Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (44)

42

Това беше една от най-дългите седмици в живота на Малкълм Нортън. Шокът от отказа на Нюела Мур да продаде къщата си, последван от съобщението на Барбара, че възнамерява да отиде при дъщеря си във Вейл за неопределено време, му бяха подействали вцепеняващо и опустошително.

Трябваше да получи онази къща! Това, че беше казал на Джанис за предстоящите промени в „Уетлънд Акт“ бе ужасна грешка. По-добре да беше рискувал да подправи подписа й върху документите за ипотеката. Толкова беше отчаян.

Ето защо, когато Барбара го свърза с шефа на полицията Брауър в петък сутринта, Малкълм усети как по челото му избива пот. Отне му няколко мига да се съвземе достатъчно, за да се увери, че от тона му ще лъха добро настроение.

— Добро утро, шефе. Как сте? — попита той, като се опитваше да звучи весело.

Чет Брауър явно не бе в настроение за празни приказки.

— Добре съм. Бих искал днес да намина да си поговорим няколко минути.

За какво? — помисли си Малкълм, моментално обхванат от паника, но отвърна сърдечно:

— Чудесно, но ви предупреждавам, че вече си купих билети за бала на полицията. — Дори в собствените му уши този опит да се пошегува прозвуча нелепо.

— Кога сте свободен? — попита рязко Брауър.

Нортън нямаше намерение да казва на Брауър точно колко е свободен.

— Едно заключително дело е отложено от единадесет за един, така че имам пролука.

— Ще се видим в единадесет.

Доста време след като чу изщракването от другата страна на линията, Малкълм гледа нервно слушалката в ръката си. Накрая я остави.

На вратата тихо се почука и Барбара надникна в кабинета му.

— Малкълм, случило ли се е нещо?

— Какво може да се е случило? Иска да говори с мене. Единствената причина, за която се сещам, е убийството миналия петък.

— О, разбира се. Убийството. Обичайна процедура е полицията да разпитва близките приятели дали не са си спомнили нещо, което тогава да им се е сторило маловажно. И разбира се, вие с Джанис сте отишли у мисис Мур за вечерното парти.

Вие с Джанис. Малкълм се намръщи. Дали тази забележка не бе предназначена да му напомни, че все още не беше предприел никакви официални постъпки да се раздели с Джанис? Не, за разлика от съпругата му, Барбара не си играеше на словесни игрички, изпълнени със скрит смисъл. Зет й бе помощник-прокурор в Ню Йорк; вероятно го беше чувала да разказва за случаите си, реши Малкълм. Телевизията и филмите, разбира се, също бяха изпълнени с подробности за полицейските процедури.

Тя понечи да затвори вратата.

— Барбара — промърмори той умолително. — Дай ми само още малко време. Не ме оставяй сега.

Единственият й отговор бе решителното изщракване при затварянето на вратата.

 

 

Брауър пристигна точно в единадесет. Седна изопнато в креслото срещу бюрото на Нортън и премина право на въпроса.

— Мистър Нортън, трябваше да отидете в дома на Нюела Мур в осем часа в деня на убийството?

— Да, със съпругата ми бяхме там може би в осем и десет. Доколкото разбрах, вие току-що сте били пристигнали на местопроизшествието. Както ви е известно, бяхме инструктирани да чакаме в дома на съседите на Нюела, Уудсови.

— В колко часа си тръгнахте от офиса същата вечер? — попита Брауър.

Нортън вдигна вежди. Замисли се за миг.

— По обичайното време… не, всъщност малко по-късно. Някъде в шест без четвърт. Имах среща извън офиса, така че донесох папката тук и проверих за съобщения.

— Оттук направо вкъщи ли се прибрахте?

— Не съвсем. Барбара… мисис Хофман, секретарката ми, този ден си беше останала у дома поради настинка. Предишният ден бе отнесла вкъщи една папка, която трябваше да проуча през уикенда, така че се отбих у тях, за да я взема.

— Колко време ви отне това?

Нортън се замисли за малко.

— Тя живее в Мидълтаун. Туристите бяха натоварили движението и ми отне някъде около двадесет минути във всяка посока.

— Значи сте се прибрал вкъщи около шест и половина.

— Всъщност, може би малко по-късно. По-скоро към седем без нещо, струва ми се.

В действителност се беше върнал у дома в седем и петнадесет. Ясно си спомняше часа. Малкълм мълчаливо се изруга. Джанис му беше казала, че по лицето му можело да се чете като в отворена книга, когато Ирма Уудс им бе съобщила за завещанието на Нюела. „Изглеждаше така, сякаш искаше да убиеш някого — беше промърморила тя с подигравателна усмивка. — Не можеш дори да измамиш някого, без да оплескаш всичко“.

