Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moonlight Becomes You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2012 г.)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Лунната светлина ти отива

ИК „Албор“, София, 1996

Американска. Първо издание

Превод: Станислава Миланова

Редактор: Албена Попова

Художник на корицата: Златан Рангелов

Компютърно оформление на корицата: „ЗЕМ — Софт“

ISBN 954-8272-46-6

История

  1. — Добавяне

1

Петък, 20 септември

Мразя коктейлите, помисли си мрачно Маги, като се чудеше защо винаги, когато присъстваше на подобно събиране, се чувстваше не на мястото си. Всъщност, прекалено съм крайна, помисли си тя. Истината е, че мразя коктейлите, където единственият човек, когото познавам, е предполагаемото ми гадже, а то пък ме зарязва в мига, в който прекрачим прага.

Огледа голямата зала и въздъхна. Когато Лаям Мур Пейн я беше поканил на тази среща на клана Мур, би трябвало да се досети, че той ще прояви по-голям интерес към множеството си братовчеди, отколкото към нея. С Лаям се срещаха рядко — само когато идваше в града от Бостън. Обикновено той бе внимателен, но тази вечер демонстрираше безгранична вяра в способността й сама да се грижи за себе си. Е, реши тя, събирането е многолюдно; все ще намеря с кого да разговарям.

Онова, което Лаям й беше разправял за клана Мур, бе подтикът, накарал я да го придружи на събирането, спомни си тя, докато отпиваше от чашата си бяло вино и си пробиваше път през претъпканата грил зала на ресторанта „Дъ Фор Сийзънс“[1] на манхатънската Източна петдесет и втора улица. Основоположникът на рода — или поне основоположникът на богатството му — бе покойният скуайър[2] Дезмънд Мур, в своето време стълб на нюпортското общество. Поводът за таз вечерната тържествена среща бе отбелязването на сто и петдесетия рожден ден на този забележителен мъж. За удобство бяха решили да направят събирането в Ню Йорк, вместо в Нюпорт.

Споделяйки забавни подробности за много от членовете на клана, Лаям бе обяснил, че щели да присъстват над сто потомци, преки и непреки, както и някои от привилегированите пришълци в клана чрез браковете си. Бе я позабавлявал с анекдоти за петдесетгодишния имигрант от Дингъл, който решил, че предпочита да не бъде от потиснатите, копнеещи за свобода, а от сиромасите, жадуващи за богатство. Легендата гласеше, че когато корабът му минал покрай Статуята на свободата, скуайърът обявил пред спътниците си в туристическата класа: „Много скоро ще бъда достатъчно богат да купя това момиче, стига, разбира се, правителството да реши да го продаде“. Лаям бе предал изявлението на своя прадядо с прекрасен ирландски акцент.

Сред Мурови, разбира се, вече имаше всякакви, помисли си Маги, оглеждайки залата. Погледа как осемдесетгодишна двойка разговаряше оживено и присви очи, виждайки я мислено през обектива на фотоапарата, който сега й се щеше да бе донесла. Снежнобялата коса на мъжа, кокетната усмивка на лицето на жената, удоволствието, което очевидно изпитваха от факта, че бяха заедно — от това би излязла прекрасна снимка.

— „Дъ фор сийзънс“ никога няма да е вече същият, след като Мурови приключат с тържеството — рече Лаям, появявайки се неочаквано зад нея. — Забавляваш ли се? — попита той и без да дочака отговора й я представи на още един братовчед — Ърл Бейтмън, който, както Маги развеселено забеляза, я оглеждаше бавно и с очевиден интерес.

Прецени, че новодошлият, също като Лаям, бе към края на тридесетте си години. Беше с половин глава по-нисък от братовчед си, което означаваше малко под метър и седемдесет. Реши, че тясното му лице и замисленото изражение му придаваха вид на учен, макар бледосините му очи да имаха леко объркан поглед. С пясъчноруса коса и жълтеникав тен, той не притежаваше суровата привлекателност на Лаям. Очите на Лаям бяха по-скоро зелени, отколкото сини, а тъмната му коса бе красиво изпъстрена със сребристи нишки.

Тя изчака, докато той продължаваше да я оглежда. После, след дълга пауза, попита, вдигайки едната си вежда:

— Минавам ли огледа?

Той като че ли се смути.

— Съжалявам. Не ме бива да помня имена и се опитвах да се сетя за вашето. Вие сте от рода, нали?

