Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (4)

2

Петък, 27 септември

Той крачеше бързо по Клиф Уок с коса, развявана от силния океански бриз, който се беше появил в късния следобед. По пладне слънцето грееше с пълна сила, но сега косите му лъчи не можеха да се преборят със студения вятър. Струваше му се, че движението на въздуха отразяваше собственото му променливо настроение.

Досега планът му се развиваше успешно, но след като Нюела бе решила да направи вечерно парти, до което оставаха само два часа, започнаха да го обземат лоши предчувствия. Нюела бе станала подозрителна и щеше да се довери на доведената си дъщеря. Всичко можеше да се провали.

Туристите все още не бяха напуснали Нюпорт. Всъщност, имаше ги в изобилие — дошли след сезона само за един ден, нетърпеливи да посетят къщите, обявени за културни паметници от Дружеството за охрана на културното наследство, да позяпат реликвите от отминали времена, преди повечето от музеите да бъдат затворени до следващата пролет.

Потънал в мисли, той спря пред „Дъ Брейкърс“, този най-прекрасен, най-ефектен скъпоценен камък, този американски палат, този главозамайващ пример на това какво могат да постигнат парите, въображението и несломимата амбиция. Построен в началото на деветдесетте години на миналия век за Корнелиус Вандербилт II и жена му Алис, но обитаван само за кратко от самия Корнелиус. Парализирал се след удар през 1895 година, той починал през 1899.

Постоя още миг пред „Дъ Брейкърс“ и се усмихна. Именно историята на Вандербилт му даде идеята.

Но сега се налагаше да действа бързо. Отново закрачи, мина покрай университета „Salve Regina“, напоследък известен като „Оукър корт“, екстравагантна сграда със сто стаи, която прекрасно се очертаваше на фона на небето с идеално запазените си варосани стени и мансарден покрив. След пет минути стигна до нея — къщата „Латъм Майнър“ — величествена сграда, по-достойният и по-стилен съперник на вулгарния „Дъ Брейкърс“. Първоначално гордост на ексцентричната фамилия Латъм, тя беше занемарена при последния Латъм. Спасена от разрушаване и реставрирана, така че да отразява до голяма степен своя някогашен блясък, сега тя приютяваше богати пенсионери, които изживяваха последните си години в разкош.

Спря, изпивайки с поглед величествената облицовка от бял мрамор на „Латъм Майнър“. Бръкна в дълбокия джоб на шлифера си и извади клетъчен телефон. Набра бързо, после леко се усмихна, когато чу гласа, който се беше надявал да му отговори. Това означаваше, че щеше да има едно нещо по-малко, за което да се тревожи по-късно.

Каза само:

— Не тази вечер.

— Тогава кога? — попита след кратка пауза спокойният, уклончив глас.

— Още не съм сигурен. Трябва да се погрижа за нещо друго. — Гласът му беше рязък. Не търпеше решенията му да бъдат слагани под въпрос.

— Разбира се. Съжалявам.

Прекъсна връзката без по-нататъшен коментар, обърна се и закрачи бързо.

Беше време да се приготви за вечерята у Нюела.