Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (38)

36

Докато следваха Джон, метр д’отела, към трапезарията на яхтклуба, Робърт Стивънс спря и се обърна към жена си:

— Виж, Долорес, ето я Кора Гебарт. Хайде да минем покрай масата й да я поздравим. Боя се, че последният път, когато разговаряхме, бях малко рязък с нея. Говореше, че иска да осребри облигации, за да участва в едно от онези откачени, рисковани предприятия, а аз така се раздразних, че дори не я попитах за какво точно става дума, само й казах да забрави за това.

Вечният дипломат, помисли си Нийл, докато покорно следваше родителите си през ресторанта, макар да забеляза, че баща му не бе уведомил метр д’отела за смяната на посоката и сега той продължаваше бодро да крачи към една маса до прозореца, без да си дава сметка, че семейство Стивънс не го следва.

— Кора, дължа ти извинение — започна сърдечно Робърт Стивънс, — но преди това, мисля, че не си се запознавала със сина ми, Нийл.

— Здравей, Робърт. Как си, Долорес? — Кора Гебарт вдигна поглед към Нийл и в живите й очи се изписаха топлота и интерес. — Баща ви непрекъснато се хвали с вас. Доколкото знам, вие сте шеф на нюйоркския клон на „Карсън & Паркър“. Е, за мен е удоволствие да се запознаем.

— Да, шеф съм на клона, и ви благодаря, за мен също е удоволствие да се запозная с вас. Радвам се да чуя, че баща ми се хвали с мен. През по-голямата част от живота ми ме е критикувал.

— Напълно ви разбирам. И мен вечно ме критикува. Е, Робърт, не ми дължиш никакво извинение. Поисках ти мнението и ти ми го даде.

— В такъв случай всичко е наред. Би ми било ужасно неприятно да чуя, че още една от клиентките ми е загубила парите си, инвестирайки в много рискови предприятия.

— Този път не се притеснявай — отвърна Кора Гебарт.

— Робърт, горкият Джон ни чака с менюто на масата ни — подкани го майката на Нийл.

Докато вървяха през салона, Нийл се чудеше дали баща му бе забелязал с какъв тон мисис Гебарт му каза да не се притеснява за нея. Залагам си главата, че не е последвала съвета му, помисли си Нийл.

Бяха приключили с яденето и пиеха бавно кафе, когато семейство Скот спряха до масата им да ги поздравят.

— Нийл, трябва да благодариш на Хари — започна Робърт Стивънс, но всъщност това беше начин да ги запознае. — Той си размени часа за голф с нас днеска.

— Ни най-малко не ме притесни — отвърна Хари Скот. — Лин беше в Бостън през деня, така че и без това щяхме да вечеряме по-късно.

Съпругата му, жена с пълничко приятно лице, се обади:

— Долорес, спомняш ли си Грета Шипли? Запознахте се точно тук на благотворителния обяд в полза на екологичното дружество. Беше преди три или четири години, струва ми се. Седеше на нашата маса.

— Да, много я харесах. Защо?

— Снощи е починала в съня си, както изглежда.

— Много съжалявам.

— Онова, което не ми дава мира — продължи гузно Лин Скот, — е, че бе загубила две близки приятелки, както чух, а аз не намерих време да й се обадя. Едната бе онази нещастна жена, която бе убита в дома си миналия петък. Сигурно си чела за това. Доведената й дъщеря от Ню Йорк открила тялото.

— Доведената дъщеря от Ню Йорк! — възкликна Нийл.

Майка му го прекъсна развълнувано.

— Ето къде прочетох това име. Във вестника. Финюела. Нийл, тя беше убитата жена.

Когато се прибраха у дома, Робърт Стивънс показа на Нийл спретнатите вързопчета вестници, които чакаха да бъдат предадени за вторични суровини.

— Беше в съботния вестник, на 28-ми — каза баща му. — Сигурен съм, че е в тази купчина.

— Причината да не си спомня веднага името й е, че в статията я наричаха Нюела Мур — въздъхна майка му. — Едва някъде в края споменаваха цялото й име.

Две минути по-късно Нийл с нарастващо изумление четеше разказа за смъртта на Нюела Мур. През цялото това време мислено бе виждал щастието в очите на Маги, когато му съобщи, че отново е открила мащехата си и че възнамерява да я посети.

— Тя ми подари петте най-щастливи години от детството ми — беше му казала.

Маги, Маги, помисли си Нийл. Къде беше тя сега? Дали се беше върнала в Ню Йорк? Бързо се обади в апартамента й, но оставеното на телефонния секретар съобщение бе същото — ще отсъства до 13-ти.

Адресът на Нюела Мур го имаше в статията за убийството, но когато се обади на справки, му отговориха, че телефонният номер не е обявен.

— По дяволите! — възкликна той и тресна слушалката.

— Нийл — обади се нежно майка му. — Единадесет без петнадесет е. Ако тази млада жена все още е в Нюпорт, независимо дали в онази къща или на друго място, не е сега моментът да ходиш да я търсиш. Отиди дотам с колата утре сутринта и ако не я откриеш, тогава попитай в полицията. Провежда се криминално разследване и, тъй като тя е открила тялото, в полицията не може да не знаят къде се намира.

— Слушай майка си, синко — посъветва го баща му. — Е, денят ти беше дълъг. Предлагам да си лягаш.

— Май че е така. Благодаря и на двама ви. — Нийл целуна майка си, докосна ръката на баща си и тръгна обезсърчено по коридора към спалнята си.

Долорес Стивънс изчака синът й да се отдалечи достатъчно и тихо каза на съпруга си:

— Имам чувството, че Нийл най-сетне е срещнал момиче, което наистина да го интересува.