Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (28)

26

Мисис Елеонор Робинсън Чандлър пристигна в „Латъм Майнър Резидънс“ точно в десет и тридесет, за колкото бе определена срещата й с д-р Уилям Лейн. Лейн посрещна гостенката си аристократка с чара и любезността, които го правеха идеалният директор и лекуващ лекар на резиденцията. Познаваше историята на мисис Чандлър наизуст, фамилното име бе добре известно из целия Род Айлънд. Бабата на мисис Чандлър бе една от гранд дамите на Нюпортското общество по време на зенита на града през деветдесетте години на деветнадесети век. Тя бе чудесна кандидатка за резиденцията и по всяка вероятност щеше да привлече и други желаещи измежду приятелите си.

Финансовото й положение, макар и внушително, бе малко разочароващо. Очевидно бе успяла да раздаде голяма част от парите си на многочленното си семейство. Седемдесет и шест годишна, тя явно бе внесла своя дял за увеличаване на населението на земята: четири деца, четиринадесет внуци, седем правнуци и несъмнено се очакваха още.

Мисис Чандлър бе облечена в плетен бежов костюм и носеше ниски обувки. Единствените й бижута представляваха перлена огърлица, малки перлени обеци, златна венчална халка и тесен златен часовник, но всяко едно от тези неща бе изумително. Класическите й черти, обрамчени от чисто бяла коса, излъчваха снизходителност и резервираност. Лейн прекрасно осъзна, че той бе човекът, подложен на проверка.

— Вие сигурно разбирате, че това е само предварителна среща — казваше мисис Чандлър. — Изобщо не съм уверена, че желая да се преместя в която и да било резиденция, независимо колко е привлекателна. Не мога да не призная — от онова, което видях досега личи, че тази стара къща е реставрирана с вкус.

Одобрението на сър Хюберт е чест, наистина, помисли си саркастично Лейн. Въпреки това се усмихна доволно:

— Благодаря — отвърна той. Ако Одил беше тук, щеше да започне да се превъзнася, че от устата на мисис Чандлър такава похвала означава много за тях и така нататък и така нататък.

— Най-голямата ми дъщеря живее в Санта Фе и много иска да отида при нея — продължи мисис Чандлър.

Но ти не искаш да отидеш там, нали? — помисли си Лейн и изведнъж се почувства много по-добре.

— Разбира се, след като човек е живял в този край толкова години, е малко трудно да направи такава рязка промяна, струва ми се — забеляза съчувствено той. — Много от гостите ни посещават близките си за седмица-две и после с радост се връщат към тишината и удобствата на „Латъм Майнър“.

— Да, сигурна съм. — Тонът на мисис Чандлър бе уклончив. — Разбрах, че имате няколко свободни жилища.

— Всъщност едно от най-привлекателните ни жилища току-що се освободи.

— Кой бе последният му обитател?

— Мисис Констанс Ван Сикъл Райнлендър.

— О, разбира се. Кони е била доста болна, както чух.

— Боя се, че да. — Лейн не спомена за Нюела Мур. Щеше да обясни за стаята, опразнена за ателието й, с това, че апартаментът се ремонтира основно.

Качиха се с асансьора до третия етаж. Мисис Чандлър дълго стоя на обърнатата към океана тераса.

— Прекрасно е — призна тя. — И все пак, предполагам, че този апартамент струва петстотин хиляди долара?

— Точно така.

— Е, не възнамерявам да похарча толкова много. След като видях това, бих искала да видя и останалите ви свободни жилища.

Ще се опита да се пазари с мен, помисли си д-р Лейн и сдържа желанието си да й каже, че опитът е напълно безсмислен. Основно правило на всичките резиденции на „Престиж“ бе „абсолютно никакви отстъпки в цените“. Иначе биха се получили нежелателни резултати, защото слуховете за специалните договаряния неминуемо стигаха до онези, които не бяха получили подобна привилегия.

Мисис Чандлър моментално се отказа от най-малкото, от средното, а после и от най-голямото едностайно жилище.

— Никое от тях не става. Боя се, че само си губим времето.

Намираха се на втория етаж. Д-р Лейн се обърна и видя Одил да върви към тях, хванала под ръка мисис Причард, която се възстановяваше от операция на крака. Тя им се усмихна, но за голямо облекчение на Лейн не спря. Дори Одил понякога разбира, че не бива да се натрапва, помисли си той.

Сестра Марки седеше зад бюрото си на втория етаж. Погледна ги с приветлива професионална усмивка. Лейн нямаше търпение да се заеме с нея. Тази сутрин мисис Шипли му беше казала, че възнамерява да сложи на вратата си резе, за да си осигури спокойствието.

— Тази жена гледа на затворената врата като на предизвикателство — беше се оплакала тя.

Минаха покрай апартамента на мисис Шипли. Камериерката току-що бе приключила с почистването му и вратата беше широко отворена. Мисис Чандлър надникна и спря.

— О, това е чудесно — искрено се възхити тя, докато гледаше широкото, обзаведено като дневна помещение с ренесансова камина.

— Заповядайте — подкани я д-р Лейн. — Знам, че мисис Шипли няма да има нищо против. Тя е на фризьор.

— Само за малко. Чувствам се като натрапница. — Мисис Чандлър огледа спалнята и прекрасните изгледи към океана от трите страни на жилището. — Мисля, че това е за предпочитане пред най-голямото жилище — каза му тя. — Колко струва подобен апартамент?

— Триста и петдесет хиляди долара.

— Е, толкова бих платила. Има ли свободно подобно жилище? На тази цена, разбира се.

— В момента не — отвърна той и добави: — Но защо не попълните молба за постъпване? — Усмихна й се. — Много бихме искали някой ден да станете една от гостенките ни.