Уилбър Смит
Мусон (105)

105.

Дориан се яви за аудиенцията със смесени чувства на радостна възбуда и тревога. Когато за пръв път видя принца, подобни терзания не смущаваха душата му — Ал Малик беше просто един мюсюлманин, враг и вожд на езичници. Оттогава обаче, Бен Абрам и Ал Алама го бяха научили на много неща. Вече знаеше, че династическите му корени са толкова дълбоки, колкото и на английския крал. Знаеше за подвизите му като моряк и воин, както и за дълбоката почит, изпитвана към него от поданиците му. В добавка към всичко това, духовната му връзка с християнството и Англия бе изтъняла и отслабнала, поради огромното разстояние и изтеклото време.

През всичкото това време, не бе имал възможност да говори родния си език, мислите му течаха на арабски и с усилие си спомняше английската дума, дори за най-прости понятия. Спомените за семейството също крееха. За брат си Том се сещаше само от време на време и всякакви мечти за бягство бяха изоставени. Вече не гледаше на пребиваването си на острова като на пленничество. Постепенно бе всмукан от този арабски свят, както и от арабския начин на мислене. Изправен отново пред принца, той бе преизпълнен със страхопочитание и уважение.

Когато коленичи на кораловите плочи на терасата пред Ал Малик и помоли за благословия, сърцето му заби в радостна изненада от формата на отговора.

— Ела седни до мен, синко! Имаме доста да си поприказваме. — Този величествен мъж отново го призна за свой син в присъствието на свидетели. Дориан изпита гордост, последвана от остро чувство за вина. В съзнанието му се мярна мимолетно образът на истинския му баща, но лицето на Хал беше неясно и бледо.

Винаги ще остана верен на баща си, обеща непоколебимо Дориан и тутакси се подчини с радост на Ал Малик.

— Станал си мъж в мое отсъствие. — Ал Малик го погледна внимателно.

— Да, господарю — отвърна Дориан, като едва се сдържа да не добави: „По волята на Аллаха.“

— Виждам и сам. — Ал Малик забеляза очертанията на твърди млади мускули и разширяващи се рамене под робата, която така естествено стоеше на момчето. — Значи, време е да се откажеш от детинското си име и да приемеш име на мъж. От сега нататък ще се наричаш Ал Салил!

— Такава е волята на Аллаха! — казаха в един глас Бен Абрам и Ал Алама. И двамата бяха доволни и горди от високата чест, с която принцът бе удостоил протежето им. Тя беше признание и за техните заслуги. Избраното от Ал Малик име означаваше Изтеглен меч.

— Вашето благоволение е като изгрев на слънцето след тъмна нощ! — отвърна Дориан и Ал Алама одобри с кимване избраните думи.

— Редно е също така да имаш собствен копиеносец. — Ал Малик плесна с ръце и на терасата излезе младеж, с дълги пружиниращи като на камила крачки. Беше може би с петнадесетина години по-възрастен от Дориан, в края на двадесетте, и от облеклото и осанката му личеше, че е воин. На пояса носеше ятаган, а на рамо — щит.

— Това е Батула — каза принцът. — Той ще положи клетва за вярност пред теб.

Батула приближи Дориан и се отпусна на колене пред него.

— От днес нататък Вие сте моят господар и повелител! — каза той с висок и ясен глас. — Вашите врагове са мои врагове! Където и да се намирате, аз ще нося копието и щита Ви от дясната Ви страна.

Дориан сложи ръка на рамото на Батула в знак, че е приел обета и младият мъж се изправи. Погледнаха се един друг в очите и Дориан тутакси го хареса. Батула не беше красив, но имаше широко и честно лице с голям орлов нос. Усмивката му разкриваше равни бели зъби. Гъстата му тъмна коса беше намазана с масло и сплетена в дебела плитка над едното широко рамо.

— Батула е образец на копиехвъргач — каза Ал Марик — и кален в битките войн. Той ще те научи на много неща, Ал Салил. — Копието е оръжие на истинския арабски ездач. Дориан бе наблюдавал упражнения на тренировъчното поле, където с голямо вълнение слушаше тропота на галопиращите коне. От техните гърбове войните нанизваха блестящи остриета, през окачен бронзов пръстен при голяма скорост.

— Ще бъда усърден ученик — обеща Дориан.

Ал Малик освободи Батула. Когато напусна терасата, принцът продължи:

— Много скоро ще предприема едно пътешествие на север за поклонение в Мека. Пътят ще ме преведе през диви и пустинни места. Ти ще ме придружиш, сине мой!

— Сърцето ми ликува че сте ме избрал, господарю.

Ал Малик го освободи с ръка и когато Дориан напусна, каза на Бен Абрам и Ал Алама:

— Изпратете писмо до султана на Занзибар, за да го предаде на английския консул. — Направи пауза, за да събере мислите си и продължи: — Съобщете, че принц Ал Малик наистина е купил Ал Амхара от Ал Ауф. Сторил го е, за да вземе момчето под свое покровителство и да го опази от злини. Пишете, че въпреки всички усилия за опазването му, Ал Амхара се е разболял от треска и е починал преди година. Погребан е тук, на остров Ламу. Пишете, че това са думите на Ал Малик.

Ал Алама се поклони.

— Ще бъде, както повелите, Ваше Височество! — Това гениално разрешение му бе направило дълбоко впечатление.

— Ал Амхара е мъртъв! — продължи Ал Малик. — Ще поставите надгробен камък с името му! Ал Амхара е мъртъв! Ал Салил продължава да живее!

— По волята Божия! — заключи Ал Алама.

— Ще взема момчето с мен и ще го скрия в пустинята. В нейните пясъци ще стане истински войн. С времето франките ще забравят, че е съществувал.

— Това е мъдро решение.

— Ал Салил е за мен повече от син. Той е живият ми талисман. Никога няма да го предам на франките! — завърши принцът с тих, но твърд глас.