Уилбър Смит
Мусон (13)

13.

Яхнал черния жребец Султан, Уилям стоеше в края на вълнолома с вдигната над главата шапка за поздрав, докато двата кораба потегляха към морето. Хал приближи до релинга на юта, отговори на поздрава и се насочи към кормчията, за да разпореди курса по пролива към открито море.

— Каква е посоката на вятъра спрямо курса ни към Ушант? — попита той Нед Тайлър, докато отминаваха Пенли Пойнт и зелените хълмове на Англия започнаха да чезнат зад кърмата. Нед стоеше зад рулевото колело. То позволяваше да се завива до седемдесет градуса, което осигуряваше по-добър контрол над кораба.

— Вятърът е постоянен, капитане. Юг-югозапад — отвърна Нед. Знаеше, че въпросът е чиста формалност — Хал бе проверил курса още в каютата си.

— Отбележи го на траверса! — нареди Хал и Нед постави един щифт в дупка върху кръглия траверс пред себе си. С помощта на такива щифтове, курсът се фиксираше на всеки половин час, така че в края на вахтата можеше да се определи средната му стойност и при отчитане на средната скорост, изчисляваха местоположението върху картата.

Хал отиде на кърмата и вдигна поглед към платната. Бяха красиво издути от постоянния вятър, напъващ отляво зад кораба. След поправките на Нед, всяко платно беше идеално опънато и „Серафим“ направо летеше от вълна на вълна. Неудържим възторг изпълни душата на Хал и това го изненада — беше си внушил, че е твърде стар, за да се развълнува от качествата на кораб и предстоящо приключение. Дениъл улови погледа му и макар да не се усмихнаха, всеки разбра чувствата на другия.

Пасажерите стояха наредени покрай релинга в средната част на кораба. Полите на дамите плющяха на вятъра и се налагаше да придържат бонетата си с ръце. Но щом „Серафим“ загуби сушата от поглед и усети истинското дихание на морето, женските възторжени писъци заглъхнаха и една по една дамите се спуснаха по каютите си, докато накрая на палубата останаха само Керълайн и баща й.

През целия ден и през следващите вятърът непрекъснато се усилваше, докато се превърна в буря и Хал бе принуден да намали платната. С падане на мрака и на двата кораба окачиха фенери, за да не се загубят, а призори на другия ден Нед почука на вратата на Хал, за да съобщи, че „Йомен“ е на две мили зад тях, а светлината на Ушант се вижда ясно вляво от носа.

Заобиколиха го преди пладне и се втурнаха в бурните води на Бискайския залив, които достойно поддържаха репутацията си. През цялата следваща седмица екипажът имаше прекрасна възможност да се упражнява в работа с платната в условия на вълнение и силен вятър. От дамите, само Керълайн беше в добра форма и се присъедини към заниманията на Том и Дориан с мастър Уолш в претъпканата му каюта. Тя говореше малко, а с Том въобще не, като продължаваше да не забелязва дори най-тънките му остроумия и закачки. Отказа помощ за задачите по математика. Езиците и математиката бяха двете науки, в които Том се отличаваше. Тя отказа да се присъедини и към курса по арабски, който се водеше от Алф Уилсън за момчетата всеки ден по един час.

Докато пресичаха Бискайския залив, Гай бе повален от морска болест. Хал бе разочарован силно, че негов син може да се поддаде на такова страдание, но разпореди да поставят сламеник в ъгъла на собствената му каюта и Гай лежеше там стенещ и пребледнял, без да може да поеме нищо, освен глътка вода от канчето, което му подаваше Аболи.

Състоянието на мисис Бийти и малките й дъщери не беше по-добро. Никоя не напускаше каютата и доктор Рейнолдс почти непрекъснато се въртеше около тях, подпомаган от Керълайн.

Хал нареди да се държи курс на запад, за да не налетят нощем на Мадейра или Канарските острови от една страна и с надежда да хванат малко ветрец, когато навлязат в екваториалните безветрени води. Чак когато стигнаха тридесет и пет градуса северна ширина, а Мадейра и Канарските острови останаха на сто левги^[1] източно, вятърът започна да се укротява. При тези условия, Хал вече можеше да организира ремонт на пострадалите от бурята платна и такелаж и да тренира екипажа в по-различни маневри. Самият екипаж получи възможност да изсуши дрехите и постелките си, готвачът най-после отново можеше да запали печката и да предложи топла храна. Настроението на целия кораб се повиши.

След няколко дни мисис Бийти и дъщеричките й отново се появиха на палубата, отначало отпуснати и бледи, но скоро възстановиха силите си. Не след дълго Агнес и Сара се превърнаха в напаст за всички. Те даряваха с особено внимание Том, когото бяха започнали да боготворят и за да се измъкне от тях, той уговори Аболи да го пусне по вантите без разрешение от баща му, което нямаше да получи така или иначе.

Хал излезе на палубата при смяна на утринната вахта и видя Том, кацнал на реята на тридесет стъпки над палубата, босоног и здраво стъпил върху въжената опора, да помага при събирането на още един риф^[2] от главното платно. Хал замръзна, извил врат нагоре, като трескаво търсеше начин да смъкне Том, без да покаже тревогата си. Погледна към кормилото, видя, че всички офицери го наблюдават и тръгна с небрежна походка към застаналия до релинга Аболи.

