Уилбър Смит
Мусон (118)

118.

Дориан Кортни се изправи. Беше паднал на колене в молитва към Бога на своите предци. Тръгна по ръба на скалата, после се наведе и вдигна едно камъче, което бе привлякло погледа му. Овлажни го с език и остави слънчевите лъчи да го огреят. Беше розов ахат с бледосини ивици, а отгоре имаше кристали с чистотата на диамант. Красиво камъче.

Надвеси се и го пусна да полети петстотин стъпки надолу. Камъчето се смали бързо и изчезна от погледа му, преди да стигне морската повърхност. Не остави след себе си нито плясък, нито пръски, нито каквато и да било следа. Изведнъж, за пръв път от седем години насам, той си спомни малката Ясмини, напуснала живота му по същия начин.

Вятърът издуваше робата зад гърба му, но той бе здраво стъпил с разкрачени крака и не се боеше от бездната пред себе си. От дясната му страна червената скала, извисена стръмно над морето, беше разсечена от тясна клисура. На самото й дъно, притиснати несигурно към брега, се виждаха палми и белите куполи на селцето Шир. Хората на Дориан бяха на стан, сред ниските бодливи акации и палмови дървета по-нагоре по долината. Синкавият дим от лагерните огньове се устремяваше право в небето, докато стигне вятъра над скалите, който го поемаше към страховитите хълмове и дюни на пустинята.

Дориан заслони очи и погледна към морето. Корабите бяха приближили. Четири великолепни джонки с извисени кърми и плетени платна, флотилията на принц Ал Малик. Появили се бяха още призори, но вятърът духаше срещу тях и те скъсяваха разстоянието до брега много бавно, като непрекъснато сменяха галса. Дориан присви очи, за да прецени разстоянието и разбра, че ще изтекат още много часове, преди да влязат в залива и да хвърлят котва.

Дориан не можеше да си намери място от нетърпение. Толкова време бе изтекло откакто видя за последен път принца, своя осиновител. Извърна се с гръб към бездната и загледа назад към пътеката, която водеше до древната гробница. Тя стоеше на билото на този скалист нос с избледнял от столетните милувки на слънцето купол.

Ал Алама и шейховете на Саар бяха все още потънали в молитва, прострели килимчета в сянката на гробницата, обърнати към свещения град, разположен на север отвъд стотици мили нажежена пустиня. Дориан забави крачка, за да не смути религиозното им рвение.

В Саар не знаеха, че не е мюсюлманин. По настояване на принца, той скриваше това обстоятелство през цялото време, откакто живееше сред местните хора. Известно му бе, че не биха го приели с такава готовност, ако подозираха, че е неверник. Смятаха, че е поел обет да не се моли в присъствието на други вярващи, а да се обръща към Бога в усамотение. Всякога, в часа за молитва, той напускаше останалите и се отправяше в пустинята.

Останал сам, Дориан се молеше на Бога на предците си, коленичил в пясъчната пустош, но с времето, устните му все по-трудно намираха верните думи, а молитвите ставаха все по-повърхностни. Постепенно го завладяваше странното усещане, че е изоставен от собствения си Бог. Губеше вярата на своето детство и се чувстваше объркан и обезсърчен. Спря на билото на хълма и загледа коленичилите и проснати по очи мъже. Не за пръв път завиждаше за непоклатимата им вяра. Изчака да свършат молитвите и започна да се спуска надолу. Повечето мъже бяха слезли по каменистата пътечка към селото. Скоро край гробницата останаха само двама.

Батула, неговият копиеносец, бе клекнал с неизчерпаемо търпение в сянката на легналите до него две камили. Бронзовият боен щит беше вързан към седлото на ездитната камила на Дориан, а в кожен калъф беше пъхнат мускет. Върхът на дългото му копие блестеше под слънчевите лъчи, а от него се полюляваше зелен пискюл. С това се изчерпваше цялото снаряжение на пустинния воин.

Ал Алама също го очакваше, седнал на завет върху голата червена скала. Дориан тръгна по пътечката натам. В брадата на моллата се бяха появили първите сиви нишки, но кожата му си оставаше опъната и въпреки многомесечната езда из пустинята и намалените дажби, не беше отслабнал. Гледаше с наклонена глава приближаването на Ал Салил, Изтегления меч.

Ал Салил бе израсъл, а под дългите развети роби се криеше жилесто и кораво тяло с изпита и калена от пустинята плът. Приближаваше с еластична походка, като на бягаща камила, а в осанката на раменете и забулената глава имаше нещо властно и подчиняващо.

— Името му е добре избрано — каза си Ал Алама. Когато приближи съвсем, той го покани с жест и младият мъж седна до него на скалата. Краката му се сгънаха отдолу, седеше с грациозната непринуденост на роден в Саар, а кривата сабя в ножница от кожа и злато почиваше в скута му. Виждаха се само очите: останалата част от лицето му беше скрита зад омотания край на чалмата. Очите бяха пронизващи, зелени и светли, и въпреки пясъка и ярката светлина на пустинния ден, не бяха налети с кръв. Дориан бавно разви плата от лицето си и се усмихна на моллата.

— Радвам се на завръщането ви! Липсвахте ми, свети отче! — каза той. — Като няма с кого да се препирам, животът ми стана скучен.

— Скучен? — Ал Алама скри усмивката си. — Шейховете ми разправят друго. Шестнадесет врагове са нанизани вече на копието ти.

Дориан подръпна брада, чиито къдри се разбягаха под пръстите му, ярки като току-що излята мед.

— Отоманците са лесни за убиване — каза скромно той, но усмивката не слезе от устните му.

Все още си е така очарователен, както при първата ни среща на остров Дар ал Шейтан. Ал Алама разгледа лицето му: високо чело на учен се противопоставяше на твърдата линия на устата и брадичката, които издаваха воина и родения водач.

— Защо ме доведе тук, стари татко? — попита Дориан и се наведе напред, за да го погледне в очите. — Ти нищо не правиш без причина.

Ал Алама се усмихна на свой ред и тихо попита в отговор:

— Знаеш ли чий е този гроб?

Дориан погледна към обезцветения купол и порутените стени.

— На някой свят мъж — отвърна той. Имаше много такива гробници. Някои пазеха пръснатите тук-там оазиси във вътрешността, други бяха накацали по насечените хълмове и скалисти вериги, покрай южното крайбрежие.

— Да — съгласи се Ал Алама. — Свят мъж.

— Не мога да прочета името — каза Дориан, защото повечето надписи по стената бяха изтрити от пясъчните бури. Все още личаха отделни цитати от Корана, а и някои други, които Дориан не можеше да определи — може би думи на самия погребан.

Ал Алама се изправи и започна да обикаля гробницата, като четеше все още личащите надписи. След малко и Дориан стана, за да се присъедини към него.

— Ето един цитат от светеца погребан тук. Може би ще те заинтересува. — Ал Алама посочи към горния край на стената.

Дориан разчете част от него с голяма мъка:

— Сирачето, което идва от морето — започна той и Ал Алама кимна окуражително, — с езика и короната на Пророка… — Дориан млъкна. — Не мога да го разчета по-нататък, много е разрушено.

— С езика и короната на Пророка, но с помръкнало сърце на езичник — помогна Ал Алама. Дориан приближи и впери поглед нагоре.

