Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (43)

41

Като си спомни за любопитните въпроси на детето, което искаше да разбере защо снима гроба на Нюела, Маги спря в един цветарски магазин и купи есенни цветя да ги сложи на гробовете, които си бе наумила да огледа.

Както и преди, щом прекрачи входа на „Сейнт Мери“, статуята на ангела и старателно поддържаните гробове сякаш й внушиха усещането за покой и безвременност. Сви наляво и подкара по извиващия се нагоре път, който водеше към гроба на Нюела.

Слезе от колата и почувства, че работникът, който почистваше пътеката от бурени, я наблюдава. Беше чувала за хора, ограбени на гробищата, но бързо се отърси от тази мисъл. Наоколо се виждаха и други работници.

Като се вземеше предвид обаче фактът, че толкова наблизо имаше хора, тя се зарадва, задето се беше сетила да купи цветя; предпочиташе да не личи, че оглежда гроба. Коленичи до надгробната плоча, подбра половин дузина от цветята и ги нареди едно по едно в основата на паметника.

Цветята, които Грета Шипли бе сложила там във вторник бяха махнати и Маги бързо погледна снимката, която държеше, за да види точно къде бе забелязала блясъка на някакъв, по всяка вероятност, метален предмет.

Имаше късмет, че беше взела снимката, защото, осъзна тя, предметът, който търсеше, бе потънал по-надълбоко в мократа почва и можеше лесно да остане незабелязан. Но беше там.

Погледна бързо встрани и забеляза, че бе приковала вниманието на работника. Наведе се по-напред, сведе глава и се прекръсти, после плъзна сключените си длани към земята. Все още в молитвена поза, пръстите й докоснаха почвата, тя ги зарови около предмета и го освободи.

Изчака малко. Когато се огледа наоколо, работникът беше с гръб към нея. С едно движение тя измъкна предмета и бързо го скри между съединените си длани.

В същия момент чу приглушено иззвъняване.

Звънче? — помисли си. Защо, за Бога, някой ще заравя звънче на гроба на Нюела? Сигурна, че и работникът бе чул звука, тя се изправи и бързо се върна при колата си.

Положи звънчето върху останалите цветя. Не желаеше да се излага нито миг повече на изпитателния поглед на работника по поддръжката на гробищата, така че бавно подкара по посока на втория гроб, който искаше да посети. Паркира в една задънена алея и се огледа. Наоколо нямаше никого.

Отвори прозореца на колата, внимателно вдигна звънчето и го извади навън. След като изтърси полепналата по него пръст, тя го завъртя в ръка и го огледа, придържайки с пръсти езичето, за да не дрънчи.

Звънчето бе дълго около осем сантиметра и учудващо тежко — не много различно от старомодния, миниатюрен училищен звънец, като се изключеше декоративният гирлянд от цветя в основата му. Езичето също беше тежко, както забеляза. Ако се пуснеше свободно, несъмнено щеше да звъни доста силно.

Маги затвори прозореца на колата, приближи звънчето до пода и го разклати. Из колата се разнесе меланхоличен, но ясен звън.

Камък за Дани Фишър, помисли си тя. Това бе заглавието на една от книгите в библиотеката на баща й. Спомни си, че като дете го беше попитала какво означава и той й беше обяснил, че една от традициите в еврейската религия била всеки, който се отбива на гроба на приятел или роднина, да оставя там камък като знак за посещението си.

Дали този звънец не означаваше нещо подобно? — зачуди се Маги. Със смътното чувство, че е извършила нещо нередно, като е взела звънчето, тя го скри под седалката на колата. После подбра още половин дузина цветя и със следващата снимка в ръка отиде да посети гроба на друга приятелка на Грета Шипли.

Гробът на мисис Райнлендър бе оставила за накрая; на снимката от този гроб като че ли най-ясно се виждаше дупка в пръстта близо до надгробната плоча. Докато подреждаше последните цветя върху влажната трева, пръстите на Маги потърсиха и откриха мястото.

Маги имаше нужда да помисли и не й се искаше да се върне в къщата, където можеха да й попречат. Вместо това отиде с колата до центъра на града, откри една закусвалня и си поръча топла кифла със сладко от боровинки и кафе.

Наистина бях гладна, призна си тя докато хрупкавата кифла и силното кафе й помагаха да се освободи от огромното безпокойство, което бе изпитала на гробищата.

В мислите й изплува друг спомен за Нюела. Когато Маги беше десетгодишна, Порджи, палавата й, миниатюрна болонка, бе скочила върху задрямалата на дивана Нюела. Тя бе изпищяла, а когато Маги дотича, Нюела бе казала през смях: „Извинявай, мила. Не знам защо съм толкова изнервена. Сигурно някой се разхожда върху гроба ми“.

После, тъй като Маги бе на възраст, когато децата искат да знаят всичко, на Нюела й се беше наложило да обясни, че това е стара ирландска поговорка, която означава, че някой се разхожда на мястото, където един ден ще те погребат.

Сигурно съществуваше някакво просто обяснение за онова, което бе открила днес, реши Маги. От шестте посетени гроба четири, включително и този на Нюела, имаха звънчета в основите на паметниците — всички те бяха напълно еднакви по тегло и големина. Изглеждаше също така, че звънчето бе махнато от земята край надгробната плоча на мисис Райнлендър. Явно само на една от приятелките на Грета Шипли не бе отдадена тази странна почит — ако, разбира се, такова бе значението на откритото от нея.

Докато допиваше кафето и поклащаше глава, отказвайки предложението на усмихнатата сервитьорка да й долее, в главата на Маги изплува едно име: мисис Бейнбридж!

И тя като Грета Шипли живееше в „Латъм Майнър“ от откриването му. Сигурно също познаваше всички тези жени, осъзна Маги.

След като се върна в колата си, Маги се обади на Летиция Бейнбридж по клетъчния телефон. Тя беше в апартамента си.

— Ела направо тук — каза тя на Маги. — Ще се радвам да те видя. Тази сутрин ме беше обзела някаква меланхолия.

— Тръгвам — отвърна Маги.

След като остави слушалката, тя бръкна под седалката, за да извади звънчето, което бе взела от гроба на Нюела. Сложи го в дамската си чанта.