Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Златото на Кивира (50)

49.

Тримата отново увиха тялото на Холройд и го завързаха за пръта. Нора се изправи й избърса чело с опакото на дланта си. Макар да знаеше, че се налага, нямаше желание да се заеме с неприятната, тежка и потискаща задача да пренесат трупа, наред с няколкото херметично затворени чувала във външната долина, където бяха конете.

Тя вдигна поглед към каньона пред тях. Високо над главата й от отсрещната страна на вира тъмнееше дебелият тополов дънер. Следваше стръмното изкачване до следващия вир. Знаеше, че ще е адски трудно да го пресекат. Усилващият се вятър отвя кичур коса в очите й и Нора автоматично го отметна зад ухото си. Тя дълбоко си пое дъх, приклекна и хвана единия край на пръта.

И се вцепени. Лъхна я нов повей на вятъра, този път по-силен. И заедно с него внезапно усети странно приятен мирис на смачкани растения.

Кръвта запищя в ушите й. Вятърът се усилваше с почти механична точност, съвсем различен от естествения ветрец.

— Порой — каза Нора.

— Наистина ли? — Небето над тях бе спокойно и синьо. Гласът на Смитбак прозвуча заинтригувано, вместо тревожно. — Откъде знаеш?

Ала тя не го чу. Защото бясно изчисляваше наум. Бяха най-малко четиристотин метра навътре в каньона. Не можеха да се измъкнат навреме. Единственият им шанс беше да се покатерят над равнището на пороя.

Нора бързо посочи пещерата, в която бяха оставили трупа на Холройд.

— Зарежете тялото, зарежете всичко — настойчиво каза тя. — Да вървим!

Смитбак понечи да възрази.

— Не може просто.

— Хайде! — рязко го прекъсна Арагон и пусна другия край на пръта. Трупът се плъзна във вира и лениво се завъртя. Нора се втурна към мястото, където започваше первазът, водещ към малката пещера.

— Къде отиваш? — смаяно извика Смитбак. — Не трябва ли да бягаме в другата посока?

— Няма време! — отвърна тя. — Хайде, побързай! Побързай!

Под воя на силния вятър Нора вече чуваше слаб шум: нискочестотен, дълбок и заплашителен. Спокойните вирове внезапно се развълнуваха. Набързо захвърлените чували диво заподскачаха.

Задъхана, археоложката прегази вира. Вятърът се усилваше бързо. Тя изведнъж усети болезнено изпукване в ушите: рязка промяна на въздушното налягане. Озърна се назад към Смитбак и Арагон, мокри и разрошени, и се опита да им изкрещи да побързат. Гласът й се изгуби под мощен грохот, който отекна в каньона и накара ушите й повторно да изпукат.

След него настъпи напрегната тишина. Вятърът ненадейно утихна.

Смутена, тя се поколеба и напрегна слух да улови и най-тихия звук. Сякаш в безкрайната далечина чу тропот и хрущене, странно отчетливи въпреки разстоянието. Отново се обърна към перваза, осъзнала, че чува нахлуването на камъни и дънери в отвора на каньона, рикоширащи от стените му по пътя си към тях. Докато тичаше, отново се надигна вятър, пронизително зави и вдигна струи вода от повърхността на потока. Пороят, знаеше Нора, първо щеше да превърне каньона във вятърен тунел.

Тя продължи напред. Звукът се превърна в ужасяващ вой и постоянно усилващият се ураган забрули гърбовете им.

„Няма да успеем“ — помисли си Нора. Озърна се назад и видя, че Арагон е паднал. Протегна ръце към него и закрещя, ала гласът й се изгуби във вятъра.

Изведнъж иззад тях се свлече камък, с мощен екот заподскача по стените на каньона и с ужасяваща скорост профуча над главите им. Последва го втори, още по-голям, който със страшна сила се блъсна в тополовия дънер и продължи нататък по каньона, оставяйки след себе си мирис на дим и чакъл.

Задъхана и кашляща, Нора стигна до перваза, хвана се с две ръце и се изтегли от водата. После се закатери нагоре, като се хлъзгаше по мократа скала. Въздухът се изпълни с водни пръски, които безмилостно шибаха лицето. Трябваше да се вкопчи в скалата, за да не бъде пометена от вятъра.

По каньона точно под тях профуча воден език и светлината помръкна. Събитията се развиваха толкова бързо — времето така ненадейно се бе променило, — че за миг Нора се усъмни дали това не е някакъв страшен кошмар. Едва различаваше фигурата на Арагон, който се катереше по перваза под нея.

Втори воден език последва първия и едва не отнесе Арагон от стената на каньона. Смитбак спря, пресегна се назад, хвана антрополога за ризата и го изтегли. Докато Нора безпомощно ги наблюдаваше отгоре, нова вълна заля крака на Арагон. Въпреки рева на пороя й се стори, че чува вика му: странен, кух, отчаян звук.

Смитбак потърси по-добра опора, докато Арагон бе отнесен от перваза и увисваше в празното пространство. Един летящ във въздуха камък се блъсна в него и го завъртя. Платът безшумно се раздра и журналистът се строполи върху скалната стена с остатъците от яката на Арагон в ръка. Свирепият вятър издигна нещастния учен над танцуващите скали и го запрати по посока на течението. Понесено от следващия воден език, тялото му се заби в стената на каньона и се провлачи по нея като сирене по ренде. По тъмния камък останаха червени следи, които бързо изчезнаха, също като самият Арагон, в кипящата пяна.

Нора сподави риданието си, обърна се, вкопчи се в следващата издатина и се изтегли нагоре. „По-нависоко — помисли си тя. — Още по-нависоко.“ Смитбак бързо я следваше. Археоложката се подхлъзна, възстанови равновесието си, после отново падна и вятърът я откъсна от скалата. Докато се плъзгаше, Смитбак я прегърна и тя се усети, че я тегли нагоре по тесния перваз, все по-близо до пещерата.

И тогава най-после се появи основната маса на пороя: грамадна сянка, която се извиси високо над тях, мрачен клин, който угаси последната светлина, пенеща се стена от въздух, вода, кал, скали и изтръгнати дървета, тласкаща пред себе си вятър със силата на торнадо. Нора усети, че Смитбак за миг изгубва равновесие, но в следващия миг я вмъкна в кухината, хвърляйки се след нея. Разнесе се внезапно трополене от безброй камъни, удрящи се в стените на каньона. Журналистът се вцепени и Нора чу глухия плясък на камъните по гърба му.

После чудовището се спусна и ги обгърна в безкрайния си черен задушаващ рев. Грохотът продължаваше нетърпимо и Нора си помисли, че полудява. Свита на кълбо, тя се молеше треперенето да престане. Струи вода плискаха в пещерата наоколо, блъскаха раменете й, теглеха крайниците й, сякаш се опитваха да я издърпат от това убежище.

Струваше й се странно, че умира толкова бавно. Мъчеше се да диша, ала кислородът сякаш беше изсмукан от въздуха. Усети, че прегърналите я ръце на Смитбак се отпускат с ужасяващ спазъм. Отново се опита да си поеме дъх, изхълца, задави се, нададе вик — светът се затвори около нея и тя изгуби съзнание.