— Когато светлина изпълни това сърце, той ще събере пясъците на пустинята, които са разделени, а справедливият и благочестив негов баща ще седне върху слонски гръб.

Дориан се върна при Ал Алама.

— Какво е това? Не е от Корана. Като стих звучи приятно, но няма никакъв смисъл. Кои са езикът и короната на Пророка? Как може сираче да има баща? И какво общо има слонът?

— Пророкът е имал корона от червена коса, а езикът му естествено е бил арабски — свещения език. — Ал Алама се изправи. — В палатите на Мускат се пази трона на Оман, изваян от огромен слонски бивник. Тълкуването на останалата част от пророчеството оставям на тебе. Ако приложи думите към себе си, дори и такъв тъп ученик като Ал Салил, би трябвало да разгадае гатанката на Светия Темтем.

— Темтем! — възкликна Дориан. — Това ли е гробът на светията? — Вгледа се в ерозиралия надпис и този път името изпъкна като човешка фигура в тъмна мъгла. — Пророчеството! Тези думи дадоха ново русло на живота ми. — Изпита благоговение, но това чувство се смеси с гняв и негодувание срещу тия няколко загадъчни думи, изсечени толкова отдавна и едва четливи днес, заради които бе пропуснал толкова много неща в живота си и заради които трябваше да понесе толкова много страдания. Искаше да им се опълчи, да възрази и да ги опровергае, но Ал Алама вече бе преполовил пътеката към селцето, оставяйки го сам, изправен пред своята участ.

Дориан остана там дълги часове. От време на време крачеше ядосан край стената, в търсене на нови късове познание. Четеше ги на глас, като подлагаше на изпитание по-скоро звученето, отколкото съдържанието им и се мъчеше да вникне в скрития им смисъл. Понякога клякаше, за да се вторачи в една-единствена дума или израз, а после бързаше назад към посочения от Ал Алама надпис.

— Ако аз съм сирачето, за което говориш, тогава много грешиш, старче. Аз никога няма да вляза в тия рамки. Аз съм християнин. Никога няма да приема исляма. — Той предизвикваше древния светия. — Никога няма да събера разделените пясъци на пустинята, каквото и да означава това.

— Господарю! — Гласът на Батула наруши мислите му и Дориан се изправи. — Корабите! — Копиеносецът посочи към скалите. — Влизат в залива.

Батула вдигна камилите и ги насочи към пътеката. Дориан се затича и бързо ги настигна, преди да са се спуснали по склона. Когато се изравни със собственото си животно, Дориан викна:

— Ибрисам! Свилени ветре! — При звука на гласа му, камилата извърна глава и погледна надолу с огромните си тъмни очи, украсени с два реда гъсти мигли. Приветства го с къс приглушен рев. Беше чистокръвно животно. Дориан се метна на седлото, разположено на седем стъпки от земята, с лек скок. Докосна шията с дългата ездитна палка и премести тежестта си по-напред в изработеното от най-фина кожа седло, окичено с великолепни орнаменти, пискюли и ленти, боядисани във всички оттенъци на червеното, жълтото и синьото. От него висяха плетени торби с бродирани сребърни звезди по тях.

Ибрисам отвърна на докосването и преместването на тялото с преминаване в елегантен и удобен за ездача ход, с който веднъж бе носил любимия си господар с десет мили за час, в продължение на осемнадесет часа без почивка, от устието на Уади Тауб, през страховитите равнини на Мудаил, осеяни с белите кости на изчезнали кервани, чак до възсолените води на оазиса Ма Шадид.

Камилата обичаше Дориан като вярно куче. След целодневен преход през опасните пясъци, тя не заспиваше в пустинната нощ, без той да легне до нея. Независимо колко жадна или гладна беше, видеше ли го, преставаше да пие или пасе, за да пъхне муцуна в него, в очакване на ласка и нежна дума.

Понесоха се към долината, като задминаха Батула, преди да стигнат дъното. Целият лагер беше с краката нагоре. Камили ревяха, хора крещяха и стреляха във въздуха, като се стичаха от всички посоки към брега. Ибрисам понесе Дориан през цялата дива процесия до златния пясък.

Когато принц Ал Малик стъпи на брега, Дориан пръв се втурна да го приветства. Лицето му бе открито. Коленичи пред принца, за да целуне ръба на дрехата му.

— Нека всичките Ви дни бъдат позлатени със слава, господарю. Дълго време погледът ми жадуваше да съзре вашия лик.

Принцът го изправи на крака и го погледна в лицето.

— Ал Салил! Ако не беше цветът на косите ти, нямаше да те позная, сине мой! — Прегърна го и здраво го притисна към гърдите си. — Сега виждам, че всичко което са ми писали за теб е вярно. Наистина си станал мъж.

После принцът отиде да поздрави шейховете на Саар, които го наобиколиха. След като ги прегърна един по един, той тръгна по долината, начело на триумфална процесия. Пустинните войни постилаха палмови клонки под стъпките му, благославяха го, целуваха ръба на робата му и изпразваха кремъклийки във въздуха.

В сянката на гората, близо до извора бе опъната кожена шатра, достатъчно просторна да събере сто човека. Страните й бяха навити, за да минава през нея морският бриз, а пясъкът бе покрит с килими и възглавници. Принцът зае място по средата, а шейховете насядаха в полукръг пред него. Роби донесоха стомни с изворна вода, за да измият ръцете си. После пристигнаха огромни бронзови плата с високи купчини жълт ориз, залят с разтопено масло от камилско мляко, както и уханни гозби от овнешко с подправки.

Ал Малик вземаше по късче от всяко блюдо с дясната си ръка. Някои изяждаше сам, други слагаше в устата на хората пред себе си. По този начин им оказваше чест. Това беше знак за благоволението му и тези закоравели, ястребоподобни войни, които не знаеха броя на белезите по лицата и телата си, се отнасяха към него с уважение и любов, като деца към своя баща.

Когато се нахраниха, принцът даде знак и все още пълните подноси бяха изнесени навън, пред насядалите обикновени воини, за да се гостят и те.

Червеното слънце се изтъркаля зад хълмовете и звезди набодоха притъмнялото пустинно небе. Отново измиха ръце и робите разпалиха наргилетата. Страните на шатрата бяха спуснати, шейховете се приближиха до принца и кехлибарените мундщуци на наргилетата, започнаха да преминават от ръка в ръка. Гъст облак дим от турски тютюн закръжи около главите им. В жълтата светлина на лампите се поде разговор.

Първият проговорил каза:

— Портата е изпратила петнадесет хиляди мъже да превземат Мускат. Якуб им отворил вратите на града. — Високата Порта бе символ за могъществото на турската Отоманска империя. Седалището й беше в Истанбул. Ал Узар, по-възрастният брат на принца, слаб и безпътен халиф на Оман в Мускат, най-после бе капитулирал пред отоманците без бой. Един Аллах знаеше какви подкупи и обещания бе получил за това, но той пуснал окупаторската армия на Портата в града и сега независимостта и свободата на всички пустинни племена се намираха под ужасна заплаха.

— Той е предател! Аллах ми е свидетел! Продаде ни в робство — обади се един от по-възрастните шейхове. Останалите изръмжаха като стадо лъвове и погледнаха Ал Малик.