— Не. Имам ирландски корени отпреди три или четири поколения, но се боя, че не съм роднина на този клан. Така или иначе ми се струва, че нямате нужда от повече братовчеди.

— В това отношение сте абсолютно права. Лошото обаче е, че повечето от тях далеч не са така привлекателни като вас. Прекрасните ви сини очи, бялата ви като слонова кост кожа и дребните кости говорят за келтски произход. Почти черната ви коса ви нарежда сред „Черния ирландски клон“ на рода — сред онези членове, които дължат своя природен грим на краткото, но важно присъствие на оцелелите от разбитата испанска армада.

— Лаям! Ърл! О, мили Боже, предполагам, че в края на краищата съм доволен, че дойдох.

Забравяйки за Маги, двамата мъже се обърнаха да поздравят ентусиазирано появилия се иззад гърбовете им червендалест мъж.

Маги сви рамене. Толкова по въпроса, каза си тя, като се оттегли мислено. После си спомни една статия, която бе чела наскоро — в нея съветваха хората, чувстващи се самотни на обществени събирания, да потърсят някой, който изглежда още по-отчаян от тях и да завържат разговор.

Подсмихвайки се тайно, тя реши да пробва тази тактика и ако отново се окажеше, че трябва да разговаря сама със себе си, щеше да се измъкне и да се прибере у дома. В този момент перспективата да се прибере в приятния си апартамент на Петдесет и шеста улица, близо до Ийст ривър, й се струваше много привлекателна. Знаеше, че щеше да е по-добре, ако не беше излизала тази вечер. Едва преди няколко дни се беше завърнала от снимки в Милано и жадуваше за една спокойна вечер, през която би могла да вдигне крака и да отдъхне.

Огледа се. Струваше й се, че няма нито един наследник на скуайъра Мур, нито пък роднина по брак, който да не се бори да бъде чут.

Напред към изхода, реши тя. После чу някъде наблизо един глас — мелодичен, познат глас, който предизвика внезапни, приятни спомени. Завъртя се кръгом. Гласът принадлежеше на жена, която се изкачваше по късата стълба към балкона на ресторанта и която бе спряла, за да извика на някого долу. Маги зяпна от учудване. Добре ли виждаше? Възможно ли беше това да е Нюела? Всичко бе толкова отдавна и все пак гласът й звучеше точно като на жената, която някога бе нейна мащеха — от петгодишната до десетгодишната й възраст. След развода баща й бе забранил на Маги дори да споменава името на Нюела.

Маги забеляза Лаям, който се бе насочил към друг роднина, и го сграбчи за ръката.

— Лаям, онази жена на стълбите. Познаваш ли я?

Той присви очи.

— О, това е Нюела. Беше омъжена за чичо ми. Искам да кажа, предполагам, че ми се падаше леля, но тя бе втората му жена и затова никога не съм мислил за нея по този начин. Доста е чудата, но е много забавна. Защо?

Маги не му отговори и започна да си пробива път през тълпата Мурови. Когато се добра до стълбите, жената, която търсеше, бъбреше с група хора на балкона. Маги заизкачва стъпалата, но в края им спря да я огледа.

След като Нюела си беше отишла така внезапно, Маги се беше молила тя да й пише. Никога обаче не го беше направила и Маги бе понесла мълчанието особено болезнено. Беше я чувствала толкова близка през петте години на брака с баща й. Собствената й майка бе загинала при автомобилна катастрофа, когато Маги е била още бебе. Едва след смъртта на баща си бе научила от семеен приятел, че баща й унищожавал всички писма и връщал подаръците, изпратени й от Нюела.

Сега Маги се втренчи в дребната жена с живи сини очи и мека, медено руса коса. Забелязваше фините бръчици, които обаче с нищо не загрозяваха прекрасния й тен. И докато я гледаше, сърцето й се изпълни със спомени. Спомени от детството й, може би най-щастливите.

Нюела, която в споровете винаги заставаше на нейна страна, възразявайки на бащата на Маги: „Оуен, за Бога, та тя е само дете. Престани да я поправяш непрекъснато“. Нюела, която винаги казваше: „Оуен, всички деца на нейната възраст носят дънки и тениски… Оуен, та какво от това, че е изщракала три филмчета? Тя обича да снима, а я и бива… Оуен, не е вярно, че просто си играе в калта. Не виждаш ли, че се опитва да направи нещо от глината? За Бога, проумей поне творческите заложби на собствената си дъщеря, дори да не харесваш моите картини“.

