Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (50)

48

По пътя за вкъщи Маги реши да купи продукти. Подкара към малко пазарче, което беше забелязала близо до пристанището. Там взе необходимото за зелена салата и доматено пюре. До гуша ми дойде от бъркани яйца и пилешка супа, помисли си тя. После видя реклама на прясно приготвена нюингландска мидена яхния.

Продавачът бе човек с обветрено лице на около шестдесет години.

— Нова ли сте тук? — попита любезно той, когато му даде поръчката си.

Маги се усмихна.

— Как разбрахте?

— Лесно. Когато жените вземат мидена яхния, всички те купуват поне килограм.

— Тогава по-добре да ми дадете още половин килограм.

— Имате глава на раменете си. Харесвам тази черта у младите хора — отвърна той.

Докато потегляше с колата, Маги се усмихна на себе си. Една от причините да задържи къщата в Нюпорт бе, че при толкова много възрастни хора наоколо, щяха да я смятат за млада още доста дълго.

А освен това, не мога просто да оправя нещата на Нюела, да приема най-доброто предложение за къщата и да си замина, каза си тя. Дори Нюела наистина да е била убита от непознат, остават още толкова много въпроси без отговор.

Звънчетата, например. Кой би ги сложил на тези гробове? Вероятно на някоя от възрастните им приятелки й беше хрумнало и не се беше замислила, че могат да бъдат забелязани, предположи тя. Но откъде да знам, помисли си, че няма звънчета на половината нюпортски гробове? От друга страна, едно от тях липсва. Дали човекът, който ги слагаше, не бе променил решението си?

Сви в алеята пред Нюелината къща, отнесе продуктите до кухненската врата и си отключи. Остави пакетите на масата, върна се и бързо завъртя ключа. Ето още нещо, сети се тя. Смятах да извикам ключар. Довечера Лаям ще ме пита дали съм го направила. Беше толкова разтревожен от внезапното появяване на Ърл.

Една от любимите поговорки на Нюела й мина през ума, докато търсеше телефонния указател: По-добре късно, отколкото никога. Маги си спомни как Нюела го бе казала една неделна сутрин, когато пристигна тичешком до колата, в която Маги и баща й вече я чакаха.

Никак не й беше приятно да си припомни отговора на баща си, толкова типичен за него: „А още по-добре, никога късно, особено след като останалата част от паството успява да се появи навреме“.

Откри указателя в едно дълбоко чекмедже в кухнята и се усмихна, като видя залепената за него бележка: „Ксерокопирани рецепти, остатъци от свещи, ръждясали ножици, изрезки от вестници, дребни монети“.

Дано не ми се налага да търся нещо в тази къща. Такава бъркотия е. После усети как гърлото й се стяга. Онзи, който е обърнал къщата наопаки, е търсел нещо и има вероятност да не го е открил, прошепна й един вътрешен глас.

След като остави съобщение на телефонния секретар на първия ключар, когото потърси, тя прибра покупките и си стопли купичка от мидената яхния. Когато я вкуси, остана доволна, че бе купила повече, отколкото възнамеряваше. После се качи в ателието. Пръстите й се потопиха неспокойно в гърнето с мокра глина. Искаше да се заеме със започнатия бюст на Нюела, но знаеше, че не беше в състояние. Лицето на Грета Шипли настояваше да бъде пресъздадено — всъщност не толкова лицето, колкото очите: проницателни, искрени и бдителни. Радваше се, че бе взела повече арматури.

Маги остана до работната маса около час, докато глината не започна да наподобява жената, която бе познавала толкова за кратко. Най-сетне силното безпокойство бе преминало и тя можеше да измие ръцете си и да се заеме със задачата, която със сигурност щеше да бъде най-тежката: да подреди картините на Нюела. Трябваше да реши кои да запази и кои да предложи на посредник, като знаеше, че вероятно по-голямата част от тях щяха да свършат на боклука и то изтръгнати от рамките си — рамки, които някои хора щяха да оценят по-високо от изкуството, което някога бяха подчертавали.

