Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (36)

34

Докато свиваше по водещата към дома на родителите му алея, Нийл Стивънс се порадва на обграждащите имота дървета, чиито листа сега горяха в златно и кехлибарено, във винено и яркочервено — цветовете на есента.

Спря и се възхити също на есенните насаждения около къщата. Новото хоби на баща му сега беше градинарството и всеки сезон насаждаше нов набор от цветя.

Преди Нийл да успее да излезе от колата, майка му отвори широко страничната врата на къщата и се втурна навън. Щом той стъпи на земята, тя го прегърна и се пресегна да приглади косата му — познат жест, който помнеше от детството си.

— О, Нийл, толкова е хубаво, че те виждам! — възкликна тя.

Баща му се появи зад нея с усмивка, която показваше удоволствието му, че го вижда, макар поздравът му да бе малко по-сдържан.

— Закъсняваш, приятелче. Игрището за голф е запазено за след половин час. Майка ти е приготвила сандвичи.

— Забравих си стиковете — отвърна Нийл, но се смили, като видя ужасеното изражение на баща си. — Извинявай, татко, това беше шега.

— И никак не беше смешна. Наложи се да уговарям Хари Скот да си сменим часовете. Ако искаме да поиграем достатъчно, трябва да сме там преди два часа. Ще обядваме в клуба. — Плесна Нийл по рамото. — Радвам се, че дойде, синко.

Едва когато стигнаха до деветата дупка на игрището, баща му поде въпроса, за който беше споменал по телефона.

— Едно от възрастните момичета, с чиито данъци се занимавам, е на ръба на нервен срив — каза той. — Някакъв млад тип от Провидънс я уговорил да инвестира в ненадеждни акции и сега тя е изгубила парите, на които е разчитала да осигурят старините й. Надяваше се да се премести в онази елегантна резиденция за възрастни хора, за която ти говорих.

Нийл прецени удара и си избра стик от торбата, която кедито^[1] държеше. Внимателно потупа топката, завъртя се и кимна доволно, когато тя се издигна във въздуха, прелетя над изкуственото езерце и падна в тревата в близост до следващата дупка.

— По-добър си отпреди — рече баща му одобрително. — Но ще видиш, че моята топка е по-далеч, тъй като използвах железния стик.

Разговаряха, докато вървяха към следващата дупка.

— Татко, непрекъснато чувам за подобни случаи — каза Нийл. — Онзи ден двама съпрузи, с чиито инвестиции се занимавам от десет години, дойдоха пламнали от желание да хвърлят по-голямата част от спестяванията си в един от най-смахнатите и безразсъдни планове, за които някога съм чувал. За щастие успях да ги разубедя. Явно тази жена не се е консултирала с никого, така ли е?

— Със сигурност не и с мен.

— Акциите на някоя от борсите ли са били или е станало чрез посредник?

— На борсата.

— И са имали кратко, бързо покачване, след което са паднали като камък. А сега не струват и колкото хартията, на която са напечатани.

— Горе-долу така е.

— Нали си чувал израза: „Глупаците никога не свършват“. По някаква причина това важи в двойна степен за борсата, доста умни хора направо оглупяват, когато някой им подхвърли уж ценен съвет.

— Мисля, че в този случай е бил оказан голям натиск. Както и да е, ще ми се да поговориш с нея. Името й е Лора Арлингтън. Може би ще обсъдите останалите й авоари, за да видите как да увеличи доходите си. Казах й за тебе и тя ме помоли да поговорите.

— С удоволствие, татко. Само се надявам да не е прекалено късно.

В шест и половина, облечени за вечеря, седяха на задната веранда, пиеха коктейли и гледаха залива Неръгенсит Бей.

— Изглеждаш страхотно, мамо — каза с обич Нийл.

— Майка ти винаги е била хубава жена, а цялата нежност и любов, с които я обсипвам през последните четиридесет и три години, само са увеличили красотата й — обади се баща му. Като забеляза развеселените им изражения, добави: — На какво се усмихвате вие двамата?

— Знаеш много добре, че и аз съм ти слугувала неуморно — отвърна Долорес Стивънс.

— Нийл, виждаш ли се още с онова момиче, което доведе тук през август? — попита баща му.

— Коя беше? — учуди се за миг Нийл. — О, Джина. Не, всъщност не се виждаме. — Моментът му се стори подходящ да попита за Маги. — Има едно момиче, с което се срещам и което е на гости на мащехата си в Нюпорт за две седмици. Казва се Маги Холоуей, за съжаление замина от Ню Йорк, преди да успея да взема телефонния й номер.

— Как се казва мащехата й? — попита майка му.

— Не знам фамилията, но малкото й име е необичайно, Финюела. Келтско е, струва ми се.

— Звучи ми познато — каза бавно Долорес Стивънс, като ровеше из паметта си. — А на тебе, Роберт?

— Не мисля. Не, за мен е ново — отвърна й той.

— Не е ли странно. Имам чувството, че скоро съм го чувала — додаде замислено Долорес. — Е, добре, може би ще се сетя.

Телефонът иззвъня. Долорес стана да вдигне.

— Никакви дълги разговори — предупреди жена си Робърт Стивънс. — Трябва да тръгваме след десет минути.

Търсеха обаче него.

— Лора Арлингтън е — съобщи Долорес Стивънс, като му подаде подвижния телефон. — Звучи доста разстроено.

Робърт Стивънс слуша известно време, преди да заговори с утешителен глас.

— Лора, ще се поболееш заради това нещо. Синът ми, Нийл, е в града. Говорих с него за теб и той ще дойде да обсъдите всичко утре сутринта. Сега ми обещай да се успокоиш.