Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (90)

88

Д-р Уилям Лейн вечеря в „Латъм Майнър“ с някои от привилегированите обитатели на резиденцията. Обясни отсъствието на Одил с това, че била съкрушена от мисълта да се раздели със скъпите си приятели. Що се отнасяше до него, макар да съжаляваше, че се налага да се раздели с работа, която му беше толкова приятна, той твърдо вярваше в поговорката „отговорността не може повече да бъде прехвърляна“.

— Искам да уверя всички, че подобна недискретност повече няма да се повтори — обеща той, като имаше предвид злоупотребата на Джанис Нортън с поверителна информация.

Летиция Бейнбридж бе приела поканата да вечеря на масата на доктора.

— Да разбирам ли, че сестра Марки, подбудена от етични съображения, е отправила обвинения към вас, че не предприемате нищо и оставяте хората да умрат? — попита тя.

— Така научих. Не е вярно, разбира се.

— Какво мисли съпругата ви по този въпрос? — настоя мисис Бейнбридж.

— Истински наскърбена е. Смяташе сестра Марки за близка приятелка. — Каква глупачка си, Одил, добави мислено той.

Сбогува се любезно и с подходящите думи:

— Понякога е редно да оставиш някой друг да поеме юздите. Винаги съм се опитвал да направя най-доброто, на което съм способен. Ако съм виновен за нещо, то е, че съм вярвал на една крадла, а не че съм проявявал престъпно нехайство.

Докато изминаваше краткото разстояние между резиденцията и бившата сграда за карети, д-р Лейн си мислеше: „Не знам какво ще стане сега, но съм сигурен, че каквато и работа да си намеря, ще си я намеря сам“.

Каквото и да се случеше, той бе твърдо решил да не прекарва нито ден повече заедно с Одил.

Когато се изкачи на втория етаж, вратата на спалнята зееше отворена, Одил седеше до телефона и явно крещеше на нечий телефонен секретар.

— Не можеш да постъпиш така с мен! Не можеш да ме зарежеш просто ей така! Обади ми се! Трябва да се погрижиш за мен! Ти ми обеща! — Тресна слушалката.

— И на кого говореше, скъпа моя? — попита Лейн от прага. — Може би на моя мистериозен благодетел, който въпреки всичко ме назначи на този пост? Не безпокой повече него или нея или който и да е там заради мен. Каквото и да предприема, няма да имам нужда от твоята помощ.

Одил вдигна подпухналите си от сълзи очи към него.

— Уилям, не може наистина да го мислиш.

— О, напротив, мисля го. — Той се вгледа в лицето й. — Наистина си изплашена, нали? Чудя се защо. Винаги съм подозирал, че зад тази вятърничава външност се крие нещо друго.

— Не че ме интересува — продължи той, докато отваряше гардероба си и вадеше куфара. — Просто леко любопитство. След малката ми криза снощи главата ми беше леко замъглена, но когато мозъкът ми се проясни, се позамислих и направих няколко телефонни обаждания.

Обърна се да погледне жена си.

— Снощи не си останала за вечерята в Бостън, Одил. И където и да си ходила, тези твои обувки доста са се поизкаляли, нали така?