— Спомням си първия път, когато се качихте на главната мачта, Гундуане — тихо заговори Аболи. — Беше при бурно море близо до Агула. Направихте го, защото ви бях забранил да се качвате по-нагоре от главните ванти. Бяхте с две години по-малък от Клебе сега, но Вие си бяхте доста диво дете. — Аболи поклати глава с неодобрение и плю през рамо. — Баща Ви, сър Френсис, искаше да ви набие и трябваше да го оставя да го стори.

Хал ясно си спомняше този инцидент. Започнал беше като момчешка лудория, за да завърши в позор и страх, когато вкопчил се във върха на мачтата, наблюдаваше как под него застава ту палубата, ту пенливите гребени на зелените вълни, докато кораба се люлееше насам-натам. Наистина ли днес Том е с две години по-голям от него тогава?

А и реята, от която висеше в момента не стигаше и средата на високата мачта.

— И двамата сме виждали как се пада от тази рея — изръмжа Хал. — Кокалите се трошат и човек умира, точно по същия начин, както и ако падне от върха.

— Клебе няма да падне. Той се катери като маймуна. — Аболи се усмихна неочаквано. — Може да му е в кръвта.

Хал отмина тази забележка и се прибра в каютата, уж да попълни корабния дневник, но всъщност, за да не гледа сина си виснал по въжетата. До края на утринната вахта очакваше да чуе ужасяващия шум от пльоснато на палубата тяло или сърцераздирателния вик „Човек зад борда!“. Когато най-накрая на вратата се почука и грейналата от гордост физиономия на Том надникна вътре, за да предаде съобщение от вахтения офицер, Хал за малко да подскочи от облекчение и да притисне до гърдите си своя син.

Когато навлязоха в зоната на безветрие, корабът легна на място, платната увиснаха, а под кърмата не се забелязваше и най-малка бръчка върху водното огледало. Преди обяд Хал седеше в каютата си с Големия Дениъл, Нед Тайлър и Уилсън и всички отново слушаха разказа на Уилсън за отвличането на „Минотавър“ от Янгири. Хал искаше офицерите му да знаят какво ги очаква и да чуе предложенията им, как да предизвикат Янгири на бой или да открият леговището му.

Изведнъж Хал спря да говори и погледна към тавана. От палубата над тях се носеха необичайни шумове, леки стъпки и смях.

— Извинете ме, господа. — Той се изправи и изкачи стълбата към палубата. Бързо се огледа. Всички свободни от вахта, всъщност всички на кораба без дежурните, се бяха събрали тук с вирнати към главната мачта глави. Хал проследи погледите им.

Том бе яхнал небрежно главната рея и подвикваше окуражително към Дориан:

— Давай, Дори. Не гледай надолу.

Дориан висеше на вантите под него. За един ужасен момент Хал помисли, че се е смръзнал там от страх, на осемдесет стъпки над палубата, но после момчето помръдна. Направи една предпазлива стъпка, посегна да се хване по-високо и премести другия крак нагоре.

— А така, Дори! Дай още един път!

Ядът на Хал към Том се усилваше от страха за детето. Трябваше да му съдера кожата още при първия номер с катеренето, помисли си Хал, отиде при руля и откачи рупорната тръба от куката. Още преди да успее да я поднесе към устата си, дойде Аболи.

— Няма да е много разумно, да го стряскате в тоя момент, Гундуане. В момента Дориан има нужда от цялата си сила и внимание.

Хал отпусна тръбата и затаи дъх, докато Дориан напредваше инч след инч нагоре по вантите.

— Защо не ги спря, Аболи? — гневно попита Хал.

— Ами, не са ме питали.

— И да те бяха питали, пак щеше да ги пуснеш — с укор отбеляза Хал.

— Не знам, всъщност — сви рамене Аболи. — Всяко момче става мъж по различен начин и в различно време. — Той продължи да гледа малкото момче високо горе. — Не го е страх.

— Откъде знаеш? — викна Хал, извън себе си от притеснение.

— Погледнете, как държи главата си. Наблюдавайте ръцете и краката му, докато се катери.

Хал не отговори. Аболи беше прав. Страхливият се вкопчва във въжетата, ръцете му треперят. Дориан се изкачваше с лице нагоре и отворени очи. Всички на палубата наблюдаваха мълчаливи и напрегнати.

Том протегна ръка към брат си.

— Почти стигна, Дори!

Но Дориан не прие помощта и с видимо усилие се вдигна на реята до Том. Пое си дъх, вдигна лице към небето и нададе силен победоносен вик. Том го прегърна през раменете и го притисна силно. Грейналите им лица ясно се виждаха дори от това разстояние. Екипажът избухна спонтанно в аплодисменти, а Дориан свали шапка и я размаха за поздрав. Двамата с Том бяха станали любимци на кораба.

— Време му беше — обади се Аболи — и той го доказа.

— Господи, но той е още дете! Ще му забраня да се катери — избухна Хал.

— Дориан не е дете. Вие го гледате с очите на баща — отвърна Аболи. — Скоро ще има битки, а и двамата знаем, че при битка, най-безопасното място за едно момче е върхът на главната мачта.

Това, разбира се, беше истина. Когато сам той бе момче, бойната разстановка му определяше място на мачтата, защото вражеският огън се насочва към корпуса, а в случай на абордаж, мачтата оставаше единственото безопасно място.

След няколко дни Хал промени бойната разстановка и определи наблюдателния кош на главната мачта за място на Том и Дориан при сражение. Не знаеше какво да прави с Гай. Би могъл да помага на доктора в лазарета, но пък дали можеше да гледа кръв?