— Той е мой брат и мой халиф. Дал съм му клетва за вярност! — заяви Ал Малик.

— Велики Боже! Той вече не е владетел на Оман — възрази един от шейховете. — Превърнал се е в играчка на Портата.

— Разврати хиляди момчета, а сега сам стана курва на турците — съгласи се друг. — С предателството си, той освободи и Вас, и всички нас от дадената клетва.

— Поведете ни, могъщи господарю! — призова трети. — Ние сме след Вас. Поведете ни към портите на Мускат и ние ще Ви помогнем да прогоните отоманците и да седнете в слонския трон на Оман.

Те говореха един подир друг и всички казваха същото:

— Ние Ви помолихме да дойдете при нас, а сега Ви молим да ни поведете.

— Ние, хората от Саар Ви се заклеваме. Можем да вдигнем три хиляди копия под знамето Ви.

— А останалите племена? — попита принцът, който не искаше да вземе прибързано такова съдбоносно решение. — Какво ще кажат Ауамир и Байт Имани? Ами Байт Катир и Нарасис?

— Ние в Саар не можем да говорим от тяхно име — отвърнаха събраните, — защото между нас и мнозина от тях съществува кръвна вражда. Но и техните шейхове Ви очакват там, в пясъците. Идете при тях и може би, да даде Бог, те също ще се вдигнат и ще тръгнат с нас към Мускат.

— Съобщете ни волята си! — помолиха всички. — Съобщете ни волята си и ние ще Ви се закълнем!

— Ще ви поведа — каза принцът тихо и обветрените кафяви лица на шейховете грейнаха от радост. Един по един, те започнаха да коленичат пред него и да целуват краката му. После той извади извития си ханджар и те всички докоснаха с устни стоманеното острие. След това хванаха принца за ръце, изправиха го и го изведоха навън, където, под слънцето, чакаха войните.

— Ето го новият халиф на Оман — казаха те, а воините извикаха в израз на вярност и изпразниха мускети във въздуха. Бойните тъпани забиха, а ехото от зловещия вой на роговете се разнесе откъм високите зъбери над гробницата.

Дориан приближи до баща си сред радостното оживление и го прегърна.

— Аз и хората ми сме готови да Ви заведем в Ауамир при изворите на Мухаид.

— Да тръгваме тогава, синко! — съгласи се принцът. Дориан го остави и тръгна през горичката с викове:

— Оседлавай! Тръгваме веднага!

Войните затичаха към камилите, като ги зовяха по име и скоро целият лагер потъна в глъч — готвеха се за път. Камилите ревяха, докато ги товареха с водни мехове и докато събаряха и опаковаха шатрите.

Преди да се покаже новата луна, всички бяха готови за път — дълга колона облечени в роби, забулени мъже, качени върху високите си животни. Женската камила на принца беше масленожълта. След като се настани на седлото, Дориан й заповяда да се изправи. Ал Малик седеше непринудено. Роден в пустинята воин от детинство, той представляваше внушителна гледка под първите лунни лъчи.

Дориан изпрати напред авангард от двадесет души и остави ариергард зад колоната. Сам застана до принца. Потеглиха към пустинята.

Движеха се бързо. Всички камили бяха състезателни животни и при това, ако не се смятат меховете с вода, леко натоварени. Изкачиха клисурата и пред тях се появи пустинята, безкрайна и смълчана, с тъмнопурпурните си скалисти хълмове и блеснали сребърни дюни, проснати далеч на север. Звездна плащеница светеше над виещата се змия от хора и животни. Пясъкът приглушаваше шума от стъпките на камилите и единствените звуци в нощната тишина бяха скрибуцането на седлата и тихите подвиквания „Внимавай, дупка!“.

Дориан яздеше унесен от ритмичния ход на Ибрисам, а под тях, миля след миля, се стелеше суровата повърхност на пустинята. Тъмните хълмове наоколо имаха причудливи форми, изпълнени със сенки и тайнственост, а звездите и полумесецът на исляма осветяваха пътя им в нощта. Той гледаше нагоре в небето не само, за да се ориентира в нощта и назъбената пустош, а защото бе запленен от хипнотичното очарование на тия древни фигури светлина и техния неотвратим ход през небесата.

Неизвестно защо, именно в такива мигове Дориан чувстваше миналото си по-близко. Усещаше присъствието на Том. Толкова много звездни нощи бяха прекарали заедно, кацнали в такелажа на стария „Серафим“. Аболи, Големият Дениъл и Нед Тайлър го бяха научили да назовава звездите и сега си ги шепнеше тихо. Толкова много от тях носеха арабски имена: Ал Нилам, Ал Нитак, Минтака, Саиф…

Докато яздеше в компанията на мъжа, станал негов баща, и на тия диви и свирепи като ястреби войни под собствената му команда, Дориан се замисли за древното пророчество на Свети Темтем, каквото го бе видял изписано на порутените стени на последното земно обиталище на стария мъдрец. Постепенно бе обзет от почти религиозно чувство за някаква неотменима съдба, която го очаква тук, под пустинното небе.

Спряха след полунощ, когато големият Скорпион легна ниско над скалистите хълмове. Един от шейховете на Саар дойде при принца, за да си вземе сбогом и повтори клетвата си.

— Отивам да вдигна моето племе — обърна се той към Ал Малик. — Преди да се напълни тая луна, ще Ви намеря при изворите на Ма Шадид с петстотин копия зад гърба си — обеща той.

Изчакаха камилата му да поеме бързо на изток и продължиха пътя си. Още два пъти спираха през тази нощ, за да се отделят от колоната други шейхове, получили благословията на принца и обещали, преди да изчезнат в пясъците, че ще се присъединят към него при изворите на Ма Шадид по пълнолуние.

Продължиха напред, докато откриха поле тучна захра^[1], поникнала на място, благословено преди много месеци от дъжда на гръмотевична буря. Спряха и пуснаха камилите да пасат, а хората започнаха да берат снопове от „цветето“, защото беше предпочитана от камилите храна. Натоварили сноповете върху животните, те продължиха пътя си, докато зората оцвети източния хоризонт в розово и оранжево.

И отново спряха, този път за стануване, накараха камилите да легнат и им дадоха набраната захра. После свариха кафе и опекоха тестени питки на огньове от суха камилска тор. След като се нахраниха, легнаха увити в робите си. Часовете на нетърпима жега, когато очертанията на скалите трептяха във въздуха като мираж, прекараха в сън. Дориан бе легнал в сянката на Ибрисам и звуците от оригванията му и търкането на зъбите, докато преживя храната, се носеха близки и успокояващи. Наспа се добре и стана привечер, когато въздухът захладя.

Докато колоната се надигаше и подготвяше за дългия нощен преход, Дориан изпрати малък патрул, под командата на Батула, напред, за да разузнае пътя. После възседна Ибрисам и се върна по стъпките им, за да се убеди, че не ги следят.

Така се живееше в тези сурова, враждебна земя, в която племената бяха постоянно във война или кръвна вражда, където набезите за отвличане на камили или жени бяха всекидневие, а мисълта за отмъщение обладаваше съзнанието на всеки мъж.