 

 

В три часа започна да преглежда творбите, които не бяха сложени в рамки. В килера до ателието откри десетки скици, акварели и маслени картини — главозамайващо количество, за което Маги си даде сметка, че не би могла дори да се надява да оцени без професионална помощ.

Повечето от скиците бяха средна работа и само няколко от маслените картини се оказаха интересни, но сред акварелите имаше изключителни неща. И те като Нюела, помисли си тя, бяха топли и ведри и изпълнени с неочаквана дълбочина. Особено й хареса един зимен пейзаж — дърво с натежали от сняг клони бе подслонило необичаен венец от цветя, сред които кученца, рози, теменужки и лилии, орхидеи и хризантеми.

Това занимание така погълна Маги, че вече минаваше пет и половина, когато слезе бързо долу, за да вдигне телефона, който й се бе сторило, че звъни.

Обаждаше се Лаям.

— Ей, за трети път се опитвам да се свържа с теб. Вече бях решил, че ме отбягваш — каза той с облекчение. — А знаеш ли, че единственото друго предложение, което получих за вечерта, е от братовчед ми Ърл?

Маги се засмя.

— Съжалявам. Не съм чула телефона. Бях в ателието. Нюела не е обичала да има навсякъде апарати.

— Ще ти купя един за Коледа. Да те взема ли след около час?

— Добре.

Времето ще ми стигне точно колкото да се топна във ваната, помисли си Маги, докато затваряше. Бе очевидно, че вечерта захладняваше. В къщата като че ли постоянно ставаше течение и Маги имаше странното и неприятно чувство, че все още усеща допира със студената и влажна почва на гробовете.

Когато водата зашуртя във ваната, й се стори, че отново чува телефона и бързо затвори крановете. От стаята на Нюела обаче не долиташе звън. Или ми се е причуло, или изпуснах още едно обаждане, реши тя.

Като се чувстваше освежена след ваната, тя внимателно подбра облеклото си — бяла официална блуза и дълга до средата на прасците черна пола, които бе купила през седмицата, след това реши, че няма да е зле да си сложи и малко грим.

Забавно е, че се контя за Лаям, помисли си тя. Той обаче ми създава самочувствие.

В седем без четвърт вече чакаше в дневната, когато на вратата се позвъни. На прага стоеше Лаям с дузина дългостеблести червени рози в едната ръка и със сгънат лист хартия — в другата. Топлотата в очите му и леката целувка, докоснала за миг устните й, повдигнаха духа на Маги.

— Изглеждаш страхотно — каза й той. — Ще трябва да променя плановете, за вечерта. Очевидно „Макдоналдс“ няма да свърши работа.

Маги се засмя.

— О, Божичко! А аз очаквах с такова нетърпение да хапна един „Биг Мак“. — Бързо прочете бележката, която й беше донесъл. — Къде намери това? — попита тя.

— На външната ви врата, мадам.

— О, разбира се, че влязох през кухненската врата. — Сгъна листа. Значи Нийл е в Портсмут, помисли си тя, и иска да се срещнем. Не е ли чудесно? Никак не й беше приятно да си признае колко разочарована се почувства, когато той не й се обади миналата седмица, преди тя да замине. После си напомни, че го беше сметнала за още един знак за безразличието му към нея.

— Нещо важно ли е? — попита Лаям между другото.

— Не. Един приятел, който е тук за уикенда, иска да му се обадя. Може би утре ще му звънна. — А може би няма, каза на себе си. — Чудя се как ме е открил.

Качи се горе за чантата си и, докато я взимаше, усети тежестта на звънчето. Дали да го покажа на Лаям? — подвоуми се.

Не, не и тази вечер, реши тя. Не искам да говоря за смърт и гробове, не и сега. Извади звънчето от чантата си. Въпреки че бе стояло там часове наред, то все още бе студено и влажно на пипане и я накара да потръпне.

