Уилбър Смит
Мусон (82)

82.

Том реши да не чака посещението на шерифа, с обвиненията, които бе сигурен че Уилям ще скалъпи. Завари хората си в предното помещение на „Кралския дъб“. Всички погледнаха смаяни окървавените му дрехи и счупен нос.

— Вдигаме платна веднага — каза Том на Аболи, Нед Тайлър и Алф Уилсън. После хвърли поглед към Люк Джарвис от другата страна на камината. Люк беше собственик на мъничкия „Гарван“ и господар на себе си, но кимна в знак на подчинение, без капка колебание.

Когато се готвеха да отвържат катера от пристанището на Плимут, чуха тропота на галопиращ кон. Ездачът щеше да падне през главата на коня, когато рязко опъна юздите му.

— Чакайте ме, сър! — Том се усмихна, познал гласа на мастър Уолш. — Не можете да ме изоставите така!

Малката група смелчаци се струпа на палубата, а „Гарванът“ пое към открито море в нощта.

— Курсът, сър? — попита Люк, когато заобиколиха носа.

Том погледна с копнеж на юг. Там лежеше Добра Надежда и вратата на Ориента. Но дотам се стигаше с кораб. С истински кораб, а не с такава мидена черупка. Извърна се рязко и каза:

— Лондон. — Гласът му беше неясен заради подутия и запушен нос. — Ще ти платя за това плаване — добави той. По-голямата част от парите му продължаваха да си лежат в банката на Семюълс в столицата.

— Ще го уредим по-късно — изръмжа Люк и изрева към тричленния си екипаж да поеме курс на изток.

„Гарванът“ се плъзна в устието на Темза, без да привлече ничие внимание, потънал в навалицата малки плавателни съдове. Люк ги стовари с оскъдния им багаж на малкия каменен кей под Тауър^[1]. Аболи намери евтин подслон в бедняшките улици край реката.

— Ако имаме късмет, ще останем в тия стаички само няколко дни — каза Том с поглед върху паянтовата дървена барака.

— Доста късмет ще ни трябва, за да оцелеем сред плъховете и хлебарките — отбеляза Алф Уилсън, докато Том обличаше най-хубавите си дрехи. Тъмносиният сюртук и бричове му придаваха сериозен делови вид.

— Ще дойда с теб, Клебе — предложи Аболи. — Сигурно ще се загубиш самичък.

Денят бе дъждовен и студен — предвестник на зимата. Пътят бе дълъг и минаваше през плетеница от тесни улички, но Аболи вървеше така уверено, сякаш по пътеките в родната си гора. Излязоха на ъгъла на „Леденхол стрийт“ откъм „Корнхил“ и пресякоха към импозантната фасада на главната квартира на Компанията.

— Ще те чакам в кръчмата на ъгъла — каза Аболи на раздяла.

Когато влезе във фоайето, един от секретарите го позна и почтително поздрави:

— Ще видя, дали Негово Превъзходителство може да Ви приеме — каза той. — Бихте ли изчакал в приемната, мастър Кортни.

Лакей в ливрея взе наметалото и му предложи чаша мадейра. Докато седеше в люлеещ се стол край огъня в камината, Том повтори наум молбата, която щеше да изложи пред лорд Чайлдс. Можеше да разчита, че Чайлдс още няма вест от брат му Уилям. Освен ако не бе станал ясновидец, Уилям нямаше как да предположи, че Том ще дойде тук, та да изпрати бърз вестоносец с искане лорд Чайлдс да откаже съдействието си.

От друга страна, Том съзнаваше, че е безполезно да се опита да моли за кораб на Компанията. Имаше цял куп капитани с добра репутация и дълъг опит, които чакаха преди него на опашка. Той никога не бе командвал напълно самостоятелно и Чайлдс не би му дал някой от прекрасните кораби на Компанията. Можеше да разчита най-много на място като младши офицер на някой кораб за Индия, а Дориан беше в Африка.

Докато обмисляше проблема, Том смръщено гледаше огъня и отпиваше от виното. Лорд Чайлдс знаеше всичко за отвличането на Дориан, всъщност той бе чул да обсъждат въпроса с Хал, докато гостуваха в „Бомбай хаус“. Помолеше ли за кораб, щеше да издаде намерението си да търси Дориан, вместо да трупа печалби, чрез търговия за Компанията. Нещо повече: сдобиеше ли се Том по друг начин с някакъв кораб, Чайлдс щеше да направи всичко възможно, за да не стигне дори Добра Надежда. Хал бе казал, че Компанията е решително против всяка чужда намеса в териториите, които е обявила за свои. Не, по-добре да симулира пълна липса на интерес към тая част на света. По друг начин трябва да му вляза под кожата, реши Том.

