Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (76)

74

Маги усещаше сплъстилата косата й кръв. Отстрани главата й бе чувствителна при допир и продължаваше да я боли.

— Успокой се — непрекъснато си повтаряше тя. — Трябва да се успокоя.

Къде съм погребана? — запита се. Вероятно на някое усамотено място в гората, където никой не би могъл да ме намери. Когато дърпаше завързаната за безименния й пръст връв, усещаше силното съпротивление в другия край.

Предполагам, че е прикачил връвта към едно от викторианските звънчета, каза си тя. Прокара показалеца си по вътрешността на тръбата, през която преминаваше връвта. Изглежда бе от твърд метал и около три сантиметра в диаметър. Би трябвало да й доставя достатъчно въздух за дишане, реши тя, освен ако не се задръсти.

Но защо му беше всичко това? — зачуди се. Бе сигурна, че езичето на звънчето е махнато, иначе би дочула поне някакъв слаб звън. Това означаваше, че никой не можеше да я чуе.

Дали се намираше в истинско гробище? И ако беше така, имаше ли вероятност да дойдат хора за погребение? Щеше ли да е в състояние да чуе дори приглушено шума на коли?

Направи си план! — каза си Маги. Трябва да си направиш план. Щеше да продължава да дърпа връвта, докато пръстът й не се изранеше, докато не останеше без сили. Ако бе погребана на място, откъдето някой би могъл да мине, тогава винаги имаше надежда движещото се звънче да привлече вниманието му.

Също така щеше да се опита да вика за помощ на интервали от около десет минути по нейна преценка. Разбира се нямаше начин да разбере, дали гласът й щеше да се чуе през тръбата, но трябваше да опита. Не биваше обаче да го изтощава за твърде кратко време, така чеда не е в състояние да привлече вниманието, ако наистина доловеше, че горе има някой.

Но дали той щеше да се върне? — зачуди се тя. Той бе луд, беше сигурна в това. Ако я чуеше да вика, можеше да засипе вентилационната тръба и да я остави да се задуши. Трябваше да внимава.

Разбира се, всичко можеше да е напразно, даде си сметка тя. Съществуваше голяма вероятност да е заровена на напълно отдалечено място, така че той да си я представя как дере с нокти капака на ковчега и дърпа връвта — също както според легендата са правили викторианците, след като осъзнаели, че са ги погребали живи. Само че в техния случай някой е бдял, за да чуе сигналите им. Където и да се намираше, тя със сигурност беше съвсем сама.