Уилбър Смит
Мусон (72)

72.

Том си даваше сметка, че времето на хората трябва да се запълва по някакъв начин през дългите дни и седмици до завръщането на Андерсън от Цейлон. Скучаещият моряк бързо измисля каква беля да стори и се превръща в заплаха както за себе си, така и за околните.

Знаеше също така, че и за свое собствено добро, трябва да потърси забрава в работа. В противен случай, щеше да прекарва дългите тропически дни, потънал в мисли за съдбата на Дориан и ужасното нещастие на баща си. Съвестта му се терзаеше, разкъсвана от противоречивите повели на братовия и синовен дълг. Отлично разбираше, че когато укрепне достатъчно, за да понесе пътуването, трябва да отведе баща си у дома, под закрилата на родния покрив в Хай Уийлд и грижите на английски лекари и куп верни слуги, за да възстанови здравето си.

От друга страна, това би означавало да изостави Дориан на произвола на съдбата, в един враждебен робски свят. Усещаше непреодолимия зов на клетвата, която бе дал на брат си и която го викаше към ужасните брегове на Африка.

Потърси помощта на Аболи за разрешаване на мъчителната дилема.

— Ако баща ми позволи да взема „Минотавър“ и един малоброен отряд, двамата с теб бихме могли да тръгнем по следите на Дориан. Знам къде да го търся — Ламу!

— Ами какво ще стане с баща ти, Клебе? Можеш ли да го изоставиш точно сега, когато има най-голяма нужда от тебе? Как ще се почувстваш един ден, когато новината за неговата смърт те настигне някъде там? — Аболи махна на запад, където зад хоризонта се бе притаил тайнственият континент. — Когато разумът ще ти напомни, че може би си имал възможност да го спасиш?

— Това не бива даже и през ум да ти минава! — избухна Том, но гневът му бързо се уталожи и той каза колебливо: — Може би, докато капитан Андерсън се върне с „Йомен“, баща ми ще е укрепнал достатъчно, за да издържи плаването и без наша помощ. Ще изчакам до тогава, но междувременно трябва да подготвим „Минотавър“ за всяка задача, която бихме му поставили.

Въпреки извършения ремонт, корабът все още пазеше видими спомени от краткото си пребиваване в ръцете на Ал Ауф, а и двамата знаеха, че корпусът му може да е силно повреден от дървояди — проклятието на тропическите води. Още същия ден Том нареди да се започне работа по накреняване^[1] на корпуса. Никога не се бе занимавал с подобно нещо и трябваше изцяло да се уповава на чуждия опит. На Алф Уилсън и Нед Тайлър. Корабът бе напълно разтоварен. Цялото съдържание на трюмовете, бъчвите за вода, както и тежкото снаряжение — включително оръдията, — бе свалено на брега. Подредиха стоките под навеси от палмови листа, а оръдията заеха позиции за отбрана на лагера. След това, олекналият корпус бе разположен успоредно на брега.

На върховете на трите мачти монтираха тежки дървени макари, а през тях прокараха въжета до най-яките палмови дънери на брега.

И тогава, при три фатома вода под кила на „Минотавър“, започнаха да го накланят. По двадесет души на всеки кабестан и всички останали на брега, пееха в такт, натискаха и дърпаха. Туловището на кораба постепенно се наклони към щирборда, обшивката на дъното му започна да се показва от водата, докато изглеждаше, че всеки момент ще се преобърне. Том и Нед влязоха във водата, за да прегледат дъното.

„Минотавър“ бе кръстосвал тия води почти четири години и корпусът му бе изцяло покрит с водорасли и всякакви морски животинки. Тази покривка се отразяваше на мореходните му качества, но не застрашаваше съществуването му. Когато обаче отстраниха водораслите, видяха отдолу онова, от което се страхуваха най-много: целият корпус под ватерлинията беше на дупки. Том напъха показалец в една от тях и усети как червеят се сви при докосването. На някои места, дупките бяха толкова близо една до друга, че дъното приличаше на швейцарско сирене.

Дърводелците кипнаха катран в железни казани на брега. Нед поднесе бълбукащ черпак към една от дупките. Гнусното създание се измъкна в смъртен гърч навън. Дебело бе колкото пръста на Том и когато той го хвана за главата и вдигна високо, червеното змиеподобно туловище увисна до коленете му.

— Старецът не би стигнал до родния бряг с тоя гаден екипаж на борда — отбеляза Нед. — Корпусът щеше да се разпадне при първата по-сериозна буря.

С погнуса Том захвърли сварения червей далеч навътре в лагуната и ято дребни рибки моментално разпени повърхността й, в нетърпението си да го излапа.

Дърводелци и помощниците им нагазиха във водата, за да отърват корпуса от тая напаст и се трудиха без отдих, докато приливът ги прогони на брега. По време на пет поредни отлива те чегъртаха дъното, за да го освободят от водорасли и раковини, после варяха неканените гости, а жилищата им запълваха с кълчища и катран. Напълно проядените и негодни талпи, бяха изрязвани и заменяни с нови. Изчистеното дъно покриваха с дебел слой катран, върху него полагаха друг — смес от лой и катран, — а накрая, още два пласта катран. Едва тогава Нед и Том останаха доволни.

При следващия прилив, „Минотавър“ бе освободен от въжетата и откаран към дълбокото. Там го завъртяха и отново го приближиха към брега. Цялата процедура се повтори, само че този път левият борд беше почти цял под водата.

