Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (33)

31

Анджела, любезната прислужница, която я беше посрещнала вчера, показа на Маги килерчето, където се пазеха принадлежностите за рисуване на Нюела. Типично за Нюела, помисли си с обич Маги. Нещата бяха натрупани в безпорядък по рафтовете, но с помощта на Анджела не й отне много време да ги сложи в кутии, а общият работник от кухнята й помогна да ги нареди в колата си.

— Мисис Шипли ви очаква в апартамента си — каза й прислужницата. — Сега ще ви заведа при нея.

— Благодаря.

Младата жена се поколеба за миг и огледа голямата зала за занимания.

— Когато мисис Мур провеждаше курсовете си тук, всички така се забавляваха. Нямаше значение, че повечето изобщо не умееха да рисуват. Преди две седмици тя започна с молбата всички да си спомнят по един лозунг от Втората световна война, от онези, дето ги имало по плакатите навсякъде. Дори мисис Шипли се включи, въпреки че толкова се беше разстроила преди това същия ден.

— Защо се беше разстроила?

— Мисис Райнлендър бе починала онзи понеделник. Те бяха добри приятелки. Както и да е, аз помагах при раздаването на материалите, а те се състояха от различни лозунги като: „Нека да се веят“, илюстриран от мисис Мур — знаме, развяващо се зад самолет — всички го прерисуваха. Тогава някой предложи: „Недей да бъбриш, друже ти, в устата дъвка «Tone» бутни“.

— Имало е такъв лозунг?

— Да. Всички се засмяха, но както обясни мисис Мур, това било сериозно предупреждение към заетите във военната промишленост хора да не казват нищо, което някой шпионин би могъл да чуе. Беше толкова интересно. — Анджела се усмихна, спомняйки си. — Беше последният час, проведен от мисис Мур. На всички ни липсва. Е, май ще е по-добре да ви заведа горе при мисис Шипли — промърмори тя.

Топлата усмивка на Грета Шипли, когато видя Маги, не скри факта, че кожата под очите и около устните й имаше сивкав оттенък. Маги забеляза също така, че когато се изправи, тя трябваше да потърси опората на облегалката на стола. Изглеждаше изморена и със сигурност по-слаба отколкото вчера.

— Маги, прекрасно изглеждаш. И колко мило, че дойде толкова бързо — каза мисис Шипли. — На масата ще бъдем много приятна компания и вярвам, че хората ще ти харесат. Реших да изпием по един аперитив тук, преди да се присъединим към останалите.

— Ще бъде чудесно — съгласи се Маги.

— Надявам се, че обичаш шери. Боя се, че само това имам.

— Наистина обичам шери.

Без да чака да я помолят, Анджела отиде до шкафа, наля кехлибарената течност от каната в две старинни кристални чаши и им ги сервира. После тихо напусна стаята.

— Това момиче е съкровище — рече мисис Шипли. — Толкова много дребни любезности, за които останалите не биха се и сетили. Не, че не са добре обучени — добави бързо тя, — но Анджела е особена. Прибра ли принадлежностите на Нюела?

— Да — отвърна Маги. — Анджела ми помогна и ми разказа за един от часовете на Нюела, на който е присъствала, — когато всички сте рисували плакати.

Грета Шипли се усмихна.

— Нюела беше истински дявол! След като се качихме тук след часа, тя взе рисунката ми — която, разбира се, беше доста лоша — и добави нещо от себе си. Трябва да я видиш. Във второто чекмедже е — рече тя и посочи към масата до дивана.

Маги отвори посоченото чекмедже и извади тежкия лист кадастрон. Погледна и внезапно потрепери. Рисунката на мисис Шипли смътно напомняше за някакъв работник с каска от военната промишленост, който разговаряше с друг във влака или в автобуса. Зад тях се виждаше фигура с черна пелерина и шапка, която очевидно подслушваше.

Над работниците Нюела бе нарисувала своето лице и това на Грета Шипли, а над фигурата на шпионина се рееше образа на медицинска сестра с присвити очи и наострени уши.

— Има ли наистина такава сестра тук? — попита Маги.

— О, да. Онази отвратителна негодница, сестра Марки. Макар тогава да си мислех, че цялото й слухтене наоколо е само шега. Сега обаче, не съм толкова сигурна.

— Защо? — бързо попита Маги.