Дориан установи, че гърбът им е чист. Обърна, подкара Ибрисам в лек тръс и скоро настигна основната колона. След полунощ стигнаха горчивите извори на Гаил я Ямин. Там вече бе опънат малък лагер и хората излязоха от шатрите и наобиколиха камилата на принца с радостни възгласи и изстрели във въздуха.

Лагеруваха два дни под пръснатите финикови палми на Гаил я Ямин, където изворната вода беше толкова солена, че можеше да се пие само с камилско мляко. Хората се спускаха за нея дълбоко под земята, откъдето я вадеха в кожени ведра, за да напоят камилите. След дългия безводен преход, животните пиеха ненаситно. Ибрисам пи с прекъсвания и за няколко часа успя да излочи двадесет и пет галона^[2].

Тук и последните шейхове от Саар се отделиха от колоната и се пръснаха в различни посоки, за да отидат при своите хора, като оставиха принца под закрилата само на малкия отряд на Дориан, който трябваше да го придружи през последния етап от пътуването, до изворите на Мухаид, за среща с шейховете от Ауамир.

Ездата през солените равнини преди хълмовете на Шийа им отне три денонощия. Дори под лунната светлина тези равнини белееха като сняг, а следите от стъпки на камилите оставаха като тъмни петна по блестящата повърхност. На третата сутрин видяха хълмовете далеч пред себе си, бледосиня ивица, озъбена като тигрова акула срещу зората. Стануваха в плитка уади^[3], където няколко бодливи дръвчета им предложиха известна закрила срещу слънчевите лъчи. Преди да си легне, Дориан се изкачи до брега на уади, за да разгледа далечните хълмове. Червените назъбени скали бяха вече ярко осветени от слънцето.

Хълмовете на Шийа бележеха границата между Саар и Ауамир. Дориан насочи поглед към един връх с форма на крепостна кула. В Саар го наричаха Кулата на вещицата. Под него минаваше проходът, който щеше да ги изведе в териториите на Ауамир. Дориан се усмихна доволен, че е довел колоната през равната пустош точно пред прохода, после се изправи и тръгна надолу по брега на уади, за да намери сянка за дневния сън.

Вечерта на същия ден, когато колоната бе готова да продължи, Дориан тръгна, както обикновено, назад. На половин миля от лагера той се натъкна на следа от чужда камила. Дотолкова бе вече свикнал с живота в пустинята, че можеше да разпознае стъпките на всяко животно от своя отряд. Тази следа показваше, че непознатият ездач бе дошъл от запад и бе пресякъл пътя им. Дориан разчете следите и почти видя как мъжът слиза от камилата, за да проучи тяхната диря, как отново възсяда и я следва почти две мили, преди да се отклони и отиде зад малко голо възвишение, издигнато като гръб на слон над бялата като сол равнина. Там бе оставил камилата и бе изпълзял до билото на възвишението. Змиевидната следа ясно личеше.

Когато се изкачи по нея, Дориан видя дръвчетата, под които бяха прекарали деня. Разбра, че непознатият бе лежал известно време на това място, а после бе изтичал към камилата си. Направил бе широк полукръг около лагера и бе поел право към хълмовете на Шийа и Кулата на вещицата над прохода. Съгледвачът имаше поне осем часа преднина и вече сигурно бе стигнал прохода.

Изводите, които можеха да се направят от откритието, бяха злокобни. Новината за пристигането на Ал Малик и хората му в пустинята за среща с племенните водачи явно бе стигнала до халифа в Мускат и неговите отомански съюзници. Може би бяха изпратили отряд срещу тях и най-подходящото място за засада бе именно прохода при Кулата на вещицата.

Няколко минути бяха нужни на Дориан, за да обмисли следващия си ход. Метна се на седлото на Ибрисам и го поведе бегом. Понесоха се през бялата равнина и не след дълго колоната се показа пред тях, хвърлила тъмни сенки върху бялата повърхност. Ариергардът му викна да спре, а после разпознаха Ибрисам.

— Това е Ал Салил, за Бога!

— Къде е Батула? — викна Дориан, когато приближи достатъчно.

Копиеносецът му се втурна назад. Когато пристигна, махна шала и откри лице.

— Много бързате, господарю. Да не би да има някаква опасност?

— Следвал ни е непознат ездач — каза му Дориан. — Наблюдавал ни е отдалеч, докато сме станували, после се е отправил към прохода, може би за да предупреди хората, които ни чакат там. — Той разказа набързо, какво е открил и изпрати Батула с още двама души по стъпките на непознатия. Погледа малко след тях и забърза към принца.

Ал Малик изслуша внимателно доклада на Дориан.

— Имаме много врагове. Това положително са слуги на отоманците или на брат ми, халифа. Аллах вижда, мнозина са онези, които искат да попречат на срещата ми с племената от вътрешността. Какви са плановете ти, синко?

Дориан посочи напред. Тъмните хълмове на Шийа се издигаха като непрекъсната стена петстотин стъпки над солените равнини.

— Господарю, не знаем числеността на врага. Аз разполагам с тридесет мъже и мога да се изправя пред два или три пъти по-многоброен противник. Ако обаче, отоманците наистина са научили за Вашето посещение, те са в състояние да изпратят цяла армия срещу Вас.

— Много е възможно.

— Проходът при Кулата на вещицата е най-лесният и бърз път до Ауамир, но на запад има друг, по-малък проход. — Дориан простря ръка над сребърната долина. — Известен е под названието Проходът на умната газела и за да стигнем до него, трябва да направим обход от много левги, но аз не мога да рискувам да вляза в Кулата на вещицата, за да попадна в капана на голям отряд отоманци.

Ал Малик кимна.

— На какво разстояние се намира другият проход? Можем ли стигна там преди изгрев?

— Не — отвърна Дориан. — Дори да подгоним камилите с всичка сила, няма да стигнем по-рано от средата на предобеда.

— Тогава, да тръгваме — каза Ал Малик.

Дориан нареди на авангарда, да промени посоката на запад. Сгъстиха строя и като оставиха принца по средата, тръгнаха бързо напред, като всеки се оглеждаше внимателно. Животните бяха все още с пресни сили и солта захрущя под стъпките им. Бял облак прах се вдигна зад тях и заблестя в нощния въздух.

Спряха за малко след полунощ, за да дадат отдих на камилите и да изпият по глътка смесена с камилско мляко вода, след което продължиха.

В най-тъмната нощ, четири часа преди зазоряване, откъм ариергарда се донесе тревожен вик. Дориан обърна камилата и пое назад.

— Какво има? — започна той и веднага млъкна, щом забеляза няколкото камили, идващи към тях. Не бяха много, но можеха да се окажат преден отряд на цяла армия.

— Боен строй! — заповяда Дориан и освободи ствола на копието си в кожения му калъф. Колоната бързо се престрои в отбранителна фаланга с принца по средата. Тогава Дориан тръгна срещу новодошлите и викна:

— Ал Салил! — Отговорът дойде незабавно и той позна гласа на Батула.

— Батула! — Поеха един срещу друг в галоп, а после Дориан обърна своето животно и тръгна редом с Батула, за да могат да говорят.

— Какво ново?

— Боен отряд, много хора — отвърна Батула. — Чакат при Кулата на вещицата.

— Колцина?

— Петстотин, може би повече.

— Какви са?