Когато най-накрая всичко бе свършено, отново закотвиха кораба по средата на лагуната, а моряците плъзнаха по вантите, за да спуснат реите една по една на палубата. Те бяха внимателно прегледани, отремонтирани и отново издигнати по местата им. После дойде ред на такелажа. Всяко въже бе огледано и повечето заменени с чисто нови от склада на „Серафим“. Черните платна бяха цели в дупки и дрипи, на места грубо закърпени от хората на Ал Ауф.

— Ще ги сменим до едно! — реши Том и прати Нед да претършува трюма на „Серафим“. Платнарите наклякаха в редица по палубата и започнаха да прекрояват и шият платната от „Серафим“, за да прилепнат към мачтите и реите на „Минотавър“.

Долните палуби се намираха в същото занемарено състояние, както и ветроходната част. Корпусът беше пълен с плъхове и всякаква друга напаст. Вонеше на лайна. Нед забърка смъртоносна смес от барут, сяра и витриол^[2]. Напълниха с нея няколко гърнета и ги свалиха долу. Щом ги подпалиха, излетяха на палубата, подгонени от надигналите се от тях пагубни зловония. Уплътниха всички илюминатори и капаци, за да могат газовете да проникнат до всяка цепнатинка в корпуса.

След малко плъховете започнаха да напускат кораба. Промъкваха се през клюзите и всеки процеп на оръдейните амбразури. Някои бяха колкото зайци. Докато плуваха като бесни към брега, моряците го удариха на веселба — стреляха по тях с пистолети и мускети и се обзалагаха за резултата от този импровизиран лов.

След като се погрижиха за корпуса и такелажа, Том насочи вниманието си към боята. Старата бе избледняла и олющена. Край бордовете провесиха платформи и изстъргаха останките от предишната боя. После нанесоха три пласта нова и корабът светна снежнобял до ватерлинията си. В пристъп на творческо вдъхновение, Том нареди да очертаят оръдейните амбразури в светлосиньо и да се освежи позлатата на кърмовите украси и рогатата глава на носа. След шест седмици къртовски труд, „Минотавър“ изглеждаше като току-що слязъл от стапела в корабостроителницата. Изящните му линии се открояваха с цялата си прелест.

Загледан към него през кърмовите прозорчета на каютата си, Хал Кортни се усмихна немощно от болничното си ложе.

— Красив е като младоженец в черква. Много добре, моето момче! Прибавил си пет хиляди лири към цената му.

Одобрителните думи на баща му го окуражиха да отправи молбата си. Хал изслуша желанието му да получи „Минотавър“ и собствен екипаж, но поклати глава с думите:

— Вече загубих един син. Не искам да загубя и друг, Том!

— Но татко, аз съм дал на Дори свещена клетва!

Сянка на страхотна болка, по-жестока от изтърпяната на скарата, докато му режеха краката, помрачи погледа на Хал.

— Знам, Том, знам — прошепна той. — Но „Минотавър“ не ми принадлежи. Той е собственост на Компанията. Това не би ме възпряло, ако смятах, че можем да помогнем по някакъв начин на брат ти. Но аз не мога да ти дам кораба, за да те изпратя на смъртна опасност, без да мога да ти осигуря пълноценен екипаж.

Том отвори уста, за да възрази, но баща му вдигна ръка от разхвърляното си ложе и я отпусна върху ръката на сина си.

— Чуй ме, момко! — Гласът му беше дрезгав, а отпуснатата бледа и костелива ръка — лека като крило на птица. — Не мога да те пусна сам. Този Ал Малик е могъща личност. Под командата си има цели армии и стотици кораби. Сам не можеш да надвиеш такъв човек.

— Татко… — обади се отново Том, но баща му го спря и този път.

— Изслушай ме, Том! Ние заедно ще изведем докрай това плаване. Аз трябва да изпълня дълга си към моя крал и хората, които ми се довериха. Когато този дълг бъде изпълнен, ще поискам да те посветят в рицарски сан в Ордена. Ще станеш рицар-тамплиер от Ордена на Свети Георги и Свещения Граал с всички произтичащи от това последици. Ще имаш право да се обърнеш за помощ към своите братя-рицари, хора като лорд Чайлдс и лорд Хайд.

— Дотогава ще мине година — извика Том с почти физическа болка при тази мисъл. — Даже не една, а две или три.

— Нищо няма да постигнем, ако се впуснем неподготвени срещу един могъщ благородник в далечна страна. Страна чужда и неприятелски настроена, в която не разполагаме със съюзници или влияние.

— Години! — повтори Том. — Какво ще стане с Дори през това време?

— До тогава, аз ще съм се възстановил. — Хал погледна обезобразените си крака. — Ще вдигнем отново платна, ти и аз, за да намерим Дориан, но начело на ескадра бързи и добре въоръжени кораби с отличен боен екипаж. Повярвай ми, Том, това е най-добрата възможност за Дориан, а и за нас.

Том гледаше баща си поразен. След раняването си Хал Кортни се бе превърнал в хилав старец със сребърна брада и осакатено тяло. Наистина ли вярваше, че отново ще командва кораб и пак ще влиза в битки? Това бяха безнадеждни мечти. Том преглътна сълзите си.

— Повярвай ми, Том! — повтори Хал. — Имаш моята дума. Мога ли да разчитам на твоята?

— Добре, татко. — Том трябваше да мобилизира всичките си сили, за да обещае, но не можеше да откаже на собствения си баща. — Давам дума!

— Благодаря ти, Том. — Ръката падна на постелята, а челюстта му се отпусна към гърдите. Очите се затвориха, а дишането беше толкова тихо, че почти не се чуваше. В пристъп на смут Том помисли, че си е отишъл, но забеляза едва доловимото повдигане и отпускане на гръдния кош.

Том се изправи и тръгна към вратата, като внимаваше да не вдигне шум и да наруши съня на баща си.