Уилбър Смит
Мусон (62)

62.

В компанията на Аболи, Том се отправи назад към форта. Появили се бяха някакви наченки на ред, но Андерсън и всички останали продължаваха да се занимават с претърсване на крепостта. Цяла планина плячка бе струпана насред двора, а хората не преставаха да добавят към нея нови и нови бали, денкове и сандъци.

— Капитан Андерсън — започна Том, — в гората се крият триста-четиристотин пирати. Мнозина от тях са все още въоръжени. Искам бойниците да се заемат от наши хора, в случай на контраатака.

Андерсън го гледаше с невярващ поглед, но Том продължи уверено:

— Моля, възложете тая задача на най-добрия си офицер и нека пленените оръдия бъдат заредени с картеч и насочени към края на гората!

Лицето на Андерсън започна да се подува и доби яркопурпурен цвят. Който чу тези думи, заряза всичко и замръзна зяпнал, цял превърнат в слух.

— Моля също така, да се барикадира разрушения вход и да се пригоди за отбрана! — продължи Том. На ръст бе колкото Андерсън и го гледаше с немигащ поглед.

Цяла дълга минута Андерсън също го гледа и сякаш отказът трептеше на върха на езика му, но после се разколеба и погледна към развалините на портата и хората си. Благоразумието на издадената от Том заповед беше вън от всякакво съмнение.

— Мастър Макнотън — изрева Андерсън без каквато и да е нужда, тъй като помощникът му стоеше на две крачки от него, — петдесет души да барикадират портата и сто при оръдията! Да се заредят с шрапнел и всички подстъпи към форта да се вземат на прицел! — Обърна се отново към Том.

— Остават ни само час или два дневна светлина — продължи Том. — Първата ни грижа утре заран ще бъде да прочистим гората от бегълците. — Погледна към голите пленници. — В рамките на общоприетите норми на човечността, искам да се върнат дрехите на тия хора, както и да им се даде вода. След това да се затворят в килиите на крепостта. Колко ранени имаме?

— Не знам с точност — отвърна виновно Андерсън и червенината бавно се изтегли от лицето му.

— Нека писарят Ви състави списък на загубите! — нареди Том. — Ранените трябва да се транспортират на борда на корабите, за да получат медицинска помощ от лекарите!

Том се огледа и забеляза, че Бен Абрам още се грижеше за своите ранени. Някому бе дошло наум да му даде четирима пленници, които помагаха.

— Мъртвите ще погребем утре, преди да са започнали да заразяват въздуха. Мюсюлманите имат някои строги ритуали, що се отнася до погребенията. Макар че са пирати, трябва да проявим уважение към техните обичаи.

Двамата с Андерсън потънаха в работа до късно през нощта. В светлината на пламнали факли, установяваха ред и дисциплина, организираха отбраната на крепостта и охрана на събраната плячка. По едно време Том започна да се олюлява от умора. Повърхностната рана на бедрото, нанесена му от Ал Ауф смъдеше и всеки мускул го болеше.

— Всичко е вече наред, Клебе. Погрижил си се за всичко. Трябва да си починеш! — обади се изведнъж застаналият до него Аболи.

— Има още нещо, което не може да чака до утре. — Том тръгна през портата към мястото, където лежеше Големият Дениъл. Увиха го в парче брезент и наредиха на един санитарен екип да го отнесе до брега в носилка.

Беше късно след полунощ, когато Том се довлече до кърмовата каюта на „Серафим“. Един от помощниците на лекаря бдеше до койката на Хал.

— Аз ще те сменя — каза му Том и го отпрати. Просна се на твърдия под. Стенанията на баща му го будиха на два пъти до сутринта. Единият път му даде да пие, а втория — държа нощното гърне, за да се изпикае. Болеше го да гледа баща си изпаднал в това състояние, като малко дете, но удоволствието да му бъде полезен, компенсираше донякъде съжалението.

Том се събуди призори с ужасяващата мисъл, че през нощта баща му е умрял, но когато го пипна по бузата, усети нейната топлина. Поднесе към устните му металната повърхност на огледалото за бръснене и с удовлетворение забеляза бързо образувалия се мъглив слой. Дъхът на Хал още вонеше на ром, но той беше жив.

Том искаше да остане при него, но отлично си даваше сметка, че не това би искал баща му. Остави го на грижите на лекарския помощник и слезе с Аболи на брега.

Имаше още толкова много неща за свършване. Възложи на мастър Уолш и писаря от „Йомен ъв Йорк“ да съставят опис на плячката. Андерсън взе под свое ръководство опаковането на стоките и пломбирането им. След това ги отнасяха на брега, под наблюдението на дежурен офицер и въоръжена охрана.

После Том изпрати да повикат Бен Абрам. Възрастният човек изглеждаше изтощен и Том се попита, дали изобщо е мигвал.

— Знам, че вашият обичай повелява мъртвите да се погребват на втория ден преди залез-слънце.