— Турци и масакара. — Масакара беше племе от крайбрежието на Мускат и Сур. За Дориан нямаше съмнение, че са хора на халифа, особено след като с тях имаше и турци.

— На стан?

— Не, преследват ни с голяма скорост.

— Откъде са разбрали, че сме променили посоката?

— Мога само да предполагам, че са пуснали множество съгледвачи, а и облакът, който оставяте, се вижда от много мили. Пламти като фар в лунната светлина.

Дориан погледна нагоре и видя, че половината небосклон е покрит от него.

— На какво разстояние са зад теб?

Батула пусна края на чалмата и откри лицето си.

— Ако беше ден, щяхте ясно да различите облака прах от камилите им. Пригответе копието си, Ал Салил. Ще има здрав бой преди залез утре.

Продължиха ездата през цялата нощ, докато зората огря източния небосклон и стана светло.

— Продължаваме! — извика Дориан към принца и насочи Ибрисам към черна вулканична скала, щръкнала петдесет стъпки над бялата равнина от лявата им страна. Стигнал до нея, той скочи от камилата и се изкатери на самия връх.

Зората блесна в очите му и светлината бързо се усили — чудотворното рождение на пустинния ден. Пред погледа му се издигаха назъбени дивите хълмове на Шийа. Цветовете им бяха великолепни, като на някои тропически птици. Ярко златно и червено с ивици пурпур и всички оттенъци на оранжевото. Ясно виждаше Прохода на умната газела, тъмна цепка, прорязала назъбената отвесна скала от горе до долу. Белите пясъци затрупваха полите на веригата като наклонена платформа, а ветровете бяха изваяли дюните под страховитите скали в причудливи фантастични форми.

После Дориан се обърна назад към пътя, по който бяха дошли и забеляза облака прах, вдигнат от турците над блестящата равнина недалеч оттук. В този миг първите слънчеви лъчи надникнаха през процепите по скалистото било. Макар Дориан все още да оставаше в сянка, равнината зад него пламна и той видя слънчеви зайчета, заиграли по върховете на копията на приближаващите ездачи.

— Батула греши — прошепна той. — Много повече са! Може би хиляда.

Бяха пръснати в широк фронт. Много ескадрони, задните забулени в облака прах, вдигнат от тези отпред.

— Трябва да има предател — промълви Дориан. — Не биха изпратили толкова много войска, ако не са напълно сигурни, че принцът ще мине точно оттук.

Най-близкият отряд яздеше почти по средата на вражеската линия, малка група войни, изпреварили доста останалите. Бяха толкова близо, че той можеше да различи очертанията на камилите и ездачите им през талазите мъгла от пустинен прах. Не можеше да ги преброи, но предположи, че са около двеста души в тази първа група, а от начина им на езда личеше, че са калени войни.

Присви очи и се опита да прецени тяхната скорост и тази на собствените си хора. Камилите на врага бяха с пресни сили, а неговите — уморени от нощната езда. Настигаха ги и състезанието до входа на Прохода на умната газела, нямаше да бъде леко.

Спусна си при Ибрисам и го възседна. Той се изправи бързо след допира на ездитната палка и хукна да догони колоната. Щом се показа иззад скалата, преследвачите го забелязаха и Дориан дочу слабите им, но войнствени викове в студения утринен въздух. Извърна се на седлото точно навреме, за да забележи облачетата барутен дим. Ездачите стреляха по него.

Разстоянието беше твърде голямо и той даже не чу свистенето на куршуми. Ибрисам, Свиленият вятър, продължи необезпокоен и настигна своите в началото на пясъчния склон. Тук пясъкът бе хлъзгав и рохкав. Краката на животните потъваха в стичащи се кристалчета.

Колоната започна трудно изкачване, като след всяка крачка се хлъзгаше половин назад, а камилите стенеха, уплашени от коварната почва под краката си. Едно от първите животни приклекна на задник, направи отчаян опит да стане и се преметна назад, като затисна ездача със седлото. Дориан бе достатъчно близо, за да чуе писъка на човека и хрущенето при счупването на двата му крака. След това тежкото животно се плъзна надолу в безформена купчина чак до началото на пясъчния склон, повлякло оплетения в стремената ездач и осеяло пясъка с мехове за вода и изпотрошено снаряжение.

Дориан се спусна натам и с помощта на сабята освободи човека. Батула го видя и се върна да помогне. Камилата му се спускаше сред облаци пясък и когато слезе долу, той скочи до господаря си. Двамата вдигнаха ранения с разлюлени крака на седлото на Ибрисам.

Опашката на колоната бе стигнала вече средата на склона. Принцът и авангардът бяха в основата на скалистата верига, пред цепнатината на прохода.

Дориан хвана юздите на Ибрисам и го поведе нагоре. Погледна назад към долината и видя устремените преследвачи. Камилите им бягаха в галоп, оставили врящи облаци зад гърба си, ездачите размахваха оръжия, надали бойни викове, робите им се вееха по вятъра в последен напън да ги настигнат, докато те се борят с опасните пясъци.

Внезапно от височината се чуха мускетни изстрели. Принцът бе строил хората, стигнали устието на прохода и ехото от залпа се понесе по скалната верига. Дориан забеляза поне трима нападатели, съборени от седлата от тежките оловни топчета, а една камила бе вероятно ударена в челото, защото предните й крака се подкосиха, тя се преметна през глава, изхвърлила ездача си високо във въздуха, преди да се просне на коравата пясъчна повърхност. Атаката загуби силата и устрема си и докато Батула и Дориан се блъскаха нагоре по склона, над главите им се разнесе втори залп.

Отговори му безредна стрелба от ниското, където противникът се спешаваше и откриваше огън по катерещата се нагоре двойка. Куршумите вдигаха пясъчни стълбчета около краката на Дориан, но сякаш някаква магия го пазеше, защото и двамата с Батула продължиха невредими пътя си.

Вир-вода от пот и с последни сили, те извлякоха камилите до края на пясъчния склон, където стъпиха на твърдия камък на прохода. Спрял да си поеме дъх, Дориан бързо се огледа.

Камилите бяха отведени на сигурно място зад първия завой на оградения с високи отвесни стени тесен проход, а хората му се бяха върнали бързо, за да заемат огневи позиции зад пръснатите пред входа скали, откъдето можеха да стрелят по неприятеля.

Дориан огледа долината и забеляза отоманските ескадрони, пръснати на много мили по белезникавата равнина, но всички идваха насам. Прецени набързо числеността им.

— Сигурно са близо хиляда! — реши той и избърса щипещата очите му пот с края на чалмата. После бързо прегледа Ибрисам, като прокара длани по хълбоците и бутовете му, уплашен да не напипа кръв от огнестрелна рана, но животното бе невредимо. Хвърли поводите на Батула.

— Заведи камилите зад укритието — нареди той — и нека се погрижат за ранения.

Докато Батула отвеждаше камилите във вътрешността на прохода, Дориан тръгна да търси принца. Ал Малик бе клекнал с мускет в ръка и с пълно самообладание тихо напътстваше скрилите се зад скалите воини. Дориан клекна до него с думите:

— Господарю, това не е работа за Вас. Тя е моя.

Принцът се усмихна.

— Дотук се справяш добре. Трябваше да оставиш тоя непохватен човек сам да се оправя. Твоят живот струва колкото стотици негови.