— Не знам — отвърна тя. — Може би само си въобразявам. Старите жени понякога са такива, нали знаеш. Е, мисля, че наистина трябва да слезем долу.

 

 

Маги забеляза, че големият салон бе прекрасно, привлекателно помещение със скъпи украшения и мебели. Въздухът бе изпълнен с бръмченето на добре възпитани гласове, принадлежащи на изискани възрастни хора, насядали край масите из залата. Доколкото виждаше, възрастта им варираше — някои бяха в края на шестдесетте, други в края на осемдесетте си години, макар Грета да й прошепна за една хубава жена в черен кадифен костюм с изправен като бастун гръб и жив поглед, че току-що е навършила деветдесет и четири.

— Това е Летиция Бейнбридж — прошепна тя. — Хората й казваха, че е луда да плати четиристотин хиляди долара за апартамента си, когато дойде тук преди шест години, но тя само отвърна: „Като се има предвид дълголетието в семейството ми, парите ще бъдат добре похарчени“. И, разбира се, времето доказа правотата й. Тя ще бъде на нашата маса и ще ти хареса, обещавам ти. Ще забележиш, че персоналът сервира на гостите, без да ги пита какво искат — продължи мисис Шипли. — Докторът е позволил на повечето гости да пият по чаша вино или някакъв коктейл. На онези, на които не им се разрешава, сервират перие или нещо безалкохолно.

Това заведение бе много внимателно планирано, помисли си Маги. Разбирам защо Нюела сериозно е обмисляла да се премести тук. Спомни си думите на д-р Лейн: той бил сигурен, че Нюела би потвърдила молбата си за постъпване, ако бе останала жива.

Огледа се и забеляза, че д-р Лейн и жена му идват към тях. Одил Лейн беше облечена с морскосиня копринена блуза и дълга пола в същия цвят — Маги бе видяла този тоалет в бутика, където бе пазарувала. При другите случаи, когато се бе срещала с мисис Лейн — вечерта, когато Нюела бе починала и на погребението — тя не й беше обърнала особено внимание. Сега осъзна, че Одил бе истински красива жена.

После отбеляза, че въпреки оплешивяването и едрото си телосложение, д-р Лейн също бе привлекателен. Изражението му бе едновременно дружелюбно и любезно. Когато стигна до нея, той взе ръката й и я поднесе към устните си, като спря точно преди да я докосне по европейски маниер.

— Какво огромно удоволствие — промърмори той с потръпващ от искреност глас. — Бих казал също така, че след един-единствен ден изглеждате значително по-отпочинала. Очевидно сте много силна млада жена.

— О, скъпи, трябва ли винаги да се държиш като лекар? — прекъсна го Одил Лейн. — Маги, толкова се радвам. Какво мислите за всичко това? — Тя направи широк жест с ръка, очевидно посочвайки елегантното помещение.

— Мисля, че в сравнение с някои от старческите домове, които съм снимала, това е рай.

— Защо сте снимала старчески домове? — попита д-р Лейн.

— По поръчка на едно списание.

— Ако някога пожелаете да „пощракате“ тук — мисля, че така се казва — сигурен съм, че би могло да се уреди — предложи той.

— Непременно ще го имам предвид — отвърна Маги.

— Когато разбрахме, че ще идвате, искрено се надявахме да седнете на нашата маса — рече Одил Лейн и въздъхна, — но мисис Шипли не щеше и да чуе. Каза, че иска да бъдете с нейните приятели на обичайната й маса. — Размаха пръст към Грета Шипли. — Лошо, много лошо — засмя се звънко тя.

Маги видя как устните на мисис Шипли се свиха.

— Маги — рече внезапно тя. — Искам да се запознаеш с някои от другите ми приятели.

След няколко минути тих звън предизвести сервирането на вечерята.

Грета Шипли улови Маги за ръката, докато вървяха по коридора към трапезарията и Маги нямаше как да не забележи, че тя видимо трепереше.

— Мисис Шипли, сигурна ли сте, че не сте болна? — попита Маги.

— Не, не съм болна. Толкова се радвам, че си тук. Сега разбирам защо Нюела беше толкова щастлива и така се вълнуваше, че отново си се появила в живота й.

В трапезарията имаше десет маси, всяка с прибори за осем души.

— О, тази вечер са сложили съдове от лиможски порцелан и белите покривки — каза доволно мисис Шипли. — Някои от другите сервизи са прекалено натруфени за вкуса ми.

