Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (57)

55

Неделя, 6 октомври

По настояване на съпругата си д-р Лейн бе започнал да се присъединява към обитателите на „Латъм Майнър“ и техните гости на късната сутрешна закуска в неделя.

Както бе изтъкнала Одил, резиденцията представляваше нещо като семейство, а поканените на късната закуска бяха потенциални кандидати за дома, на които по този начин се даваше възможност да видят „Латъм“ в много благоприятна светлина.

— Нямам предвид да прекарваме часове там, скъпи — изчурулика тя, — но ти си толкова мил човек и ако хората знаят, че майките им, лелите или каквито там им се падат, са в такива добри ръце, то когато настъпи моментът да направят в собствения си живот промяна, те биха могли да пожелаят също да се присъединят към нас.

Лейн хиляди пъти си беше мислил, че ако Одил не беше толкова празноглава, той би могъл да заподозре, че е саркастична. Но истината беше, че откакто сложиха началото на официалните закуски в неделя — също по нейно предложение — и после започнаха да присъстват на тях, броят на хората, попълващи формуляри поради „възможен интерес в бъдеще“ рязко се беше покачил.

Когато обаче влязоха с Одил в големия салон тази неделя сутринта, д-р Лейн никак не беше доволен да види Маги Холоуей с дъщерята на мисис Бейнбридж, Сара Къшинг.

Одил също ги беше забелязала.

— Маги Холоуей очевидно бързо се сприятелява — измърмори му тя.

Заедно прекосиха стаята, като спираха да побъбрят с обитателите на резиденцията, да поздравят посещаващите ги роднини и да бъдат представени на други.

Маги не ги беше забелязала да приближават. Когато я заговориха, тя се усмихна извинително.

— Сигурно гледате на мен като на вечната досадна гостенка — рече тя. — Мисис Къшинг ме покани да ги придружа с мисис Бейнбридж на късна закуска, но мисис Бейнбридж се чувстваше малко отпаднала тази сутрин, така че реши за по-разумно да не излизаме.

— Винаги сте добре дошла — отвърна галантно д-р Лейн и после се обърна към Сара. — Да ида ли да видя майка ви?

— Не — отвърна решително Сара. — Ще дойде всеки момент. Докторе, вярно ли е, че Елеонор Чандлър е решила да се премести тук?

— Всъщност, да — призна той. — След като чу за кончината на мисис Шипли, тя се обади за апартамента й. Иска нейният декоратор да го поднови, така че вероятно няма да се нанесе до няколко месеца.

— Според мен така е и по-добре — намеси се сериозно Одил. — Дотогава приятелите на мисис Шипли ще имат време да свикнат, нали?

Сара Къшинг пренебрегна въпроса.

— Единствената причина да попитам за мисис Чандлър е, че искам да не я слагате на масата на майка ми. Тя е невъзможна жена. Предлагам ви да я настаните при някои почти глухи гости, ако имате такива. Те, слава Богу, ще пропуснат непоносимите й забележки.

Д-р Лейн нервно се усмихна.

— Ще обърна специално внимание на местата за хранене, мисис Къшинг — отвърна той. — Всъщност, вчера бе направено запитване за големия двустаен апартамент от страна на Ван Хилърови от Кънектикът. Джентълменът ще им препоръча да дойдат да го видят. Може би, ако стане, майка ви ще помисли дали би желала те да седят на нейната маса.

Джентълменът… Той говори за Нийл, мислено отбеляза Маги.

Мисис Къшинг вдигна едната си вежда.

— Разбира се, аз бих искала първо да се запозная с тях, но майка ми наистина обича да има мъже около себе си.

— Естествено, че е така — обади се сухо мисис Бейнбридж. Всички се обърнаха към нея, щом приближи. — Съжалявам, че закъснях, Маги. Струва ми се, че напоследък ми отнема все повече и повече време да правя все по-малко и по-малко неща. Да разбирам ли, че апартаментът на Грета Шипли вече е продаден?

— Да, така е — отговори спокойно д-р Лейн. — Роднините на мисис Шипли ще дойдат днес следобед да приберат личните й вещи и да уредят пренасянето на мебелите. Сега, ще ни извините, но с Одил трябва да обърнем внимание и на останалите гости.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, Летиция Бейнбридж измърмори:

— Сара, когато аз склопя очи, погрижи се никой да не се доближава до апартамента ми до първо число на следващия месец. Таксата за поддръжка би трябвало да осигурява поне толкова. Струва ми се, че тук не те оставят да изстинеш и вече те заместват с друг.

