Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (11)

9

И като се изключеше този проклет режисьор, седмицата беше добра, мислеше си Маги, докато излизаше от магистрала 138 в Нюпорт. И двете снимачни програми през седмицата бяха минали изключително добре, особено тази за „Вог“.

Но след прецизността, с която трябваше да следи как улавя фотоапаратът й всяка гънка на астрономично скъпите дрехи, които снимаше, беше истинско щастие да облече дънки и карирана риза. Всъщност, като се изключеха синята копринена блуза и дълга пола, които смяташе да облече довечера за партито на Нюела, всички дрехи, които си беше взела за през ваканцията, бяха съвсем обикновени.

Така ще се забавляваме, мислеше си тя. Две цели седмици в Нюпорт. С Нюела ще можем наистина да си наваксаме за времето, през което не сме били заедно! Усмихна се при тази мисъл.

Изненада се, когато Лаям й се обади да й каже, че и той ще бъде у Нюела довечера — трябваше все пак да се сети, че той прекарва доста време в Нюпорт.

— Не е далеч с кола от Бостън — беше изтъкнал. — Ходя там доста често през уикендите, особено извън сезона.

— Не знаех — беше отвърнала.

— Има много неща, които не знаеш за мен, Маги. Може би ако не отсъстваше толкова често от града…

— И може би, ако ти не живееше в Бостън и не използваше нюйоркския си апартамент толкова рядко…

Маги отново се усмихна. Лаям наистина е забавен, помисли си тя, макар да се приема твърде на сериозно през повечето време. Спря на един червен светофар и отново погледна картата. Нюела живееше точно до знаменитата Оушън Драйв, на Гарисън авеню.

— Дори имам изглед към океана от третия етаж — беше й обяснила. — Почакай само да го видиш, както и ателието ми.

Беше й се обадила три пъти през тази седмица, за да се увери, че не е променила плановете си.

— Нали ще дойдеш, Маги? Няма да ме разочароваш?

— Разбира се, че не — беше я уверила тя. И все пак Маги се беше запитала дали само си въобразяваше или наистина в гласа на Нюела имаше нещо — безпокойството, което бе доловила в изражението й вечерта, когато вечеряха в Манхатън. Тогава тя го беше отдала на факта, че съпругът на Нюела бе починал едва предната година, и че бе започнала да губи приятелите си — една от лошите страни на това да живееш достатъчно дълго, за да остарееш. Съвсем естествено е да започнеш да осъзнаваш смъртността си, бе заключила.

Виждала бе същия израз по лицата на хората в старческите домове, които бе снимала за списание „Лайф“ миналата година. Една жена бе казала с тъга: „Понякога ми е много криво, че не е останал никой, който да ме помни като млада“.

Маги потръпна, после си даде сметка, че температурата в колата бе спаднала рязко. Изключи климатика, отвори прозореца с няколко сантиметра и вдъхна соления аромат на океана, който изпълваше въздуха. Когато си израснал в Средния запад, помисли си тя, никога не можеш да се наситиш на океана.

Погледна часовника си и видя, че беше осем без десет. Едва щеше да успее да се освежи и да се преоблече, преди да започнат да пристигат останалите гости. Поне се беше обадила на Нюела да я уведоми, че ще тръгне по-късно. Беше й казала, че ще пристигне тъкмо по това време.

Сви по Гарисън авеню и видя пред себе си океана. Намали скоростта, после спря пред очарователна дървена къща с покрив, носещ патината на времето и веранда, опасваща цялата сграда. Това трябва да е домът на Нюела, реши тя, но изглеждаше толкова тъмен. Не бяха включени лампите отвън, а през предните прозорци едва-едва се процеждаше слаба светлинка.

Сви по алеята, излезе от колата и, без да си прави труда да отвори багажника, за да си вземе куфара, изтича нагоре по стълбите. Натисна настоятелно звънеца. Отвътре се разнесе звука на камбанки.

Подуши, докато чакаше. Прозорците към улицата бяха отворени и й се стори, че долавя идваща отвътре остра миризма на изгоряло. Отново натисна звънеца, после повтори, а отвътре долитаха трелите на камбанката.

Все така никой не отваряше, нито пък се чуваха стъпки. Нещо не беше наред, помисли си разтревожено тя. Къде беше Нюела? Маги отиде до най-близкия прозорец, наведе се и се помъчи да различи нещо през дантелената, отчасти дръпната завеса в мрака вътре.

Почувства как устата й пресъхва. Малкото, което можа да види в тъмната стая, говореше, че тя бе в ужасен безпорядък. Съдържанието на едно чекмедже бе изсипано върху изкривения килим, а самото чекмедже бе облегнато на дивана. Камината се намираше срещу прозорците и от двете й страни имаше шкафчета. Всички те бяха отворени.

Единствената слаба светлина идваше от два аплика над камината. Когато очите й свикнаха със сумрака, Маги успя да забележи една обувка на висок ток, обърната настрани пред огнището.

Какво бе това? Присви очи и се приведе още напред, после осъзна, че вижда малък, обут в чорап крак, подаващ се иззад двуместното канапе близо до мястото, където бе паднала обувката. Втурна се обратно към вратата, натисна дръжката, но беше заключено.

Завтече се обезумяла към колата, сграбчи телефона и набра 911. После спря, като си спомни: телефонът й бе настроен на кода на нюйоркската област. Тук беше Род Айлънд, телефонният номер на Нюела започваше с код 401. С треперещи пръсти натисна 401–911.

Когато й отговориха, успя да каже:

— Намирам се на Гарисън авеню N1 в Нюпорт. Не мога да вляза вътре. Виждам обаче някой да лежи на пода. Мисля, че е Нюела.

Говориш несвързани работи, помисли си. Престани. Но когато диспечерът започна да й задава бавно и спокойно въпроси, мозъкът на Маги закрещя с абсолютна увереност три думи: Нюела е мъртва.