Уилбър Смит
Мусон (98)

98.

След няколко дни Дориан се върна, за да проучи тайния проход. Не трябваше да казва на Ясмини какви намерения има, защото тя веднага започна да настоява да я вземе дори и Джини да дойдел. Без да разбере Тахи, той задигна една лампа и огниво. Взеха куп предпазни мерки, за да не бъдат проследени от някой шпионин на Куш или друг мазник и отидоха до гробницата поотделно. Срещнаха се при резервоара.

— Никой ли не те видя? — попита Дориан, докато Ясмини изкачваше стъпалата с Джини на рамо.

— Никой! — потвърди тя, почти подскачайки от възбуда. — Какво мислиш, че ще намерим, Доуи? Голямо съкровище от злато и диаманти?

— Тайна стая пълна с кокали и черепи — подразни я той. Тя изглеждаше неспокойна.

— Искаш ли ти да влезеш пръв? — попита Ясмини и го хвана за ръка. Разделиха бурените с ръце и се скриха зад тях, а Дориан надигна растенията от входа към коридора, за да надникне в тъмнината.

— Никой не я е открил — констатира той. Клекна и се зае с огнивото. Когато пламъчето на лампата загоря равномерно, той каза:

— Ще ми я подадеш долу, когато ти кажа! — Спусна се в отвора и посегна нагоре с думите: — Дай ми лампата! — Пое я от ръцете й, за да я остави встрани. — А сега слизай! — Насочваше с ръце висящите крака, като ги слагаше върху старата врата. — Почти стигна. Скачай!

Тя тупна долу и се огледа. Джини се стрелна подире й, за да се изкачи по нея на рамото й. Обаче не беше достатъчно високо и тя я взе на хълбок.

— Толкова е интересно. Никога не съм правила такова нещо досега.

— Не вдигай такъв шум! — Дориан взе лампата. — Стой близо до мен, но не ми се пречкай!

Тръгна предпазливо към мястото, където беше вратата и веднага го обзе разочарование. Само на няколко ярда, проходът бе зазидан. Попаднали бяха в задънена улица.

— Какво ли има отвъд? — попита шепнешком Ясмини.

— Изглежда оттук се е влизало в самата гробница, но някой е затворил прохода. Питам се, защо ли изобщо са го построили.

— За да може ангелът Гавраил да дойде в гробницата и да отведе душата на светията в рая — обясни важно Ясмини. — Гавраил винаги слиза на земята, за да прибира праведните души.

Дориан понечи да я подиграе, но забеляза колко големи и влажни са очите й в светлината на лампата.

— Може би си права — съгласи се той, — но се питам къде ли извежда другият край на тунела.

Обърнаха се и поеха назад към отвора в тавана, през който бяха дошли, за да продължат бавно в прашната тъмнина, ухаеща на плесен и гъби. В немощната светлина на лампата, подът под краката им започна да се спуска надолу, като на всеки няколко стъпки имаше каменни стъпала. Таванът бе само на инч от главата на Дориан.

— Страх ме е! — прошепна Ясмини, останала без дъх. — Може би ангелът ще ни се разсърди, дето ходим по неговия път. — Притисна Джини близо до гърдите си. С другата ръка здраво стисна гърба на робата на Дориан.

Вървяха безмълвно. Подът продължаваше да слиза надолу, докато Дориан разбра, че се намират доста под земната повърхност, после стана хоризонтален. Дориан броеше крачките.

— Какво ще стане, ако се срути таванът? — попита Ясмини.

— Така си е стоял стотици години — уверено отвърна Дориан. — Защо трябва да падне точно сега? — Започна да брои крачките на глас. — Триста двадесет и две — обяви той и веднага добави: — Виж, има стъпала, които водят нагоре.

Заизкачваха ги бавно. На всяко стъпало спираха и Дориан вдигаше лампата високо, за да видят пътя пред себе си. Изведнъж спря.

— Затворено е — каза той с горчиво разочарование. В светлината на лампата видяха, че таванът, както и една от стените са срутени. Стояха пред купчината отломъци и не знаеха какво да правят.

Внезапно Джини скочи от хълбока на Ясмини и се стрелна напред. Преди Дориан да я улови за опашката, тя изчезна в пространството между незасегната част, от тавана и купчината под нея.

— Джини! — Ясмини се промъкна покрай Дориан и пъхна ръка в отвора. — Пак ще се заклещи някъде. Спаси я, Доуи!

— Глупава маймуна! — Дориан започна да разчиства парчетиите, като се мъчеше да бръкне по-навътре. От време на време Джини се обаждаше, но не искаше да се върне при Ясмини, макар че тя отчаяно я молеше. Дориан продължаваше упорито работата си по разчистване на тунела. После спря и се изкачи на купчината.

— Виждам светлина — извика с ликуващ глас той. Скочи долу и продължи да разширява прохода с удвоени сили.

След един час обърса лице с края на робата си. Пот и прах се бяха смесили в редичка кал.

— Мисля, че вече мога да пропълзя. — Започна да се промъква по корем и под напрегнатия поглед на Ясмини в дупката потъна първо тялото, после краката и накрая изчезнаха стъпалата му. След миг извика: — Яси! Всичко е наред! Идвай!

Тя бе толкова по-дребна от него, че успя да мине на четири крака. След малко светлината се засили и тя завари Дориан клекнал в края на тунела. Заслоняваше го гъста растителност, но отвъд нея грееше ярка светлина.

— Къде ли сме? — попита тя, сгушена зад гърба му.

— Не знам.

Дориан разтвори предпазливо зеленината с ръце. Намираха се в нещо като огромна чиния, заобиколена от коралова стена, полусрутена от атмосферните влияния и годините. Цялото пространство бе обрасло в гъста растителност.

— Стой тук! — каза Дориан и изпълзя на слънце. Бързо се изкачи до върха на развалината и надникна през него. Видя палми и зелена мангрова гора, а отвъд тях се виждаше бял пясък и ярката синева на морето. Мястото му бе познато от експедициите извън харема. — Ние сме навън — каза смаян Дориан. — Тунелът минава под стената.

— Никога не съм била навън през живота си. — Ясмини се изкачи при него. — Я виж, това не е ли морето? Не можем ли да отидем там, Доуи?

Чуха гласове и се снижиха. Група жени минаваха под скривалището им, без да поглеждат нагоре. Бяха робини суахили, черни и незабулени, закрепили на главите си огромни снопове дърва за горене. Отминаха и гласовете им заглъхнаха в далечината.

— Можем ли да идем до морето, Доуи? — примоли се Ясмини. — Само за малко, само този път!

— Не! Глупаво момиче — отряза я Дориан. — Ще ни видят рибарите и ще кажат на Куш. Тогава в гробището ще се появи още една могила. Нали знаеш какво става с малките момичета, които му се противопоставят? — Тръгна назад към отвора на тунела. — Хайде!

— Сигурно такава е Божията воля — никога да не плувам с теб в морето — каза тя, все още загледана с копнеж през дърветата.

— Слизай долу, Яси! Трябва да си вървим!