Оставил без внимание както забележката, така и похвалата, Дориан каза тихо:

— Само с половината от хората мога да задържа неприятеля тук много дни, докато свършим водата. Ще пратя останалата половина с Батула, да Ви придружи през прохода до оазиса Мухаид.

Принцът го погледна в очите. Лицето му беше загрижено. Шансовете бяха двайсет на хиляда. Макар позицията да бе превъзхождаща, врагът положително щеше да се окаже упорит и находчив. Разбираше жертвата, предлагана от Дориан.

— Остави Батула тук — каза принцът, — а ти ела с мен в Мухаид. — Тонът му бе въпросителен, той не заповядваше.

— Не, господарю — възрази Дориан. — Не мога да постъпя така. Мястото ми е тук, при моите хора.

— Прав си. — Принцът се изправи. — Не мога да искам от теб да пренебрегнеш дълга си, но заповядвам, да не се биеш до смърт.

Дориан сви рамене.

— Смъртта сама прави своя избор. Тя не се интересува от нашите съображения.

— Задръж ги тук до утре заран! — каза Ал Малик. — Това ще ми даде възможност да стигна Мухаид и да вдигна Ауамир. Ще се върна с цяла армия.

— Както господарят повели! — отвърна Дориан, но принцът забеляза пламъка на сладострастното предвкусване на битката в очите му и това го разтревожи.

— Ал Салил — каза той твърдо, като хвана рамото на Дориан, за да подчертае думите си, — не мога да ти кажа колко време ще ми е нужно, за да се върна с воините от Ауамир. Задръж ги тук до утре сутринта! Не по-късно! След това, хуквай към мен толкова бързо, колкото може да бяга Ибрисам. Ти си ми талисман и аз не мога да си позволя, да те загубя.

— Господарю, трябва да тръгвате веднага. Всяка секунда е скъпа.

Върнаха се при камилите и Дориан бързо раздели хората на две групи: едната за отбрана на прохода и друга — за ескорт на принца. Поделиха останалата вода и храна — една четвърт за групата на принца и останалото — за Дориан.

— Ще ти оставя всички наши мускети, петте буренца барут и торбите с куршуми — каза принцът на Дориан.

— Ще ги използваме добре — обеща той.

След няколко минути всичко бе готово и принцът с Батула застанаха начело на колоната. Ал Малик погледна от седлото си надолу към Дориан.

— Нека Аллах бъде твоят щит, синко!

— Вървете с Бога, татко мой! — отвърна Дориан.

— За пръв път ме наричаш така.

— За пръв път изпитвам истинско синовно чувство.

— Оказваш ми чест! — промълви сериозно принцът и докосна шията на камилата с ездитната палка. Дориан се загледа след тях, а колоната залъкатуши между двете отвесни каменни стени и изчезна зад първия завой. След това съсредоточи мислите си изцяло върху предстоящата битка. Върна се към входа на прохода, за да разгледа с очи на войник долината и скалите. Прецени положението на слънцето. Беше малко след пладне. Предстоеше дълъг ден и още по-дълга нощ.

Набеляза слабите точки в своята отбрана, от които би се възползвал противникът и обмисли какви контрамерки да предприеме във всеки отделен случай. Най-напред ще опитат фронтална атака нагоре по склона, реши той, като ги гледаше как се събират в компактна маса в подножието на пясъчния склон. Започна да обхожда хората си, подмяташе закачки и ги разместваше на най-благоприятните позиции, като същевременно проверяваше дали барутниците и торбите им с куршуми са пълни.

Още не бе разставил последните стрелци, когато откъм долината се донесе далечен зов на рог, последван незабавно от бой на тъпани и засилващ се рев от първите редици, хукнали нагоре по склона.

— Спокойно! — викна Дориан на хората си. — Задръжте огъня, братя войни! — Тупна по рамото един мъж с преплетени дълги кичури черна коса и двамата се усмихнаха един на друг. — Първият изстрел е най-сладък, Ахмед. Нека бъде точен!

Продължи по редицата.

— Изчакай, докато се изпречат пред самото дуло, Хасан!

— Искам да го оставиш на място още с първия изстрел, Мустафа!

— Пусни ги да дойдат толкова близо, Салим, че даже и ти да не пропуснеш!

Макар да се смееше и шегуваше, той внимателно следеше нападателите по склона. Бяха турци, мъже по-тежки от подобните на птици деца на пустинята, с дълги мустаци и обли бронзови шлемове с предпазители за носа. Върху раираните си вълнени роби носеха плетени брони. Доста тежко снаряжение за пустинни условия, реши Дориан, докато те се бореха със свличащите се пясъци, а първоначалният им див устрем постепенно се превърна в мъчително трудно изкачване. Дориан се изправи на ръба, сякаш за да ги посрещне с добре дошли и се ухили насреща им с ръце на кръста. С това искаше не само да вдъхне смелост на хората чрез личен пример, но и да не допусне някой припрян да наруши заповедта му и стреля преждевременно.

Един от турците спря и вдигна мускета си. Лицето му лъщеше от пот, а ръцете трепереха от изтощение. Дориан замръзна на мястото, а турчинът стреля. Куршумът изсвири край главата на Дориан и въздушната струя издуха един златночервен кичур върху бузата му.

— Не можете ли да стреляте по-точно, вие, любовници на кози нещастни? — Той се изсмя в лицето им. — Елате горе! Елате тук, да изпитате на гърба си гостоприемството на Саар!

Подигравките му дадоха нови сили на първите нападатели и те се впуснаха в тромав, нескопосан бяг през последните няколко ярда на склона. Дориан отстъпи в редицата на собствените си хора.

— Бъдете готови, братя! — тихо им каза той и запъна ударника на кремъклийката.

Една редица тръгнали рамо до рамо турци се появи пред погледа им. Потъналите в пот лица тъмнееха от нахлулата в тях кръв. Повечето бяха захвърлили собствените си мускети по време на изкачването. Сега размахаха ятагани и с прегракнал рев се нахвърлиха срещу бранителите.

— Огън! — викна Дориан и саарци дадоха залп. Двадесет мускета гръмнаха като един в продълговат облак барутен дим. Куршумите срещнаха турската редица. Дориан видя, как собственият му изстрел направи дупка в жълтите зъби на един плещест и мустакат турчин. Главата му се метна назад. От тила бликна фонтан кръв, а ятаганът излетя от ръката му. Стовари се възнак върху друг турчин, който едва бе превалил ръба, извади го от равновесие и двамата се затъркаляха надолу по склона, като увлякоха със себе си още трима други към дъното.

— Дайте да ги насечем! — извика Дориан и те изскочиха иззад скалите към тълпата турци на ръба на склона. Смъртоносната атака отхвърли нападателите назад. Те се препъваха в собствените си убити и падаха през ръба. Площадката бе разчистена и саарци се втурнаха срещу все още пъплещите нагоре нападатели. На тяхна страна беше предимството на наклона, а турците бяха изтощени почти до краен предел.

Схватката приключи бързо, атаката беше отбита, а нападателите лежаха ранени или убити. Останалите невредими се пързаляха и тичаха надолу по склона, без да обръщат внимание на сърдитите крясъци на командирите си, като ги блъскаха и увличаха със себе си.

