Уилбър Смит
Мусон (107)

107.

Том закрачи по пясъчната алея назад към пристанището и Аболи трябваше да ускори ход, за да не изостане. Като не получи отговор на първите си въпроси, той мълчаливо следваше Том.

Капитанът беше бесен от яд. Искаше да нахлуе в крепостта, да стисне езическата свиня за шията и да изцеди отговорите му. Но разумът му стигна да осъзнае, че е загубил контрол над чувствата си, че още един път е на стъпка да извърши насилие, което би могло да отведе до фатален край неговата експедиция. Трябва да се върна на борда на „Лястовицата“, където няма да мога сам да си навредя и да поговоря с Аболи и Нед, преди да предприема каквото и да било, повтаряше си той, а ръката му сама хващаше ефеса на сабята. По дяволите! Ако за спасяването на Дориан трябва да се опълчи с корабчето си срещу целия мюсюлмански флот, нямаше и окото му да мигне.

Отзад, някой извика толкова тихо, че първоначално звукът не успя да пробие пелената на гнева му. После се разнесе тропот от галопиращи копита и викът се повтори:

— Том! Чакай! Почакай ме! Трябва да говоря с теб!

Том се извърна рязко и погледна назад. Конят препускаше към него, ездачът се бе навел над шията му, а под копитата излитаха облачета пясък.

— Том! — Този път разбра, че гласът е женски. Когато конят приближи, забеляза издути като балон поли и развети по вятъра къдри. Гневът му се изпари начаса и той зяпна смаяно.

Яхнала бе животното без седло и Том видя бялата плът на притисналите коня крака, голи високо до над коленете, където се бяха сдиплили полите й. Вдигна тънка ръка и му махна.

— Том! — Макар да го назова по малко име, той не можеше да я познае. Жената закова кобилата до него и зашумоля с полите си, докато скачаше на земята. Хвърли юздите на Аболи.

— Подръж я малко, моля те, Аболи! — каза тя. Огромният мъж излезе от вцепенението си и улови юздите.

— Том! О, Том! — Непознатото момиче изтича към него и го прегърна. — Мислех, че никога вече няма да те видя. — Тя силно го притисна към себе си, а после се отдръпна и хвана ръцете му. — Дай да те погледна! — Втренчиха се един в друг.

Дългата й коса беше светлокафява, а лицето некрасиво, с твърде масивна долна челюст и прекалено голяма уста. Особено когато се усмихваше, както сега. Типично английските светлосини очи блестяха под дълги мигли. Най-красива беше кожата — гладка и нежна, без никакво петънце, леко загоряла от тропическото слънце до златистокафяво. Беше висока почти колкото него, държеше се с непринудена самоувереност, навела по момчешки рамене напред.

— Не ме позна, нали Том? — засмя се тя в лицето му.

Той поклати глупаво глава. Намираше лицето й интересно, а очите пълни с интелигентност и смях.

— Простете ми, мадам… — заекна той. — Поставяте ме в неудобно положение!

— Мадам ли! — сгълча го тя. — Аз съм Сара. — Разтърси ръцете му. — Сара Бийти, по-малката сестра на Керълайн. Ти ме наричаше „конската муха“. „Защо все се въртиш около мен като конска муха, Сара?“ — каза тя с дебел глас. — Сега спомни ли си?

— Господи, колко си се променила! — възкликна Том смаян и против волята си, погледна добре оформените под елечето гърди.

— Ти също, Том. Какво е станало с носа ти?

Той го докосна смутен.

— Счупен е.

— Бедничкият Том. — Тя направи гримаса на присмехулно съчувствие. — Но на теб ти харесва, такъв, нали? О, Том, така се радвам да те видя!

Пъхна ръка под неговата и го поведе по алеята към града. Аболи изостана на почтително разстояние.

— Чух гласа ти, когато крещеше на Гай. Не можах да повярвам, че е твоят, макар да го познах веднага. — Хвърли му кос дяволит поглед. — Така че, застанах зад вратата, да подслушвам. Гай щеше да ме набие, ако ме хване там.

— Той бие ли те? — наежи се покровителствено Том. — Ще видим тази работа.

— О, не ставай глупак! Аз мога да се грижа за себе си. Но нека не си губим времето с Гай. Не мога да се бавя. Ще забележат, че ме няма и ще изпратят слугите да ме търсят.

— Толкова много неща имаме да си кажем, Сара. — Том беше съкрушен от мисълта, че трябва толкова бързо да се разделят. Ръката й под неговата беше топла и силна. Около нея, като аура, се долавяше леко ухание, което го покърти дълбоко.

— Знам. Чух те, когато говореше с Гай за малкия Дориан. Всички го обичаме. Искам да ти помогна. — Тя бързо обмисляше нещо. — В южния край на острова, има стар полуразрушен йезуитски манастир. Ще те чакам там утре, при втора камбана на следобедната вахта. — Засмя се. — Виждаш ли? Помня всички моряшки неща, на които си ме учил. Ще дойдеш ли?

— Разбира се. — Пусна ръката му, обърна се към Аболи и го прегърна. — Помниш ли, как си играехме на конче, Аболи? Ти ме носеше на гръб.

Усмивка огря лицето на Аболи.

— Много сте се разхубавила, мис Сара.

Тя пое юздите от ръцете му.

— Вдигни ме!

Аболи подложи огромна шепа и когато тя стъпи в нея, с лекота я вдигна до седлото на кобилата. Сара изпрати на Том последна усмивка.

— Да не забравиш! — предупреди го тя. Обърна и заби пети в хълбоците на кобилата.

Том гледаше след нея.

— Не — каза той, — няма да забравя!