Нюела — винаги толкова хубава, така забавна, неизменно търпелива към въпросите на Маги. Именно от Нюела Маги се беше научила да обича и да разбира изкуството.

Типично в свой стил, тази вечер Нюела беше облечена в светлосин вечерен костюм от сатен и носеше подходящи обувки на висок ток. Спомените на Маги за нея винаги бяха оцветени в пастелни нюанси.

Нюела бе в края на четиридесетте си години, когато се омъжи за татко, помисли си Маги, опитвайки се да пресметне сегашната й възраст. Бе живяла с него пет години. Беше си отишла преди двадесет и две.

Изненадано си даде сметка, че в момента Нюела бе в средата на седемдесетте. Със сигурност не изглеждаше на толкова.

Очите им се срещнаха. Нюела се намръщи и на лицето й се изписа озадачено изражение.

Нюела и беше казала, че името и всъщност е Финюела — била кръстена на легендарния келт, фин Маккуул, който победил великана. Маги си спомни как като малко момиченце изпитваше удоволствие, опитвайки се да произнесе Фин-ю-ела.

— Фин-ю-ела? — рече тя сега с нерешителен глас.

По лицето на по-възрастната жена се изписа пълно изумление. После тя издаде радостен възглас, който прекрати бръмченето на разговорите около тях, и Маги отново се озова в любящата й прегръдка. От Нюела се излъчваше същия лек аромат, който през всичките тези години Маги бе носила в спомените си. На осемнадесетгодишна възраст бе открила, че парфюмът се нарича „Джой“[3]. Колко подходящо име за тази вечер, помисли си Маги.

— Нека те погледна — възкликна Нюела, пусна я и отстъпи назад, като продължаваше обаче да държи ръцете на Маги в своите, сякаш се боеше да не я изгуби.

Очите й огледаха изпитателно лицето на Маги.

— Никога не съм вярвала, че ще те видя отново! О, Маги! Как е онзи ужасен човек, баща ти?

— Почина преди три години.

— О, съжалявам, скъпа. Но сигурно е бил все така невъзможен, нали?

— Не беше от лесните — призна Маги.

— Скъпа, аз бях омъжена за него. Помниш ли? Знам какъв беше! Вечно лицемерно благочестив, намусен, кисел, сприхав, свадлив. Е, няма смисъл да продължавам. Горкият човечец е мъртъв, нека почива в мир. Но бе толкова старомоден и закостенял, че би могъл да позира за средновековен стъклопис…

Внезапно давайки си сметка, че останалите неприкрито ги слушат, Нюела плъзна ръце около кръста на Маги и обяви:

— Това е детето ми! Не аз съм я родила, разбира се, но това няма никакво значение.

Маги осъзна също така, че Нюела едва сдържа сълзите си.

Изгарящи от нетърпение да си поговорят далеч от шума на претъпкания ресторант, двете се измъкнаха навън заедно. Маги не успя да открие Лаям, за да се сбогува, но бе абсолютно сигурна, че няма да му липсва.

 

 

Хванати под ръка, Маги и Нюела тръгнаха нагоре по Парк авеню под сгъстяващия се септемврийски сумрак, свиха на запад по Петдесет и шеста улица и влязоха в „Ил Тинело“. На бутилка червено вино „Чианти“[4] и тънки резенчета пържени тиквички двете наваксаха пропуснатите години.

За Маги не беше трудно да разкаже живота си:

— Пансион, изпратиха ме там, след като ти си отиде. После колежа „Карнеги — Мелън“ и накрая магистърска степен по визуални изкуства от Нюйоркския университет. Сега изкарвам добри пари като фотограф.

— Това е чудесно. Винаги съм смятала, че ще станеш или фотограф, или скулптор.

Маги се усмихна.

— Имаш добра памет. Обичам да правя скулптури, но само като хоби. Да си фотограф е много по-практично и да си призная, смятам, че съм доста добра. Имам някои прекрасни клиенти. Ами ти, Нюела?

— Не. Да свършим с теб — прекъсна я по-възрастната жена. — Живееш в Ню Йорк. Имаш работа, която харесваш. Развила си вродената си дарба. Толкова си хубава, колкото си знаех, че ще бъдеш. На последния си рожден ден си навършила тридесет и две. Кажи нещо за любимия или важния човек, или както там го наричате вие, младите?