Лорд Чайлдс го остави да чака по-малко от час, което бе преценено от Том като белег на голяма благосклонност. Председателят на съвета на надзорниците на Източноиндийската компания бе, може би най-заетият човек в Лондон, а Том идваше без покана или предупреждение.

От друга страна, той беше Рицар на Ордена и семейството му притежаваше седем процента от акциите на Компанията. Чайлдс нямаше откъде да знае, че само преди няколко дни щеше да пререже гърлото на брат си.

Секретарят го поведе по парадното стълбище до чакалнята пред кабинета на Чайлдс. Мебелировката съответстваше на огромното богатство и солидни позиции на Компанията. Лъскави копринени килими покриваха пода, а дървените ламперии на стените бяха отрупани с картини на морска тематика, показващи опънали всичките си платна кораби на Компанията край екзотични брегове. Когато Том мина под един полилей, подобен на преобърнат островръх айсберг и влезе в кабинета през врата, цяла в резби и позлата, лорд Чайлдс се надигна от писалището и тръгна да го посрещне. Това бе достатъчно, за да разпръсне и последните съмнения, които Том изпитваше във връзка с топлотата на приема.

— Скъпи ми, млади човече — плесна ръце Чайлдс и натисна леко палец и показалец при здрависването, с който знак се разпознаваха рицарите на Ордена. — Каква приятна изненада!

Том направи ответния знак.

— Милорд, много мило от ваша страна, че се съгласихте да ме приемете без предварително записване.

Чайлдс възрази с жест.

— И дума да не чувам затова. Съжалявам само, че те принудих да чакаш. Холандският посланик… — Той сви рамене. — Сигурен съм, че разбираш. — Чайлдс носеше перука и Ордена на Жартиерата върху брокатения си ревер. — Как е любезният ти брат Уилям?

— В най-добро здраве, милорд. Помоли ме, да Ви предам дълбокото му уважение!

— Много съм огорчен, че не можах да присъствам на погребението на баща ти, но Плимут е доста далеч от Лондон — Чайлдс заведе Том до един висок прозорец, през който се виждаха покриви на къщи и в далечината — реката с кораби по нея. — Забележителен човек беше твоят баща. Ще липсва на всички нас, които го познавахме добре.

Разменяха си любезности още няколко минути, после Чайлдс се облегна назад, за да потърси под огромния си корем златния си часовник.

— Боже милостиви, минава десет, а ме чакат в Сейнт Джеймс. — Натика часовника обратно в джобчето и добави: — Сигурно не си дошъл при мен, само да убиеш времето.

— Милорд, ако трябва да говорим по същество, търся си работа.

— Дошъл си точно където трябва. — Лорд Чайлдс кимна така енергично, че бузите му се затресоха. — „Серафим“ вдига платна след десет дни. Капитан е Едуард Андерсън. Познаваш и него, и кораба. Има свободно място за трети офицер, което е твое, стига да поискаш.

— Имах предвид нещо друго, малко по-близко до войната.

— Е, ако е така, мастър Пепис ми е личен приятел, а и той добре познаваше баща ти. Ни най-малко не се съмнявам, че можем да ти намерим място на някой от военните кораби. Струва ми се, че една бойна фрегата ще удовлетвори стремленията на младеж с твоя темперамент.

— Ще ми позволите ли да бъда прям, милорд — прекъсна го Том. — Имам на разположение един малък катер. Много бърз и подвижен — идеален съд за нападения срещу френските търговски кораби в Канала. — Чайлдс го гледаше с удивление и Том бързо продължи, преди да му е отказал. — Имам и екипаж от смели моряци, някои от които плаваха на „Серафим“, под командването на баща ми. Нямам само мандат да извършвам такива набези.

Чайлдс така се разсмя, че шкембето му заподскача в скута като гумена топка.

— Крушата не пада по-далеч от корена си, нали? Както и баща си, ти предпочиташ да водиш, вместо да те водят. М-да, твоите военни подвизи не са тайна за никого. Отрязаната глава на Ал Ауф би следвало да се включи като елемент в личния ти рицарски герб.