Мекият звън извести сервирането на храната. Веднага, щом седнаха, Маги забеляза, че всички на масата им си бяха сменили местата и се зачуди дали това бе обичайно след нечия смърт.

Днес Сара Къшинг бе най-подходящият човек за тази група, помисли си тя. Също като майка си и тя беше сладкодумна. Докато Маги ядеше яйцата по бенедиктински и отпиваше от кафето си, тя слушаше внимателно как Сара Къшинг умело ръководи разговора така, че всички да участват и да бъдат доволни.

По време на второто кафе обаче разговорът се насочи към Грета Шипли. Рейчъл Креншоу, която седеше заедно със съпруга си срещу Маги, каза:

— Все още не мога да повярвам. Всички знаем, че ще умрем и когато някой се пренесе в отвъдното, разбираш, че е само въпрос на време. Но Грета и Констанс — беше толкова внезапно!

— А миналата години Алис и Джинет поеха по същия път — добави мисис Бейнбридж и после въздъхна.

Алис и Джинет, помисли си Маги. Тези имена бяха написани на два от гробовете, които посетих с мисис Шипли. И на двата имаше звънчета, заровени в основите на надгробните плочи. Жената, на чийто гроб нямаше звънче, се е казвала Уинифред Пиърсон. Като се опитваше думите й да прозвучат нормално, Маги попита:

— Мисис Шипли е имала близка приятелка, Уинифред Пиърсон. И тя ли е живеела тук?

— Не, Уинифред живееше в собствения си дом. Грета редовно й ходеше на гости — отвърна мисис Креншоу.

Маги усети как устата й пресъхва. Веднага разбра какво трябваше да направи и пълното съзнание за това я завладя с такава сила, че едва не скочи от масата потресена. Трябваше да посети гроба на Грета Шипли и да види дали там също бе поставено звънче.

След като си казаха „довиждане“, повечето от живеещите в „Латъм“ се насочиха към библиотеката, където според следобедната неделна програма трябваше да свири цигулар.

Сара Къшинг остана с майка си, а Маги се запъти към външната врата. После внезапен импулс я накара да се обърне и да тръгне по стълбите към апартамента на Грета Шипли. Дано братовчедите да са там, замоли се пламенно тя.

Вратата на апартамента беше отворена и тя видя познатите признаци на пакетиране и сортиране, с което се занимаваха тримата роднини, които беше срещнала на погребението.

Като знаеше, че няма прост начин да отправи молбата си, тя им изказа съболезнованията си и направо премина към онова, заради което беше дошла.

— Когато посетих мисис Шипли в сряда, тя ми показа една скица, направена от нея заедно с мащехата ми. Ето в онова чекмедже беше. — Маги посочи масата до дивана. — Тя бе едно от последните неща, рисувани от Нюела, и ако мислите да я изхвърлите, бих ви била много благодарна да ми я дадете.

„Разбира се“, „Ваша е“, „Вземете я“ — отговориха й в хор братовчедите.

— Засега все още се занимаваме с бюрото — добави един от тях.

Маги отвори нетърпеливо чекмеджето. Беше празно. Плакатът, към който Нюела бе добавила своето лице, лицето на Грета Шипли и образа на подслушващата сестра Марки, беше изчезнал.

— Тук няма нищо — рече тя.

— Значи Грета или я е преместила, или я е изхвърлила — заяви един от братовчедите, който имаше поразителна прилика с мисис Шипли. — Д-р Лейн ни осведоми, че след смъртта на някой от гостите, апартаментът веднага се заключва до пристигането на роднините, за да вземат личните му вещи. Но все пак обяснете какво представлява скицата в случай, че попаднем на нея.

Маги я описа, даде им телефонния си номер, благодари и си тръгна. Някой е взел скицата, мислеше си тя, докато излизаше от стаята. Но защо?

В коридора едва не се сблъска със сестра Марки.

— О, извинете — промърмори сестрата. — Исках да видя дали не мога да помогна с нещо на роднините на мисис Шипли. Приятен ден, мис Холоуей.