Не желая това да бъде първото нещо, което ще видя, когато се прибера по-късно, помисли си тя, докато отваряше вратата на килера. Сложи го на един рафт и го избута назад, докато не се скри напълно от погледа й.

 

 

Лаям бе направил резервация за „Комъдорс Рум“ в „Дъ Блек Пърл“, изискан ресторант със забележителна гледка към залива Неръгенсит Бей.

— Апартаментът ми е тук наблизо — обясни той, — но ми липсва голямата къща, в която съм израснал. Скоро обаче ще се бръкна по-надълбоко и ще купя някоя от старите къщи, след което ще я ремонтирам. — Гласът му стана сериозен. — Дотогава ще съм улегнал и, ако съм късметлия, ще имам красива съпруга, която е преуспяващ фотограф.

— Престани, Лаям — скастри го Маги. — Както би казала Нюела, говориш смахнато.

— Но не съм смахнат — отвърна тихо той. — Маги, моля те, започни да гледаш на мен с други очи. От миналата седмица насам непрекъснато мисля за теб. Не ми излиза от ума, че ако се бе натъкнала на онзи наркоман, който е нападнал Нюела, същото можеше да се случи и с теб. Аз съм голям, силен мъж и искам да се грижа за теб. Знам, че подобни чувства са старомодни, но не мога да се преборя с тях. Такъв съм и така чувствам нещата. — Направи пауза. — А сега е крайно време да престана. Виното добро ли е?

Маги го погледна втренчено и се усмихна, доволна, че не беше поискал да му отговори.

— Добро е, но трябва да те попитам нещо, Лаям. Наистина ли мислиш, че някой случаен наркоман е нападнал Нюела?

Лаям изглежда се учуди на въпроса й.

— Ако не е така, то кой? — попита той.

— Който и да го е направил, сигурно е видял, че очаква гости и все пак се е забавил, за да претърси къщата.

— Маги, нападателят вероятно отчаяно се е нуждаел от наркотик и е претърсил къщата, за да намери пари или бижута. Във вестника пишеше, че халката на Нюела е била свалена от пръста й, така че мотивът трябва да е бил обир.

— Да, халката беше свалена — призна Маги.

— Случайно знам, че тя имаше много малко бижута — продължи Лаям. — Не позволи на чичо Тим да й подари годежен пръстен. Каза, че два са й напълно достатъчни за един живот, а освен това и двата били откраднати, докато живеела в Ню Йорк. Спомням си как се оплака на майка ми, че след тази случка не желаела да притежава нищо, освен изкуствени бижута.

— Знаеш повече от мен — забеляза Маги.

— Така че освен парите, които е имала, убиецът й не е взел много, нали? Това поне ми носи известно удовлетворение — промърмори Лаям мрачно. Усмихна се, разсейвайки тежкото настроение, надвиснало над тях. — Сега ми разкажи как прекара седмицата. Надявам се, че Нюпорт започва да ти влиза под кожата? Или по-добре аз да ти разкажа живота си.

Разправи й как като дете броял седмиците в пансиона, докато не станело време да се върне в Нюпорт за лятото, за решението си да бъде борсов посредник, подобно на баща си, после да напусне работата си в „Рендолф енд Маршал“ и да открие собствена инвестиционна къща.

— Самолюбието ми бе поласкано от факта, че някои от богатите клиенти решиха да дойдат при мен — заяви той. — Винаги е страшно да започнеш собствен бизнес, но тяхното доверие ме накара да повярвам, че съм взел правилното решение. И си е така.

Докато донесат поръчаното от тях, Маги напълно се беше отпуснала.

— Тази вечер научих за теб повече, отколкото за десетината предишни вечери — каза му тя.

— Може би съм малко по-различен на своя територия — отвърна той. — А може би ми се иска да видиш какъв страхотен човек съм. — Вдигна едната си вежда. — Освен това се опитвам да ти покажа какъв заможен мъж съм. Само за сведение, тук ме смятат за доста добра партия.