Спря смеха си отведнъж и Том забеляза хитрите пресметливи пламъчета в погледа на благодушните очи. Той остана така вторачен в реката, докато Том започна да се върти неспокойно на стола си. После проумя, че паузата не е случайна и бързо каза:

— Милорд, бих желал да имате дял от всяка плячка, която докарам по силата на този мандат. Мисля, че пет процента биха дали подходящ израз на моята благодарност.

— Десет биха дали още по-подходящ! — отбеляза Чайлдс.

— Добре, десет процента! — съгласи се Том. — И естествено, колкото по-скоро вдигна платна, толкова по-бързо ще донеса тия десет на сто.

Чайлдс се извърна към него, доволно потривайки ръце и с приветлив израз на лицето.

— Точно тази сутрин ще се видя с някои лица в Сейнт Джеймс, господа, които имат право да раздават мандати. Обади ми се след три дни, ще рече в четвъртък, в десет сутринта. Може да имам някакви новини за тебе.

Тия три дни чакане преминаха като погребална процесия. Всяка минута бе изпълнена със страхове и съмнения. Ако Уилям бе предприел стъпки да предупреди всички влиятелни хора, които познаваше в Лондон, за Том нямаше да остане нито една отворена врата. Изтеклите от напускането на Хай Уийлд дни тъкмо стигаха, за да пристигне бърз пратеник и да осуети всичките му планове.

Дори ако Чайлдс го снабдеше с мандат, той още не разполагаше нито с кораб, нито с екипаж, понеже не искаше да разгласява идеята си, преди да е сложил в джоба си кралския указ. Люк Джарвис отново бе поел едно от нечестивите плавания, за да срещне френския си партньор нейде по средата на Канала. Можеше за беда, тоя път да го пипнат акцизните и да не се върне. Всички тия съмнения витаеха в съзнанието на Том като лешояди и тормозеха не само дните, но и сънищата му. Ако Люк се завърнеше, щеше ли да се съгласи да рискува „Гарвана“ в такова съмнително предприятие? Той трябва да е вече доста забогатял, а Аболи спомена, че имал жена и куп деца.

През тия три дни хората му го гледаха с очакване, но той не можеше нищо да им каже. Не смееше да сподели дори разговора си с Чайлдс, за да не започнат да хранят прекомерно големи надежди. В четвъртък сутринта се измъкна от бараката като крадец, без да каже дори на Аболи, къде отива.

Часовникът на кулата на малката черква, недалеч на „Леденхол стрийт“, едва успя да удари десет, когато секретарят на лорд Чайлдс влезе в приемната, за да го извика.

Един поглед върху доволния израз на Чайлдс бе достатъчен, за да разсее всичките му съмнения. Веднага след като размениха поздрави и се настаниха в креслата, Чайлдс взе от писалището си тежък пергамент. Том различи големия червен печат на лорд-канцлера в долния му край. Документът бе като мандата, с който баща му тръгна на борда на „Серафим“. Чайлдс зачете педантично:

— Нека бъде известно, че по силата на този документ нашият верен и любящ поданик, Томас Кортни… — Не продължи нататък, а вдигна поглед и се усмихна.

— Слава Богу, взел сте го! — викна въодушевено Том.

— Съмнявам се някой друг капитан да е получил мандата си с такава експедитивност — забеляза Чайлдс. — Това е добър знак за нашето предприятие. — След като наблегна на множественото число на притежателното местоимение, той остави мандата и взе друг документ. — Това е договор, който фиксира нашето отделно споразумение. Оставил съм място за името на кораба, което трябва да нанесем сега. — Той взе едно ново перо, подостри върха му, преди да го натопи в мастилницата и вдигна поглед в очакване. Том си пое дълбоко дъх и каза:

— „Гарванът“.

Чайлдс изписа името със стилни букви и пак погледна Том.

— Сега трябва да се подпишеш!

Том хвърли бегъл поглед върху договора за съвместна дейност и го подписа.

Чайлдс приподписа и посипа пергамента с пясък. Все още приветливо усмихнат, той отиде до една масичка затрупана с кристални чаши и наля две от тях до ръба. Подаде едната на Том и вдигна другата.

— Погибел за Луи Четиринадесети и дано чума тръшне всички французи!