Още една красива стая, помисли си Маги. От прочетеното за тази къща знаеше, че около оригиналната банкетна маса в това помещение са можели да седнат шестдесет души.

— Когато ремонтирали и премебелирали къщата, копирали драпериите от онези в трапезарията на Белия дом — каза й мисис Шипли, докато сядаха. — Сега да те запозная с компанията ни за вечеря, Маги.

Маги седеше вдясно от Грета Шипли. Жената до нея се казваше Летиция Бейнбридж и тя сложи начало на разговора, казвайки:

— Толкова сте хубава. От Грета разбрах, че не сте омъжена. Има ли някой привилегирован мъж в живота ви?

— Не — отговори усмихнато Маги, усещайки как я пронизва познатата болка.

— Прекрасно — отбеляза решително мисис Бейнбридж. — Имам един внук, с когото бих искала да ви запозная. Когато беше тийнейджър си мислех, че е малко безцветен. Дълга коса и китара, всички тези неща. Боже мили! Но сега, на тридесет и пет, той е всичко, за което може да се мечтае. Президент е на собствената си компания, която се занимава с компютри.

— Петиция е сватовница — каза някой от останалите и се засмя.

— Срещала съм внука. Откажи се — прошепна Грета Шипли на Маги, а после с нормален тон я представи на останалите — три жени и двама мъже. — Успях да привлека Бъклис и Креншоу на нашата маса — рече тя. — Проблемът на всички подобни домове е, че се превръщат в женско сборище, така че за мъжката компания се води истинска борба.

Компанията на масата се оказа интересна и приятна и Маги непрекъснато си задаваше въпроса защо Нюела внезапно се беше отказала да дойде да живее тук. Едва ли го е направила, защото е смятала, че имам нужда от къщата, реши тя. Знаеше, че татко ми е оставил малко пари и мога да се погрижа за себе си. Тогава защо?

Летиция Бейнбридж бе особено забавна, разказвайки истории за Нюпорт от времето, когато е била млада.

— Тогава съществуваше такава англомания — заяви тя и въздъхна. — Всички майки изгаряха от желание да омъжат дъщерите си за английски благородници. Горката Консуела Вандербилт — майка й заплашваше да се самоубие, ако не се омъжи за херцога на Марлборо. Накрая тя го направи и издържа двадесет години. После се разведе и се омъжи за френския интелектуалец Жак Балсан, та най-сетне позна щастието.

— А и онзи ужасен скуайър Мур. Всички знаеха за жалкия му произход, но като го слушаше човек, той бе пряк наследник на Брайън Бору. Наистина притежаваше известен чар и поне претендираше за титла, така че, разбира се, се ожени добре. Предполагам, че няма голяма разлика между обеднял благородник, който се жени за американска наследница, и обедняла потомка на пришълците от „Мейфлауър“, която се омъжва за новоизпечен милионер. Разликата е, че богът на скуайъра бяха парите и той би направил всичко, за да ги умножи. За съжаление тази черта се прояви и у много от потомците му.

По време на десерта Анна Причард, която се възстановяваше от операция на бедрото, се пошегува:

— Грета, познай кого видях, докато се разхождах с мисис Лейн тази сутрин? Елеонор Чандлър. Беше с д-р Лейн. Разбира се, знам, че тя не ме позна, така че не й се обадих. Но тя се възхищаваше на апартамента ти. Камериерката току-що го беше почистила и вратата беше отворена.

— Елеонор Чандлър — рече замислено Летиция Бейнбридж. — Тя беше съученичка на дъщеря ми. Доста напориста личност, ако не греша. Да не би да иска да се премести тук?

— Не знам — отвърна мисис Причард, — но не виждам друга причина да оглежда обстановката. Грета, по-добре си смени бравата. Ако Елеонор иска апартамента ти, няма да се посвени да те изгони.

— Нека се опита — промърмори Грета Шипли и се засмя от сърце.

 

 

Когато Маги си тръгна, мисис Шипли настоя да я изпрати до вратата.

— Предпочитам да не го правите — възпротиви се Маги. — Знам, че сте доста изморена.

— Няма значение. Ще поръчам утре да ми носят храната в стаята и ще помързелувам.

— Тогава утре ще ви се обадя и ще е добре да ви заваря да правите точно това.

Маги целуна меката, почти прозрачна буза на възрастната жена.

— До утре — рече тя.