Бен Абрам кимна и отбеляза:

— Вие познавате обичаите ни така добре, както и езика ни.

— Колко са покойните?

Бен Абрам погледна тъжно.

— Триста четиридесет и трима, доколкото успях да преброя.

— Ако ми гарантирате лоялността на хората, ще освободя петдесет души по Ваш избор, за да подготвят гробовете.

Бен Абрам избра място в отдалечения край на старото мюсюлманско гробище и разпредели хората си на работа. Тя спореше в меката песъчлива почва. Преди пладне телата на загиналите, всяко грижливо повито в чист бял памучен плат, бяха отнесени на гробището. Обезглавеното тяло на Ал Ауф лежеше в средата на дългата редица мъртъвци, положени в дъното на плитката траншея и покрити с пясък. Бен Абрам прочете ислямската заупокойна молитва и потърси Том.

— Нека Аллах Ви благослови за проявеното великодушие! Без вашата милост, нито един от загиналите не би влязъл в райските селения. Дано един ден оня, който убие Вас, Ви се отплати по същия начин.

— Благодаря Ви, стари татко — отвърна тъжно Том. — Но моята милост се ограничава в кръга на мъртвите. Живите ще трябва да понесат последиците от своите престъпни дела.

Остави стареца и се отправи към мястото, където Алф Уилсън и Аболи го очакваха, начело на триста въоръжени до зъби мъже, сред които бяха и освободените от тях пленници на Ал Ауф.

— Много добре! — похвали ги Том. — Да вървим, да пипнем ония, които вчера успяха да се измъкнат от крепостта.

Том се възползва от постоянния вятър на мусона и прати малки групи да подпалят гората откъм източния й край. Тя пламна лесно и скоро буйни езици обхванаха гъстата нискостеблена растителност, а към върховете на дърветата се надигнаха плътни облаци дим. Скритите в гората араби побягнаха пред пламъците.

Когато започнаха да излизат от гората, у малцина се бе запазило някакво желание за бой. Те захвърляха оръжието си, молеха за милост и биваха отвеждани при останалите. До залез-слънце на този втори ден, почти всички бегълци бяха заловени и пъхнати в килиите на цитаделата.

— Единственият източник на питейна вода на острова са резервоарите за събиране на дъжд — каза Том на капитан Андерсън, когато се видяха на брега привечер. — Ако сме изтървали някого, той или ще се предаде утре до пладне, или ще умре от жажда.

Андерсън хвърли изпитателен поглед към момчето, превърнало се изведнъж в мъж. Лицето му бе черно от саждите на пожара, а ризата изцапана с кръв, понеже неколцина араби предпочетоха да се бият, вместо да се оставят на съмнителната милост на неверника. Въпреки изтощението от битката, в осанката му се долавяше едно ново самочувствие, а гласът звучеше с командирска увереност. Андерсън забеляза, че хората изпълняват заповедите му без капка колебание. Дявол да го вземе, помисли си капитанът, палето стана боен пес само за една нощ. Има държането и маниера на баща си. Капитанът не би желал да си разваля отношенията с когото и да било от двамата. Без да поставя под съмнение собственото си подчинено положение, той докладва:

— Писарите приключиха съставянето на описите. Сигурен съм, че резултатът ще Ви смае, както смая и мен. Само златото възлиза по най-скромни оценки на три лаки.

— Моля, разпределете го на четири равни дяла! — каза Том. — И нека по един дял се натовари на всеки от корабите, включително и на „Агнето“!

Андерсън изглеждаше объркан.

— Сър Хенри положително би желал да държи цялото количество под око — опита се да възрази той.

— Капитан Андерсън, предстои ни дълго плаване назад към Англия, с безбройни опасности, приготвени за нас от морето и времето. Ако ни е съдено да загубим кораб, може да се случи не който трябва и да се лишим от цялото богатство. Като разпределим риска, ще загубим само една четвърт, а не всичко.

Защо, дяволите да ме вземат, сам не се сетих? Тази мисъл мина през ума на Андерсън и той каза неохотно:

— Не напразно носите глава на раменете си… — За малко, щеше да добави „момко“, но това обръщение вече някак си не подхождаше. — Ще се разпоредя, мастър Кортни.

— Имаме двадесет и шест ранени, петима от които тежко. Искам да се настанят на проветриви и заслонени места над брега, а дърводелците да им сковат легла! А сега за убитите. — Том погледна към осемте, увити в брезент трупа, наредени в сянката на гората. — Искам да се вземат на борда на „Минотавър“. Ще ги погребем, както подобава, в морето. „Минотавър“ ще излезе в открито море още утре призори. Ще бъдете ли така добър да проведете службата, капитан Андерсън?

— Ще бъде чест за мен!

— Ще помоля мастър Уолш да изпише една каса бренди за Аболи, та да консервира в него главата на Ал Ауф.