Така че тази сутрин бързо си беше подготвил отговорите на въпросите, които предполагаше, че Брауър ще му зададе относно реакцията му на отменената продажба. Нямаше отново да позволи да издаде чувствата си. И се радваше, че беше обмислил добре ситуацията, защото полицаят всъщност му зададе доста въпроси във връзка с очакваната продажба.

— Сигурно сте останал малко разочарован — рече замислено Брауър, — но от друга страна, всеки агент по недвижими имоти в града разполага с къщи като на Нюела Мур, които плачат да бъдат купени.

Което означава, защо съм искал точно тази? — помисли си Нортън.

— Понякога хората желаят определена къща, защото ги е омагьосала. Тя сякаш им говори: „Купи ме, твоя съм“ — продължи шефът.

Нортън зачака.

— Вие с мисис Нортън сигурно наистина сте се влюбили в нея — предположи Брауър. — Говори се, че сте ипотекирали собствената си къща, за да я купите.

Сега Брауър се отпусна назад с полузатворени очи и сключени пръсти.

— Всеки, който желае дадена къща толкова много, няма да се зарадва на новината, че ще пристигне някаква си роднина, която може да обърка всичко. Има само един начин да се предотврати. Да бъде спряна роднината или поне да се намери възможност да й се попречи да въздейства върху собственичката на къщата.

Брауър се изправи.

— За мен беше удоволствие да разговарям с вас, мистър Нортън — заключи той. — Сега, преди да си тръгна, имате ли нещо против да поговоря със секретарката ви, мисис Хофман?

 

 

Барбара Хофман не обичаше да се преструва. Миналият петък си беше останала вкъщи, оправдавайки се с настинка, но всъщност искаше само да прекара един спокоен ден и да обмисли всичко внимателно. За да успокои съвестта си, бе донесла у дома си купчина папки от офиса с намерението да ги подреди; щеше й се да са в изрядност, ако решеше да каже на Малкълм, че напуска.

Странното бе, че неволно той й бе помогнал да вземе решението си. Почти никога не идваше в дома й, но тогава, в петък вечерта, неочаквано се изтърси да види как е. Той, естествено, не знаеше, че съседката й, Дора Холт, се е отбила у тях. Когато Барбара му отвори, се бе навел да я целуне, но при предупредителния й поглед бе отстъпил назад.

— О, мистър Нортън — бе казала бързо. — Приготвила съм папката за сделката с Мур, която искахте да вземете.

Беше го представила на Дора Холт и после се беше престорила, че рови из папките, като накрая извади една и му я подаде. Разбиращата усмивка и любопитството в очите на другата жена обаче не й бяха убягнали. В този момент осъзна, че ситуацията е нетърпима.

Сега, като седеше срещу шефа на полицията Брауър, Барбара Хофман се чувстваше гузна и много неспокойна, докато му разправяше съшитата с бели конци история за причината работодателят й да я посети в дома й.

— Значи мистър Нортън е останал само за минутка?

Тя малко се отпусна, тук поне можеше да бъде напълно искрена.

— Да, взе папката и веднага си тръгна.

— Коя папка беше това, мисис Хофман?

Налагаше се отново да излъже:

— Аз… аз… всъщност, беше папката по сделката с Мур. — Вътрешно се сви при потиснатото извинение в гласа си.

— Само още нещо. В колко часа мистър Нортън дойде в дома ви?

— Малко след шест, струва ми се — отвърна искрено. Брауър стана и кимна към интеркома на бюрото й.

— Бихте ли съобщили на мистър Нортън, че искам да го видя за минутка?

Когато шефът, на полицията Брауър се върна в кабинета на адвоката, той не хаби думите си.

— Мистър Нортън, разбрах, че папката, която сте взел от мисис Хофман миналия петък, е била за сделката с Мур. Кога трябваше да се осъществи тя?

— В понеделник сутринта в единадесет — каза му Нортън. — Исках да се уверя, че всичко е в ред.

— Вие сте бил купувачът, но мисис Мур не е имала друг адвокат, който да я представлява? Не е ли доста необичайно?

— Съвсем не. Всъщност идеята беше нейна. Нюела смяташе, че изобщо не е необходимо да търсим друг адвокат. Давах й добра цена и щях да й предам парите чрез чек. Тя също така имаше правото да остане в къщата до първо число на следващата година, ако желаеше.

Шефът на полицията Брауър се вгледа мълчаливо в Малкълм Нортън за известно време. Накрая стана да си върви.

— Само още нещо, мистър Нортън — рече той. — Пътуването от къщата на мисис Хофман до дома ви не може да ви е отнело повече от двадесет минути. Така че сте пристигнали вкъщи малко след шест и половина. А твърдите, че е било почти седем. Ходихте ли някъде другаде?

— Не. Може би греша за времето, когато съм се прибрал.

Защо ми задава всички тези въпроси? — зачуди се Нортън. — В какво ме подозира?