Саарци подскачаха на ръба на скалната площадка, развели бради и роби, като сипеха подигравки и мръсни обиди след бягащите. Дориан видя от пръв поглед, че никой от хората му не е убит, нито дори ранен, докато поне дузина турски трупа се валяха полузарити в пясъка по склона.

— Това е само първото блюдо от угощението. — Той овладя ликуването си. В тази първа атака взеха участие не повече от сто души. — Няма да опитат пак по този начин.

Започна да обхожда хората, като им викаше да презаредят мускетите, но мина известно време, докато успее да ги овладее.

— Искам десет души да се качат на скалите. — Той ги извика поименно и прати високо горе, откъдето можеха да наблюдават цялата верига от хълмове, както и всяко движение на неприятеля в долината. Предполагаше, че сега щяха да изкачат пясъчния склон, далеч встрани от устието на прохода, вън от обсега на неговите мускети, за да нападнат от две страни по фланговете. Комбинирано с нова фронтална атака, това нападение щеше да бъде по-трудно за отбиване.

Дориан знаеше, че в крайна сметка, хората му ще бъдат натикани в тесния проход, където ще се видят принудени да изградят последната си отбранителна линия. Като разчиташе на разставените по скалите наблюдатели, той взе шестима души и влезе в прохода, за да подбере най-изгодната позиция.

Почти три години бяха изтекли откак мина за последен път оттук, но си спомняше, че на едно място скалите се вдават навътре. Скоро го откри и тук наистина беше толкова тясно, че натоварена камила би минала с мъка. Зад теснината имаше каменопад и по негово нареждане шестимата саарци оставиха оръжието и струпаха преграда от камъни, зад която можеха да се скрият.

Камилите бяха налягали зад следващия завой и Дориан отиде да се убеди, че са оседлани и готови за светкавично измъкване, щом турците успеят да преодолеят последното му укрепление. Ибрисам нададе къс рев на обич и той го погали по главата, преди да се върне обратно при входа на прохода.

Изпратените по скалите воини стояха на позициите си, а другите се бяха пръснали по протежение на каменната площадка. Зареждаха допълнителните мускети, оставени от принца и ги подпираха на удобни места. Щяха да им дадат възможност за втори изстрел в разгара на битката.

Дориан приклекна на ръба и погледна надолу към неприятеля. Макар слънцето да бе високо и жегата непоносима, соленото поле гъмжеше от оживление. Постоянно прииждаха нови групи ездачи, които се вливаха във вражите редици, а турски офицери яздеха напред-назад, за да проучат терена. Шлемове и оръжия блестяха, а над главите се рееше бяла пелена от прах.

Изведнъж оживлението точно под мястото, където бе застанал Дориан, се усили още повече. Разнесе се звук на рог. Приближаваше малобройна кавалкада, чийто авангард развяваше знамена в пурпурно и зелено — цветовете на Великата Порта. Нямаше съмнение, че пристига командването на вражеските сили. Когато приближиха, Дориан ги разгледа с интерес. Забеляза две фигури в центъра на групата, които ако се съди по великолепните им одеяния и скъпа сбруя на камилите, трябваше да са висши офицери. Единият беше турчин, което личеше от бронзовия му кръгъл щит и шлем със стоманен предпазител за носа. Това ще да е отоманският генерал, реши Дориан и насочи вниманието си към втория офицер — арабин. Дори от това разстояние у него личеше нещо познато и Дориан се размърда притеснен. Увит бе в скъпи вълнени роби, но ясно личеше, че е едър мъж. Лентата, придържаща тюрбана му, бе от златен филигран, а ножницата на извития ятаган лъщеше със същия благороден блясък. Даже и сандалите му бяха златни. Мъжът беше конте. Да пукна, ако не го познавам, каза си Дориан. Усещането ставаше все по-силно и той напрегна памет, за да открие търсеното име.

Командващите спряха в подножието на склона, доста извън обхвата на мускетния огън на бранителите и турският офицер насочи далекоглед към устието на прохода. Без да бърза, той внимателно огледа скалите, после свали тръбата и се обърна към подчинените си, които се бяха скупчили раболепно отзад. Те се пръснаха на секундата и започнаха да дават разпореждания.

Последва нова вълна оживена дейност. Правеха точно онова, което бе предположил Дориан: след няколко минути, стотици тежковъоръжени мъже започнаха да изкачват склона от двете страни на прохода. Бяха далеч извън обхвата на мускетен изстрел, но Дориан знаеше, че щом стигнат върха, щяха да се прокраднат насам и да атакуват прохода отстрани.

— Ал Салил! Турските лайноядци пак идват. — Съгледвачите на Дориан споделяха наблюденията си от скалите. От местата си те виждаха по-далеч от него и сега го предупреждаваха, че първите вече са стигнали горния край на склона и са тръгнали насам.

— Застреляйте всеки, който приближи достатъчно! — извика Дориан и начаса последва безреден огън. Саарци стреляха по изкачилите се горе турци, а те отвръщаха на огъня. От време на време, се разнасяше вик на ударен воин, но наблюдателите предупреждаваха, че турците постепенно заемат позиции, от които можеха да започнат първото си нападение срещу входа на прохода.

Макар съзнанието му да бе заето с всичко ставащо наоколо, Дориан не откъсваше поглед от златосандалестия арабин, който яздеше до турския генерал. Най-накрая пристигна керван товарни камили и на земята бе свалена ярко боядисана кожена шатра. Двадесетина души я опънаха и застлаха сянката под нея с килими, които отрупаха с възглавници. Турският генерал слезе от камилата и отиде да седне на сянка. Арабското конте накара камилата си да легне, след което се измъкна непохватно от седлото. Последва турчина под шатрата и сега вече Дориан можа да види широките му плещи и издутото под робата шкембе. Не бе направил и пет крачки, когато Дориан забеляза куцането: мъжът щадеше десния си крак. Това бе достатъчно, за да събуди спомена. Пред очите му оживя схватката при старата гробница, в градината на харема в Ламу, както и падането, при което бе счупен крака.

— Заин! — прошепна той. — Заин ал Дин! — Беше някогашният му враг от детските дни, сега начело на армия, облечен като принц на Оман.

Дориан усети как цялата някогашна враждебност и омраза се връщат в съзнанието му. Заин отново бе станал негов неприятел. Но какво прави той тук? Преследва собствения си баща? Дориан беше смутен. Дали знае, че и аз съм тук?

Опита се да открие логиката на това странно, неочаквано обстоятелство. Заин живя в двора на Мускат толкова дълго, че положително бе дълбоко затънал в сложния и объркан водовъртеж на неговите интриги, а може би посветен и насочван в тях от своя чичо, халифа. Освен ако не бе претърпял някакви много сериозни промени от времето, когато Дориан го бе познавал като момче, Заин положително се е впуснал с удоволствие в дворцовите игри. Явно и той е станал пионка на Високата Порта. Може дори да е стоял в основата на капитулацията пред отоманците.

— Предателска свиньо — измърмори Дориан, загледан към него с отвращение. — Ти би продал родината и народа си, дори собствения си баща. Каква е цената? Каква награда ти предложи Портата, Заин? Самия трон в Мускат, за да седнеш на него като тяхна марионетка?

