Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (16)

14

Не, не беше кошмар; наистина се беше случило. Реалността на събитията от последните няколко дни се настани непоклатимо в мозъка на Маги, докато стоеше в кухнята на Нюела, в къщата, която сега, колкото и невероятно да изглеждаше, бе нейна.

В три часа Лаям й беше помогнал да пренесе багажа си тук от стаята за гости на Уудсови. Беше го оставил горе на площадката на стълбите.

— Решила ли си коя спалня ще използваш? — беше я попитал.

— Не.

— Маги, изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш. Сигурна ли си, че искаш да отседнеш тук? Не мисля, че идеята е чудесна.

— Напротив — беше отвърнала след кратка пауза. — Искам да остана тук.

Сега, докато слагаше чайника, Маги с благодарност си помисли — едно от най-хубавите качества на Лаям бе това, че не спореше.

Вместо да продължи да я разубеждава, той просто бе казал:

— Тогава ще те оставя сама. Но наистина се надявам малко да си починеш. Не започвай да си разопаковаш багажа или пък да оправяш нещата на Нюела.

— Разбира се, не и тази вечер.

— Ще ти се обадя утре.

На вратата я беше прегърнал и притиснал приятелски към себе си. След това си бе отишъл.

Изведнъж се беше почувствала изтощена и като се движеше така, сякаш всяка стъпка й костваше неимоверни усилия, Маги бе заключила предната и задната врата и после бе изкачила стълбите. Погледна спалните и моментално забеляза, че онази, която Нюела бе определила за нея, бе втората по големина. Бе обзаведена непретенциозно — кленово двойно легло, тоалетка с огледало, нощно шкафче и люлеещ се стол — не се виждаха никакви лични вещи. Върху тоалетката имаше само старомоден емайлиран тоалетен комплект: гребен, четка, огледало, кука за закопчаване на обувки и пила за нокти.

След като довлече багажа си в тази стая, Маги съблече полата и пуловера, сложи любимата си роба и се мушна под завивките.

Сега, след близо тричасова дрямка, подкрепена и с чаша чай, най-сетне започваше да усеща мозъка си ясен. Чувстваше дори, че бе превъзмогнала и стреса от смъртта на Нюела.

Тъгата обаче е друга история, помисли си тя. Няма толкова лесно да си отиде.

Изведнъж осъзна, че за първи път от четири дена насам беше гладна. Отвори хладилника и видя, че е зареден — имаше яйца, мляко, портокалов сок, малко печено пиле, хляб и купа с домашна пилешка супа. Очевидно мисис Уудс се беше погрижила.

Реши да си приготви пилешки сандвич — наряза и обезкости пилето, като добави съвсем малко майонеза.

Тъкмо се беше настанила удобно на масата, когато я стресна потропване на задната врата. Обърна се и бе вече на крака, когато дръжката се завъртя. Тялото й бе напрегнато, готово да реагира.

Въздъхна с облекчение, когато лицето на Ърл Бейтмън се появи на прозорчето, заемащо по-голямата част от горната половина на вратата.

Шефът на полицията Брауър поддържаше теорията, че Нюела е била изненадана от престъпника в същата тази кухня — престъпник, влязъл през задната врата. Тази мисъл и картината, която тя извикваше, минаха през ума й, докато бързо прекосяваше стаята.

Част от нея се тревожеше дали постъпва правилно, като отваря вратата, но сега по-скоро раздразнена, отколкото обезпокоена за сигурността си, тя отключи и го пусна да влезе.

Разсеяното изражение, което тя бе запомнила у Бейтмън, в момента бе по-очевидно откогато и да било през последните три дни.

— Маги, извинявай — каза той. — Връщам се в Провидънс, където ще остана до петък и, когато се качих в колата, ми хрумна, че може да не си заключила тази врата. Знам, че Нюела имаше навика да я оставя отключена. Говорих с Лаям и той ми спомена, че те е довел тук и според него си се готвела да си легнеш. Не исках да се натрапвам; помислих си само да мина оттук да проверя и да заключа, ако ти не си го направила. Съжалявам, но от предната част на къщата по нищо не личеше, че все още си будна.

— Можеше да се обадиш по телефона.

— Аз съм един от онези изостанали типове, които нямат телефон в колата си. Съжалявам. Никога не ме е бивало особено да се проявявам като скаут. А прекъснах и вечерята ти.

— Няма нищо. Бях си приготвила само сандвич. Искаш ли нещо?

— Не, благодаря. Тръгвам. Маги, като знам какви бяха чувствата на Нюела към теб, мисля, че мога да си представя колко близки са били отношенията помежду ви.

— Да, такива бяха.

— Ако ми позволиш да ти дам малък съвет, той е да се вслушаш в думите на големия изследовател Дуркхайм по повод на смъртта, а именно: „Мъката, също като радостта, нараства и се усилва, когато се предава от един човек на друг“.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита тихо Маги.

— Притеснявам те, а това е последното нещо, което бих искал да направя. Иначе се опитвам да ти кажа, че според мен си от хората, които имат навика да задържат мъката вътре в себе си. Ще ти бъде по-лесно, ако си по-отворена в моменти като този. А вероятно се опитвам да ти кажа и че искам да ти бъда приятел.

Отвори вратата.

— Ще се върна в петък следобед. Завърти два пъти ключа, моля те.

Отиде си. Маги пусна резето и се отпусна в стола. Изведнъж кухнята й се стори ужасяващо тиха и тя си даде сметка, че трепери. Как можеше Ърл Бейтмън да си помисли, че ще му бъде благодарна за неочакваното появяване и за опита тайно да отвори вратата?

Стана и с бързи, тихи крачки изтича през трапезарията и влезе в тъмната дневна. Коленичи до прозореца и надникна навън под прикритието на завесата.

Видя Бейтмън да върви по пътечката към улицата.

Стигна до колата си, отвори вратата, после се обърна и дълго стоя, втренчен в къщата. Маги имаше чувството, че макар тъмнината вътре да я скриваше добре, Ърл Бейтмън знаеше или поне долавяше, че го наблюдава.

Фенерът в края на алеята хвърляше сноп светлина близо до него и докато Маги го наблюдаваше, Бейтмън пристъпи в светлото пространство и махна с ръка — прощален жест, очевидно предназначен за нея. Той не може да ме види, помисли си тя, но знае, че съм тук.