Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (64)

63.

Аарън Блек лежете в кивата, объркан и ужасно уплашен. Мъждукането на гаснещия прожектор все още осветяваше тясното прашно пространство. Ала археологът беше затворил очи, за да се спаси от мрака, от непреодолимите доказателства за провала му. От излизането на Слоун сякаш бяха изтекли часове, но сигурно бяха само минути: нямаше как да разбере.

Насили се да вдигне лепкавите си клепачи. Ставаше нещо ужасно. Навярно се бе натрупвало от известно време и след като трескавото копане беше отстъпило място на смазващо разочарование, най-после се стоварваше отгоре му. Може да бе от задухата. Трябваше да излезе навън, да подиша чист въздух. Той събра сили да се изправи, залитна и с удивление усети, че коленете му се подгъват.

Немощно размаха ръце и отново се строполи. Едно гърне бясно се завъртя около него и спря до бедрото му, оставяйки змийска следа по прашния под. Явно го беше съборил. Опита да се надигне и видя, че единият му крак само потреперва и отказва да му се подчини. Бледото сияние на прожектора бе наситено с прах.

От време на време в детството му го беше измъчвал един и същи кошмар: че е парализиран и не може да се движи. Сега кошмарът се бе превърнал в реалност. Крайниците му се бяха вцепенили и отказваха или не бяха в състояние да реагират на заповедите му.

„Не мога да помръдна!“ — извика Блек. И после с внезапен ужас осъзна, че не е успял да произнесе думите. От устата му беше излязъл въздух, да — грозно пелтечене. Усещаше, че по брадичката му се стича лига. Опита отново и пак чу грозно давещия се въздух, усети отказа на езика и устните си да оформят думи. Ужасът се усили. Обзет от паника, той направи неуспешно усилие да се изправи. В мрака пред очите му започнаха да се тълпят странни форми и гърчещи се фигури. Опита да се извърне, но шията му отказа да помръдне. Затвори очи, но така само още по-ясно видя фигурите.

„Слоун!“ — опита се да извика Блек, вторачен в прашния сумрак. Боеше се дори само да мигне. Ала този път не се чу дори грозното свистене на въздух. В този момент прожекторът пак замъждука и угасна.

Опита се да изкрещи, но не се случи нищо. Слоун трябваше да му донесе лекарство. Къде се бавеше? Халюцинациите го заобикаляха отвсякъде в този клаустрофобичен мрак, бъбреха, шепнеха: криви същества, ухилени черепи със зъби с инкрустирани кървави халцедони, тракащи скелети, нервно обикалящи из кивата, мъждукащи огньове и мирис на печено човешко месо, писъци, жертви, давещи се в собствената си кръв.

Беше прекалено ужасно. Не можеше да затвори очи и те горяха от вътрешен натиск. Устните му бяха парализирани във вик, който така и не прозвуча. Поне все още съзнаваше, че фигурите наоколо са халюцинации. Това означаваше, че все още може да различава реалност от нереалност… но бе неизказано страшно да не усещаш нищо, да не знаещ къде са крайниците ти, дали си се изпуснал, да изгубиш някакво изконно вътрешно усещане къде е тялото ти. Паниката от парализата, този страх от най-ужасните му кошмари отново го обзе.

Не разбираше какво се е случило. Нора наистина ли беше мъртва? Нима и той щеше да умре в ужасния мрак на тази кива? Дали Слоун и Бонароти наистина бяха в кивата заедно с него? Може би са отишли да повикат Арагон да му помогне. Но не. Арагон беше мъртъв, също като Нора.

Арагон, Смитбак, Нора… и той бе виновен за смъртта им, сякаш лично е дръпнал спусъка. Беше премълчал, бе допуснал ламтежът му за безсмъртна слава, за това велико откритие да го поквари. Блек изстена наум: явно никой нямаше да дойде на помощ. Беше сам в мрака.

И тогава видя друга светлина, съвсем слаба, едва забележима. Придружаваше я шумолене. Обзе го нова надежда. Слоун най-после се връщаше.

Светлината се усилваше. И после го видя през мъглата на съзнанието си: огън, странно безплътен, който се движеше из кивата и хвърляше искри. И това горящо петно бе следвано от ужасяващ призрак: получовек, полузвяр.

Блек отново изпадна в отчаяние. Нямаше спасение. Просто поредната халюцинация. Дълбоко в душата си се разрида, мислено застена, ала очите му останаха сухи, тялото му — неподвижно отпуснато.

Привидението се приближаваше към него. Усети хвойнов дим, примесен със сладко ухание на грамофончета. На мъждукащата светлина видя черния проблясък на обсидианов нож.

Разсеяно се зачуди откъде може да се е появил този образ, тази неочаквана миризма. Някаква гротескна проява на ума му, несъмнено, някаква страховита церемония, за която сигурно беше чел в колежа, отдавна забравена и сега възкръсваща в крайността на делириума му, за да го измъчва.

Фигурата се наведе към него и той видя окървавената й маска от еленова кожа, огнените очи зад назъбените процепи. Изненадващо истинска. Истинска беше и студенината на ножа, опрян в гърлото му. Само тежко болен човек като него, знаеше той, можеше да халюцинира нещо толкова…

И после усети, че ножът оставя ледена линия по гърлото му, чу внезапното изсъскване на собствения си дъх, шуртенето на гореща кръв, задръстила трахеята му, и с интуитивно удивление разбра, че това изобщо не е халюцинация.