Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (9)

7

Малкълм Нортън не бе особено очарован от предстоящата вечер. Среброкос мъж с изопната военна стойка, той представляваше внушителна гледка. Зад тази внушителна външност обаче се криеше разтревожен ум.

Обаждането на Нюела преди три дни, когато го покани на вечерята днес, за да се запознае с доведената й дъщеря, бе предизвикало у него паника — не поканата за вечеря, а неочакваната новина, че Нюела има доведена дъщеря.

Адвокат с обща практика, който работеше сам, Нортън бе видял как броят на клиентите му драстично намалява през последните години, отчасти поради смъртта им — той бе станал почти експерт в изпълнението на завещанията на починалите, — но също така, уверен бе в това, и заради пристигането на неколцина млади, агресивни адвокати в областта.

Нюела Мур бе от малкото останали му клиенти и той си мислеше, че познава делата й из основи. Но тя нито веднъж не бе споменала за доведена дъщеря.

От известно време Малкълм Нортън внимателно подтикваше Нюела да продаде къщата си и да се премести в „Латъм Майнър“. Доскоро тя проявяваше признаци, че смята подобна стъпка за уместна. Бе съгласна, че след смъртта на съпруга й Тим къщата изглежда много празна, а поддръжката й става все по-скъпа и по-скъпа.

— Знам, че е необходим нов покрив, че отоплителната инсталация е остаряла и че онзи, който я купи, ще иска да сложи централен климатик — беше му казала. — Мислиш ли, че ще мога да я продам за двеста хиляди долара?

Беше реагирал внимателно, като бе отвърнал:

— Нюела, пазарът на недвижими имоти тук пада главоломно след Деня на труда^[1]. Може би следващото лято ще можем да вземем толкова. Но искам да те видя настанена. Ако си готова да се преместиш в „Латъм“ сега, аз ще купя къщата ти на тази цена и ще направя някои основни ремонти. По всяка вероятност ще си получа парите обратно, а ти няма да имаш повече разходи по нея. Със сумата от застраховката на Тим и след като продадеш къщата, ще можеш да си позволиш най-добрия апартамент в „Латъм“, а може би дори ще успееш да преустроиш една от стаите на апартамента в ателие.

— Би ми харесало. Ще подам молба — беше казала Нюела тогава и той се беше поздравил. — Винаги си ми бил добър приятел, Малкълм.

— Ще подготвя документите. Взимаш добро решение.

Имаше нещо обаче, което Малкълм не бе казал на Нюела, и което му беше споменал един приятел от Вашингтон. Със сигурност се очаквали промени в Закона за опазване на околната среда, което означаваше, че някои имоти, досега под закрилата на Уетлънд Презървейшън Акт, щяха да бъдат освободени от възбраната за преустройство. Цялата дясна част от имота на Нюела също щеше да попадне под действието на тази промяна. Пресуши езерото, отрежи няколко дървета и ще се открие забележителна гледка към океана, мислеше си Малкълм. Хората с пари искаха подобна гледка. Щяха да платят луди суми за имота, вероятно дори щяха да съборят старата къща и да построят три пъти по-голяма, с лице към океана. Според неговите изчисления, имотът щеше да струва един милион долара. Ако всичко тръгнеше по плана, през следващите година-две щеше да реализира печалба от осемстотин хиляди долара.

После щеше да може да си живее живота. С печалбата от продажбата на имота щеше да има достатъчно пари да си уреди сметките с жена си Джанис и да се премести с Барбара във Флорида.

Как се беше променил животът му, откакто Барбара беше започнала да работи при него като секретарка! Със седем години по-млада, тя бе много красива петдесет и шест годишна вдовица. Децата й бяха големи и се бяха пръснали по света, така че бе приела работата в офиса му, колкото да си намира занимание. Не мина обаче много време и стана ясно, че помежду им съществува взаимно привличане. Тя притежаваше всичката топлина, с която Джанис никога не го беше дарила.

Но Барбара не беше от жените, които биха завързали връзка на работното си място — поне това бе дала да се разбере. Ако я желаеше, трябваше да пристъпи към нея като свободен мъж. А за да стане това, му бяха необходими пари, каза си той. После…

— Е, готов ли си?

Малкълм вдигна поглед. Жената, с която го свързваше тридесет и пет годишен брак, стоеше пред него със скръстени ръце.

— Ако ти си готова — отвърна той.

Беше се върнал със закъснение у дома и бе отишъл направо в спалнята си. Сега за първи път виждаше Джанис от сутринта.

— Как мина денят ти? — попита любезно той.

— Как минават обикновено дните ми? — сопна му се тя. — Като водя счетоводството в старчески дом? Но поне един от нас редовно носи заплата у дома.