Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (69)

67

Малко преди пет д-р Уилям Лейн пристигна в хотел „Риц Карлтън“ в Бостън, където се даваха коктейл и вечеря в чест на един пенсиониращ се хирург. Съпругата му, Одил, бе пристигнала с колата си по-рано, за да обиколи магазините и да отиде при любимата си фризьорка. Както обикновено при такива ангажименти, тя бе наела стая за следобеда в хотела.

Докато минаваше през Провидънс, първоначалното добро настроение на Лейн постепенно се изпари. Удовлетворението, което беше изпитал, след като Ван Хилърови му се бяха обадили, беше изчезнало, и на негово място в мозъка му зазвуча предупреждение, не много различно от бибипкането на изтощена батерия в пожарен детектор. Нещо не беше наред, но още не беше наясно какво точно.

Сирената в мозъка му се беше включила, точно когато потегляше от резиденцията и Сара Бейнбридж Къшинг му се беше обадила, че пристига отново да посети майка си. Беше го осведомила, че Летиция Бейнбридж й позвънила малко след обеда, за да й каже, че не се чувствала добре и ужасно се била изнервила, тъй като сестра Марки влизала и излизала от стаята й, без да чука.

Вече беше направил забележка на Марки точно по този въпрос след оплакването на Грета Шипли миналата седмица. Какво беше намислила? — ядоса се д-р Лейн. Е, нямаше да я предупреждава отново; не, щеше да се обади в „Престиж“ и да ги накара да я уволнят.

Когато пристигна в „Риц“, Лейн бе направо вбесен. След като влезе в стаята на жена си, при вида на облечената в ефирна роба Одил, която тъкмо започваше да си слага грим, той още повече побесня. Не може да е пазарувала през цялото това време, помисли си с нарастващ гняв.

— Здравей, скъпи — изчурулика тя с усмивка и го погледна кокетно, когато той затвори вратата и тръгна към нея. — Харесва ли ти косата ми? Позволих на Магда да опита нещо малко по-различно. Измъкналите се къдрички не са прекалено много, надявам се? — Завъртя закачливо глава.

Наистина Одил имаше красива бяло руса коса, но на Лейн му беше омръзнало да го карат да й се възхищава.

— Изглежда добре — отвърна той с явно раздразнение.

— Само добре? — попита тя с широко отворени очи и трепкащи ресници.

— Виж, Одил, имам главоболие. Няма защо да ти напомням, че изкарах няколко тежки седмици в резиденцията.

— Знам, скъпи. Защо не си полегнеш за малко, докато аз приключа с боядисването на лилията?

Това беше друг скромен трик на Одил, който го вбесяваше — да казва „боядисвам лилията^[1]“, след като повечето хора използваха израза „позлатявам лилията“. Много й харесваше, когато някой се опиташе да я поправи. Тогава тя бе щастлива да изтъкне, че изразът често е неправилно цитиран и че Шекспир всъщност е написал: „Да позлатяваш първокласно злато и да боядисваш лилията“.

Голямата интелектуалка, помисли си Лейн и едва не скръцна със зъби. Погледна часовника си.

— Виж, Одил, партито започва след десет минути. Не мислиш ли, че ще е по-добре да побързаш?

— О, Уилям, никой не отива на коктейл в определения за начало час — отвърна тя, отново с глезен глас. — Защо си ми толкова ядосан? Знам, че си ужасно разтревожен от нещо и те моля да го споделиш с мен. Ще се опитам да ти помогна. И преди съм го правила, нали?

Тя като че ли бе готова да заплаче.

— Разбира се, че си ми помагала — съгласи се д-р Лейн, вече поомекнал и с по-мил глас. После й направи комплимента, който знаеше, че ще я успокои: — Ти си красива жена, Одил. — Опита се думите да прозвучат пламенно: — Дори без да боядисваш лилията, си красива. Можеш да отидеш на партито и така и да засенчиш всички присъстващи жени.

После, когато тя се усмихна, добави:

— Но си права. Наистина се безпокоя. Този следобед мисис Бейнбридж не се чувстваше добре и щях да съм много по-спокоен, ако бях наблизо, просто в случай, че се наложи. Така че…

— О! — Тя въздъхна, като знаеше какво щеше да последва. — Колко жалко! С такова нетърпение очаквах да видя всички довечера, да се повеселим заедно. Обичам гостите ни, но ми се струва, че им посвещаваме целия си живот.

Именно на такава реакция се беше надявал.

— Няма да позволя да си развалиш вечерта — рече той твърдо. — Ти остани и се повесели. Всъщност, задръж стаята и за през нощта и се върни утре. Не искам да шофираш през нощта, освен ако аз не карам след теб.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Само ще се появя на партито и ще тръгна обратно. Можеш да поздравиш от мен всички, които питат. — Предупредителният сигнал в мозъка му бе завил пронизително като сирена. Искаше му се да се втурне през глава, но спря да я целуне за довиждане.

Тя обгърна лицето му с ръце.

— О, скъпи, надявам се нищо лошо да не се случва на мисис Бейнбридж, поне още дълго време. Тя е много възрастна, разбира се, и не може да се очаква, че ще живее вечно, но е толкова мила. Ако ти се стори, че има някакъв сериозен проблем, моля те, извикай веднага личния й лекар. Не ми се иска да подписваш още един смъртен акт толкова скоро след предишния. Помисли си за всички неприятности при смъртен случай.

Той отстрани дланите й от лицето си и ги стисна. Искаше му се да я удуши.