Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (19)

17

Предишната нощ, като се обвиняваше за тричасовата си дрямка, Маги все още бе напълно будна в полунощ. Виждайки, че няма да успее да заспи скоро, тя бе слязла отново долу в малкия кабинет и бе открила книги, някои от които с много илюстрации, за „къщите“ в Нюпорт.

Бе ги отнесла в леглото си и, облегната на възглавниците, бе чела почти два часа. В резултат на това, когато бе въведена в „Латъм Майнър“ от униформена прислужница, която след това се обади на д-р Лейн да го уведоми за пристигането й, тя бе в състояние да огледа заобикалящата я обстановка с окото на осведомен човек.

Къщата бе построена от Ърнест Латъм през 1900 година като недвусмислен упрек към онова, което по негова преценка бе вулгарна показност при сградата на Вандербилт — „Дъ Брейкърс“. Планът на двете къщи бе почти еднакъв, но „Латъм Хауз“ имаше подходящи за живеене пропорции, фоайето все така беше с огромни размери, но все пак представляваше само една трета от „Голямото входно фоайе“ на „Дъ Брейкърс“. Стените бяха покрити с лакирано дърво, а не с варовик, стълбището от богато резбован махагон, покрито с яркочервен килим, заместваше мраморното стълбище, с което се гордееше „Дъ Брейкърс“.

Вратите от лявата страна бяха затворени, но Маги знаеше, че там е трапезарията.

Вдясно онова, което някога е било музикален салон, сега изглеждаше много уютно, с удобни столове и еднакви възглавнички — всичко бе тапицирано в плат с цвета на мъх и е растителни мотиви. Възхитителната камина на Луис Кунз в действителност бе дори по-зашеметяваща, отколкото изглеждаше на снимките, които беше видяла. Дърворезбата над камината стигаше до тавана — гръцки фигури, миниатюрни ангелчета, ананаси, лози, а точно в средата бе окачена маслена картина от школата на Рембранд.

Наистина е красиво, помисли си тя, сравнявайки обстановката с невъобразимо бедняшките условия в старческия дом, който тайно бе снимала за списание „Нюзмейкър“.

Внезапно осъзна, че прислужницата й беше казала нещо.

— О, съжалявам — извини се. — Просто се опитвах да разгледам всичко.

Прислужницата бе привлекателна млада жена с тъмни очи и матова кожа.

— Красиво е, нали? — рече тя. — Дори да работиш тук е удоволствие. Сега ще ви отведа при д-р Лейн.

Неговият кабинет бе най-големият от поредицата кабинети в задната част на къщата. Махагонова врата отделяше този сектор от останалата част на първия етаж. Докато следваше прислужницата по покрития с килим коридор, Маги надникна през отворената врата на един от кабинетите и забеляза познато лице — Джанис Нортън, съпругата на адвоката на Нюела, седеше зад едно бюро.

Не знаех, че работи тук, помисли си Маги. Но аз така или иначе не знам кой знае колко за никого от тях, нали така?

Очите им се срещнаха и Маги се почувства неудобно. Не бе пропуснала горчивото разочарование, изписало се по лицето на Малкълм Нортън, когато мисис Уудс бе съобщила, че Нюела се е отказала от продажбата на къщата. Но той се беше държал сърдечно на бдението и на погребението вчера и й беше казал, че желае да си поговори с нея относно плановете й за къщата.

Спря, колкото да поздрави мисис Нортън, после продължи по коридора след прислужницата до ъгловия кабинет.

Прислужницата почука, изчака и след като чу поканата да влезе, отвори вратата на Маги и отстъпи встрани, после веднага затвори след нея.

Д-р Лейн се изправи и излезе иззад бюрото си, за да я поздрави. Усмивката му бе любезна, но на Маги й се стори, че очите му я измерват професионално. Поздравът му потвърди това впечатление.

— Мис Холоуей или, ако ми позволите, Маги, радвам се да видя, че изглеждате малко по-отпочинала. Знам, че вчера бе много тежък ден за вас.

— Сигурна съм, че бе тежък за всички, които обичаха Нюела — отвърна тихо Маги. — Но наистина се тревожа за мисис Шипли. Как е тя тази сутрин?

— Снощи отново й прилоша, но преди малко минах да я видя и тя изглеждаше доста добре. Очаква посещението ви с нетърпение.

— Когато й се обадих тази сутрин, тя настоятелно ме помоли да я откарам до гробищата. Мислите ли, че идеята е добра?

Лейн посочи кожения стол пред бюрото си.

— Седнете, моля. — Върна се при собствения си стол. — Щеше ми се да изчака няколко дни, но когато мисис Шипли си науми нещо… е, не може да й се попречи. Смятам, че и двете неразположения вчера се дължат на дълбоката й скръб от смъртта на Нюела. Те наистина бяха много близки. Имаха навика да отиват в стаята на мисис Шипли след курса по изобразително изкуство на Нюела, бъбреха си и пиеха по чаша-две вино. Казах им, че приличат на ученички. И все пак, съвсем честно, мисля, че беше добре и за двете, така че на мисис Шипли ще й липсват тези посещения.

Усмихна се, при тези спомени.

— Нюела веднъж ми спомена, че ако я ударят по главата и после, когато дойде на себе си, я попитат за възрастта й, тя щяла да каже, че е на двадесет и две и то съвсем сериозно. Вътрешно, довери ми тя, наистина се чувствала като на двадесет и две.

След като осъзна значението на думите си, той придоби стреснат вид.

— Съжалявам. Много беше нетактично от моя страна.

Ударена по главата, помисли си Маги. Но изпитвайки съжаление към доктора, който явно силно се притесни, каза:

— Моля ви, не се извинявайте. Прав сте. По дух Нюела никога не е била на повече от двадесет и две. — Поколеба се, после реши да продължи: — Докторе, трябва да ви задам един въпрос. Нюела някога да ви е доверявала, че нещо я тревожи? Имам предвид, някакъв физически проблем, за който може да ви е споменала?

Той поклати глава.

— Не, не физически. Мисля, че на Нюела й беше много трудно да се прости с независимостта си, както го приемаше тя. Наистина смятам, че ако бе останала жива, в края на краищата щеше да реши да дойде тук. Безпокоеше я сравнително високата цена на апартамента с допълнителната спалня, но, както казваше, тя имаше нужда от ателие, където да работи и след като свърши, просто да затвори вратата му. — Направи пауза. — Нюела ми спомена, че по природа била разхвърляна и ателието й винаги било образец на организиран хаос.

— Значи вярвате, че отменянето на продажбата на къщата и прибързано направеното завещание са били само нещо като паника в последния момент?

— Да, така мисля. — Изправи се. — Ще помоля Анджела да ви заведе при мисис Шипли. И ако все пак отидете на гробищата, наблюдавайте я внимателно, моля ви. Ако ви се стори разстроена, незабавно се върнете. В края на краищата семействата на нашите гости са ни поверили грижата за живота им и ние приемаме тази отговорност много сериозно.