Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (5)

3

Нюела Мур си тананикаше, докато с бързи и уверени движения режеше домати върху дъската в приятно разхвърляната си кухня. Късното следобедно слънце се готвеше да залезе, студеният бриз клатеше стъклата на прозореца над мивката. Вече усещаше хладния повей през зле изолираната задна стена.

Въпреки това знаеше, че кухнята и беше топла и привлекателна с червено-белите си тапети, прокъсания керемиденочервен линолеум и рафтчетата и шкафчетата от борово дърво. Когато приключи с рязането на доматите, се пресегна за лука. Салата от домати и лук, подправена с олио и оцет и щедро поръсена със сушен риган бе идеалната гарнитура за печено агнешко бутче. Молеше се Маги все още да обича агнешко. Като малка това бе едно от любимите й яденета. Може би трябваше да я попитам, помисли си Нюела, но искам да я изненадам. Поне знаеше, че Маги не е вегетарианка — беше си поръчала овче вечерта, когато се видяха в Манхатън.

Картофите вече вряха в голямата тенджера. След като се сваряха, щеше да ги изцеди, но нямаше да ги смачка до последната минута. Поднос с бисквити бе готов да скокне във фурната. Зеленият фасул и морковите бяха приготвени за задушаване минути, преди да настани гостите си.

Нюела надникна в гостната, за да провери отново всичко. Масата беше сложена. Бе я подредила още сутринта. Маги щеше да седи срещу нея в другия домакински стол. Символичен жест, знаеше го. Тази вечер щяха двете да бъдат домакини като майка и дъщеря.

Облегна се на рамката на вратата за миг и се замисли. Щеше да е чудесно да има с кого най-сетне да сподели ужасното си безпокойство. Щеше да изчака ден-два и после да каже: „Маги, трябва да поговоря с теб за нещо важно. Права беше, разтревожена съм. Може да съм луда или просто съм една стара, подозрителна глупачка, но…“

Щеше да е толкова хубаво да изложи подозренията си пред Маги. Дори когато беше малка, тя имаше ясен, аналитичен ум. „Фин-ю-ела“ — започваше, когато искаше да сподели тайна, нейният начин да ми покаже, че това ще бъде много сериозен разговор, спомни си Нюела.

Трябваше да изчакам до утре вечер за партито, помисли си. Трябваше да дам на Маги възможност поне да си поеме дъх. Е, добре, типично в мой стил — винаги първо действам и после мисля.

Искаше й се обаче да покаже Маги на приятелите си, след като бе говорила за нея толкова много. А също така, когато ги беше поканила на вечеря, смяташе, че Маги ще пристигне ден по-рано.

Но Маги се беше обадила вчера да й каже, че е възникнал проблем с един от ангажиментите й и ще й трябва още ден, за да довърши работата.

— Режисьорът е нервен тип и примира какви ще са снимките — беше й обяснила, — така че не мога да тръгна по-рано от утре по обед. Все пак ще пристигна около четири или четири и половина.

В четири Маги се беше обадила.

— Нюела, опитах да се свържа по-рано, но телефонът ти даваше заето. Току-що свърших и тръгвам към колата.

— Няма значение, щом тръгваш.

— Само се надявам да пристигна преди гостите ти, за да мога да се преоблека.

— О, не се притеснявай. Карай внимателно, а аз ще ги залъгвам с коктейли, докато пристигнеш.

— Разбрано. Тръгвам.

Мислейки си за разговора, Нюела се усмихна. Щеше да е ужасно, ако Маги се беше забавила с още един ден. Сега сигурно вече беше стигнала Бриджпорт, каза си. Вероятно щеше да попадне в някое задръстване, но поне вече пътуваше насам. Мили Боже, Маги пътува към мен.

Тъй като нямаше какво друго да прави за момента, Нюела реши да седне и да гледа ранните вечерни новини. Така пак щеше да й остане време за една хубава, гореща, отпускаща вана, преди гостите да започнат да пристигат.

Тъкмо се готвеше да излезе от кухнята, когато на задната врата се потропа. Преди да успее да надникне през прозорчето да види кой е, дръжката се завъртя. За миг се стресна, но когато вратата се отвори и посетителят й влезе, тя се усмихна топло.

— Здрасти — рече тя. — Радвам се да те видя, но до партито има още два часа, така че не можеш да останеш дълго.

— Не възнамерявам да стоя дълго — отвърна тихо посетителят й.