Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (34)

32

Сряда, 3 октомври

През шестте дни, откакто Нюела Мур бе намерена убита в дома си, онова, което инстинктът първоначално бе подсказал на шефа на полицията Чет Брауър, се беше превърнало в увереност, поне в собствения му мозък. Престъплението не бе извършено от случаен крадец, в това беше сигурен. Трябва да беше някой, който е познавал мисис Мур, вероятно човек, на когото е вярвала. Но кой? И какъв беше мотивът? — запита се той.

Брауър имаше навика да обмисля подобни въпроси на глас с детектив Джим Хагърти. В сряда сутринта той извика Хагърти в кабинета си да обсъдят ситуацията.

— Мисис Мур може да е оставила вратата си незаключена, а в този случай всеки би могъл да влезе. От друга страна, съвсем спокойно може да е отворила на някой, когото е познавала. Така или иначе, нямаше признаци за влизане с взлом.

Джим Хагърти работеше с Брауър от петнадесет години. Знаеше, че го използват преди всичко за слушател, затова, въпреки че имаше собствени мнения, предпочиташе да изчака, преди да ги сподели.

Никога не беше забравил описанието, което му бе направил един съсед: „Джим може да прилича повече на бакалин, отколкото на ченге, но той мисли като ченге“. Знаеше, че тази забележка бе нещо като комплимент. Знаеше също така, че не е съвсем без основание — миловидното му, очилато лице не отговаряше много на насаждания от холивудските филми образ на суперченгето. Но това несъответствие понякога работеше в негова полза. Благото му изражение караше хората да се отпуснат и да се почувстват спокойни, така че те говореха по-свободно пред него.

— Да приемем варианта, че наистина е бил някой, когото е познавала — продължи Брауър и се намръщи замислено. — Така в списъка на заподозрените биха влезли почти всички граждани на Нюпорт. Мисис Мур бе доста обичана и активна личност. Последната й проява бяха уроците по рисуване в онова място — „Латъм Майнър“.

Хагърти знаеше, че шефът му не одобрява нито „Латъм Майнър“, нито други подобни места. Не му харесваше идеята възрастните граждани да влагат толкова много невъзстановяеми пари, залагайки на надеждата да живеят достатъчно дълго, за да си е струвало инвестицията. Според него Брауър, чиято тъща вече двадесет години живееше при него, просто завиждаше на всички, които имаха късмета родителите им да могат да си позволят да изживеят последните си години в луксозна резиденция, вместо в гостната на децата си.

— Мисля обаче, че можем да елиминираме повечето нюпортчани, като имаме предвид факта, че онзи, който е убил мисис Мур, и после е претърсил къщата й, не би могъл да не види подготовката, която е правела за вечерното парти — каза Брауър.

— Масата беше подредена… — започна Хагърти, после бързо стисна устни. Беше прекъснал шефа си.

Брауър се намръщи още по-силно.

— Тъкмо щях да стига до това. Значи онзи, който е бил в къщата, не се е притеснявал, че някой би могъл да пристигне всеки миг. Следователно има голяма вероятност убиецът да се окаже един от гостите за вечеря, с които разговаряхме в къщата на съседите в петък вечерта. Или, което е по-малко вероятно, някой, който е знаел кога са били очаквани гостите.

Направи пауза.

— Време е сериозно да се занимаем с всички тях. Изтриваме всичко. Забравяме какво знаем за тях. Започваме от нулата. — Облегна се назад. — Какво мислиш, Джим?

Хагърти започна предпазливо:

— Шефе, имах чувството, че мислите по този начин, а знаете, че обичам да прекарвам времето си сред хора, така че вече направих известни проучвания в тази насока. И ми се струва, че открих някои неща, които може би ще са ви интересни.

Брауър го погледна замислено.

— Давай.

— Е, сигурен съм, че забелязахте изражението на онзи ужасен бърборко Малкълм Нортън, когато мисис Уудс ни съобщи за промяната в завещанието и за отменената продажба.

— Видях го. Бих го описал като шокирано, слисано и допълнено от голяма доза гняв.

— Всички знаят, че адвокатската практика на Нортън се свежда до ухапвания от кучета и разводи, при които съпрузите се хващат гуша за гуша за покъщнината си и купената на старо кола. Така, че ми беше любопитно да открия откъде би намерил достатъчно пари, за да купи къщата на мисис Мур. Изрових също и една клюка за него и секретарката му, която се казва Барбара Хофман.

— Интересно. Е, та откъде е взел парите? — попита Брауър.

— Направил е ипотека върху собствената си къща, която вероятно е най-голямото му притежание. А може би дори единственото. Уговорил е жена си също да подпише.

— Тя знае ли, че той си има приятелка?

— Както научих, тази жена не пропуска нищо.

— Тогава защо ще рискува единствената им обща собственост?

— Това бих искал и аз да узная. Говорих с един човек в кантората за недвижими имоти на Хопкинс и получих мнението им за сделката. Честно казано, учудиха се, като разбраха, че Нортън е бил готов да плати двеста хиляди долара за къщата на Мур. Според тях мястото има нужда от основен ремонт.

— Приятелката на Нортън има ли пари?

— Не. Всичко, което можах да науча, е че Барбара Хофман е приятна жена — вдовица, която е отгледала и изучила децата си сама и притежава скромна банкова сметка. — Хагърти изпревари следващия въпрос. — Братовчедът на жена ми е касиер в банката. Мисис Хофман внася два пъти месечно по петдесет долара по спестовната си сметка.

— Тогава въпросът е защо Нортън е искал къщата? В имота да няма нефт?

— И да има, не може да го пипне. Прилежащата към океана част от имота е под закрила. Разрешената за застрояване част е малка, което пречи дори да се разшири къщата, а хубава гледка се открива само от най-горния етаж.

— Мисля, че ще е по-добре да си поговоря с Нортън — рече Брауър.

— Бих предложил да се разговаря и с жена му, шефе. От онова, което научих, ми стана ясно, че е прекалено умна, за да се съгласи да се ипотекира къщата, без да й е дадена основателна причина и то такава, от която тя да спечели.

— Окей, можем да започнем оттук. — Брауър стана. — Между другото, не знам дали си виждал резултатите от проверката, която направихме на Маги Холоуей. Изглежда е чиста. Баща й явно й е оставил малко пари, а и кариерата й като фотограф е доста успешна, носи и добър доход, така че не виждам мотива „печалба“ от нейна страна. Не може да има и съмнение, че ни е казала истината за времето, по което е потеглила от Ню Йорк. Портиерът на блока го потвърди.

— Бих искал да поговоря с нея — предложи Хагърти. — От телефонната сметка на мисис Мур се вижда, че е говорила с Маги Холоуей поне шест пъти през седмицата преди убийството. Може би ще разберем нещо, което мисис Мур й е казала за хората, които е възнамерявала да покани на вечеря, нещо, което може да ни наведе на следа.

Направи пауза и добави:

— Но шефе, онова, което ме подлудява, е че нямам представа какво е търсел убиецът на Нюела Мур, когато е претърсвал къщата. Бих заложил и последния си долар, че това е ключът към престъплението.