— Веднага престани с тези приказки — сряза го Маги, опитвайки се да прозвучи твърдо, но не успя да скрие леката си усмивка.

— Окей. Твой ред е. Сега ми разкажи за седмицата си.

Маги нямаше желание да го прави. Не искаше да разваля почти празничното настроение. Беше невъзможно да говори за седмицата и да премълчи за Грета Шипли, но наблегна на това колко й е била приятна компанията й, а после му разправи и за зараждащото се приятелство между нея и Летиция Бейнбридж.

— Познавах мисис Шипли. Тя беше прекрасна жена — каза Лаям. — А що се отнася до мисис Бейнбридж — е, тя е страхотна — добави ентусиазирано. — Истинска легенда. Разправи ли ти за всички събития от славните времена на Нюпорт?

— Малко.

— Някой път я подкачи за историите на майка й за Мами Фиш. Тази жена наистина е умеела да разтърсва старата гвардия. Има една славна история за вечерния прием, който дала, и как един от гостите я помолил да доведе със себе си принц Де Драго от Корсика. Разбира се, Мами с удоволствие приела, така че можеш да си представиш ужаса й, когато „принцът“ се оказал маймуна, изтупана в безупречно вечерно облекло.

Засмяха се заедно.

— Мисис Бейнбридж има толкова грижовни роднини — забеляза Маги. — Вчера например, след като научила за смъртта на мисис Шипли, дъщеря й отишла да я вземе и да я заведе на лекар, защото знаела, че ще се разстрои.

— Тази дъщеря трябва да е Сара — вметна Лаям. После се усмихна. — Мисис Бейнбридж случайно да ти е разказала за номера на откачения ми братовчед Ърл, който направо подлудил Сара?

— Не.

— Този човек няма равен. Ърл изнася лекции за погребалните обичаи. Знаеш го, нали? Кълна се, че този тип е смахнат. Докато всички останали ходят да играят голф или излизат с лодките си, неговата представа за приятно прекарване на времето е да стои с часове на гробищата и да прави отпечатъци от надгробни плочи.

— На гробищата! — възкликна Маги.

— Да, но това не е всичко. Имам предвид историята с онази лекция върху погребалните обичаи, която изнесъл не къде да е, а в „Латъм Майнър“. Мисис Бейнбридж не се чувствала добре, но Сара била при нея и отишла на лекцията. Ърл включил в беседата си разказа за викторианските звънчета. Изглежда богатите викторианци толкова се бояли да не ги заровят живи, че искали в капака на ковчега им да бъде пробита дупка, през която една вентилационна тръба да стига до над земята. Към пръста на предполагаемо мъртвия завързвали връв, която минавала през вентилационната тръба и стигала до едно звънче на гроба. След това плащали на някого да наблюдава гроба в продължение на седмица в случай, че погребаният наистина възвърне съзнанието си и се опита да позвъни със звънчето.

— Мили Боже! — възкликна Маги.

— Чакай малко, стигам до най-хубавата част — частта за Ърл. Ако искаш вярвай, но той има тук, близо до погребалния дом, нещо като музей, който е пълен с погребална символика и всякакви джунджурии, та му дошла откачената идея да си направи дузина копия на викториански гробищни звънчета, за да ги използва като илюстративен материал при лекцията си. Без да казва какво представляват, този смахнат човек ги раздал на дванадесет от дамите, всички в шестдесетте, седемдесетте и осемдесетте си години, и ги завързал към безименните им пръсти. После им наредил да държат звънчетата с другата си ръка, да разклатят пръст и да се преструват, че са в ковчег и се опитват да се свържат с наблюдателя на гроба.

— Отвратително! — възмути се Маги.

— Една от стариците припаднала. Дъщерята на мисис Бейнбридж събрала звънчетата на Ърл и била толкова вбесена, че практически изхвърлила и него, и звънчетата му от къщата.

Лаям направи пауза, после добави по-сериозно:

— Най-обезпокоителното обаче е, че според мен Ърл изпитва огромно удоволствие да разказва тази история.