Маги усети познатата болка, докато отвръщаше с равен глас:

— Бях омъжена три години. Той се казваше Пол и завърши Военновъздушната академия. Тъкмо го бяха избрали да участва в програма на НАСА, когато загина при изпитателен полет. Това беше преди пет години. Беше шок, който може би никога няма да превъзмогна. Както и да е, все още ми е трудно да говоря за това.

— О, Маги.

В гласа на Нюела звучеше огромно разбиране. Маги си спомни, че мащехата й бе вдовица, когато се омъжи за баща й.

Нюела поклати глава и промърмори:

— Ех, трябва ли да се случват подобни неща? — После продължи с по-ведър тон: — Да поръчаме ли?

Докато вечеряха, наваксаха двадесет и двете години. След развода с бащата на Маги Нюела се беше преместила в Ню Йорк, после при едно посещение в Нюпорт срещнала Тимоти Мур — с когото излизали заедно като тийнейджъри — и се омъжила за него.

— Третият ми и последен съпруг — рече тя, — възхитителна личност. Почина миналата година и толкова ми липсва! Той не беше от богатите Мурови, но имам чудна къщичка в прекрасен квартал на Нюпорт, приличен доход и, разбира се, продължавам да се занимавам с рисуване. Така че съм добре.

Маги обаче видя как по лицето на Нюела пробяга сянка на неувереност и в този момент осъзна, че ако се изключеше веселото, бодро изражение, Нюела изглеждаше точно на годините си.

— Наистина ли си добре, Нюела? — попита тя. — Изглеждаш… разтревожена.

— О, да, добре съм. Просто… Е, нали разбираш, станах на седемдесет и пет миналия месец. Преди много години някой ми спомена, че навършиш ли шестдесет, започваш да казваш сбогом на приятелите си или пък те ти казват сбогом, но когато стигнеш седемдесет, това се случва непрекъснато. Истина е, повярвай ми. Напоследък се простих с много добри приятели, а всяка следваща загуба причинява малко по-силна болка от предишната. Започва да става доста самотно в Нюпорт, но има една прекрасна резиденция — мразя израза „старчески дом“ — и мисля скоро да се преместя да живея там. Апартаментът, който искам, тъкмо се освободи.

После, докато сервитьорът им наливаше еспресо, тя рече настоятелно:

— Маги, идвай да ме виждаш, моля те. Само на три часа път с кола е от Ню Йорк.

— С удоволствие — отвърна Маги.

— Наистина ли?

— Наистина. Сега, след като те намерих, няма да позволя да те изгубя отново. Освен това, отдавна се каня да отида в Нюпорт. Чувам, че е рай за фотографите. Всъщност…

Готвеше се да сподели с Нюела, че е разчистила календара с ангажименти за следващата седмица, за да се наслади на дълго очакваната отпуска, когато чу някой да казва:

— Така си и мислех, че ще ви намеря тук.

Маги вдигна поглед изненадана. До тях се бяха изправили Лаям и братовчед му Ърл Бейтмън.

— Избяга от мен — рече обвинително Лаям.

Ърл се наведе да целуне Нюела.

— Лошо ти се пише, дето си отмъкнала гаджето му. Откъде се познавате, вие двете?

— Дълга история. — Нюела се усмихна. — Ърл също живее в Нюпорт — обясни тя на Маги. — Преподава антропология в „Хътчинсън Колидж“ в Провидънс.

Права бях за учения вид, помисли си Маги.

Лаям придърпа стол от една маса наблизо и седна.

— Трябва да ни позволите да пийнем по едно питие след вечеря с вас — усмихна се на Ърл. — И не се притеснявайте за Ърл. Странен е, но е безобиден. Неговият клон от фамилията се занимава с погребална дейност повече от сто години. Те заравят хора! Той ги изравя! Вампир е. И дори печели пари, като говори за това.

Маги вдигна вежди, когато останалите се разсмяха.

— Изнасям лекции за погребалните обичаи през вековете — обясни Ърл Бейтмън с лека усмивка. — На някои хора може да им се струва страховито, но на мен ми харесва.

Бележки

[1] Четирите сезона — скъп ресторант в Ню Йорк. — Б.пр.

[2] Благородническа титла в Англия, граф. — Б.пр.

[3] Джой — (англ.) — радост. — Б.пр.

[4] Известна марка италианско вино от областта Тоскана. — Б.пр.