Заин ал Дин се настани до турския генерал в сянката на шатрата и един роб му подаде чаша. Той отпи и Дориан забеляза, че си е пуснал рядка чорлава брадица, но бузите му си оставаха дебели и гладки. Вдигна поглед право към Дориан, който свали чалмата и разтърси огнени къдри. Чашата се изплъзна от пръстите на Заин. Дориан му махна весело. Заин не отговори, а само се сви на място като надута жаба. В този момент отдясно се разнесоха изстрели и Дориан тръгна да подкрепи отбраната от тази страна на прохода.

— Внимавайте, Ал Салил — извика един от наблюдателите, — идват!

— Колко са? — викна Дориан в отговор и се скри зад скалата при Ахмед.

— Много! — чу се отговорът. — Твърде много!

Скалата от тази страна на входа беше силно извита напред, така че не можеха да виждат на повече от двадесет стъпки, но чуха гласовете на мъжете отвъд издатината, както и звука от приближаващи стъпки, звъна на бронзови щитове, блъскани в скалите, скърцането на кожени ремъци от брони и ножници.

— Спокойно! — тихо каза Дориан. — Изчакайте ги! Нека дойдат съвсем близо!

Изведнъж иззад скалата се показа първата турска редица. Нямаше място за повече от трима наведнъж, но отзад другите напираха буквално по петите им.

— Аллах акбар! — ревнаха те. — Бог е велик!

В първата редица изпъкваше висок белязан от едра шарка мъж със стоманен сарацински шлем на главата, мрежеста броня и двуостра бойна секира в ръце. Той изскочи пред другарите си и избра Дориан. Впери поглед в очите му и тръгна към него, вдигнал с две ръце брадвата високо над главата си.

Беше на една ръка разстояние. Дулото на дългата кремъклийка почти опираше лицето му, когато Дориан стреля. Куршумът удари турчина в гърлото и той се отпусна на колене, стиснал раната с ръка. Прекъснатата артерия изпомпваше между пръстите му дебели, лепкави струи кръв и той падна ничком на земята.

Дориан остави празния мускет и грабна заредения подпрян наблизо, като запъна ударника. Друг воин прескочи убития турчин и Дориан го простреля в гърдите. Той се строполи с ритници и гърчове на скалата.

Дориан захвърли безполезния вече мускет и измъкна сабята си. Тръгна напред, за да блокира пътеката. Ахмед бе застанал отдясно, а Салим отляво. Раменете им се допираха. Врагът напираше срещу тях в тълпа, по трима в редица, а отзад идваха други, готови веднага да заемат местата на падналите. Дориан обичаше да усеща дръжката на бойната сабя в ръката си. Оръжието, което държеше днес, му бе подарено на раздяла от принца, когато напускаше Ламу. Изковано в Дамаск, то бе гъвкаво като върбова клонка и остро като зъб на змия.

Първия уби на място, забил сабя под ръба на шлема право в черното му око. Острието продължи към мозъка. Бързо изтегли сабята и остави жертвата си да падне на земята. Тогава нахлуха други с вдигнати щитове и вече нямаше нито място, нито време за изтънчени фехтовални трикове. Рамо до рамо те мушкаха и сечаха в тълпата, крещяха и подскачаха напред и назад, наляво и дясно върху тясната площадка.

Предупредителните викове на съгледвачите от скалите бяха почти удавени в шумотевицата на битката.

— От ляво и по фронта!

Дориан ги чу и съсече още един противник, преди да се дръпне назад, като пропусна Мустафа край себе си, да заеме мястото му.

Огледа се и видя, че докато се бе сражавал на десния фланг, турците нападаха от всички други страни. Петима от хората му се сражаваха отчаяно, за да отбият нападението отляво, където врагът натискаше с всичка сила. В същото време двеста турци се катереха фронтално по пясъчния склон. За кратките мигове, докато правеше своята оценка, двама от хората му бяха убити. Половината глава на Салим бе отсечена с брадва, а гърдите на Мустафа бяха пронизани и паднал на колене, той бълваше фонтани светла кръв.

Дориан знаеше, че не може да си позволи подобни загуби, а от друга страна атакуващите по фронта турци почти бяха стигнали ръба. Воините, които изпрати на скалите, се спускаха надолу, недочакали заповедта му, за да се включат в битката. Изпита чувство на благодарност, когато и последните няколко стъпки бяха преодолени и те тупнаха долу. И двата му фланга бяха започнали да се огъват под напора на врага, а отдолу всеки момент щеше да нахлуе ревяща тълпа.

— Гръб към гръб! — викна Дориан. — Прикривайте се един друг! Назад в прохода!

Образуваха плътен отбранителен полукръг и турците подскачаха наоколо, докато те отстъпваха към прохода. Нападателите дадоха още загуби под святкащите остриета и изстрели от упор.

— Бързо! — заповяда Дориан. — Тичайте!

Обърнаха се и побягнаха навътре, помъкнали ранените със себе си, докато неприятелските воини се скупчиха при входа, като си пречеха един на друг.

Дориан викна към шестимата скрити зад стеснението:

— Не стреляйте! Ние сме!

Издигнатата от камъни стена бе висока до гърдите и трябваше да се катерят по нея. Скритите от другата страна помагаха за прехвърляне на ранените.

Когато и последният саарец прехвърли стената, неприятелят нахлу с рев в тесния проход. Шестимата, които чакаха в прохода, нямаха търпение да се включат. Напълнили бяха всички мускети, които бяха наредили покрай стените на прохода, заедно с изправени до тях копия.

Първият залп по нахлуващите турци спря устрема им и предизвика суматоха и объркване, докато предните се опитваха да отстъпят, а напиращите зад тях ги блъскаха напред. Вторият залп, почти от упор, промени съотношението на силите и оцелелите турци хукнаха обратно, за да изчезнат зад завоя. Макар и скрити от скалата, ехото усилваше гласовете им и Дориан долавяше ясно всяка дума, докато те ругаеха Саар и се подканяха да подновят атаката. Даваше си сметка, че отдихът преди поредното нападение ще бъде кратък.

— Вода! — заповяда той. — Донесете един мях. — Задухът в прохода бе като в пекарна, а битката беше тежка. Залочиха смрадливата солена вода от горчивите извори на Гаил я Ямин с такова удоволствие, сякаш бе шербет.

— Къде е Хасан? — попита Дориан, докато броеше хората си.

— Видях го да пада — отвърна глас, — но пренасях Заид и не можех да се върна за него.

Обзе го чувство за непоправима загуба, защото Хасан бе сред любимците му. Оставаха му само дванадесет души все още годни за бой. Довлекли бяха дотук петима ранени, но бяха принудени да оставят другите на милостта на турците. Сега отнесоха тези петима при камилите, а после Дориан разпредели хората на четири равни групи.

Стената при стеснението можеше да се отбранява най-много от трима души. Дориан разстави групите една зад друга, така че след изстрел, едните щяха да се снишат и изтеглят за презареждане, та да могат следващите веднага да заемат мястото им. По такъв начин се надяваше да поддържа непрекъснат огън по настъпващите турски пълчища. Може би щеше да ги задържи до смрачаване, но се съмняваше, че ще изкарат нощта.

Малцина от хората му бяха все още на крака, а турците се славеха като страховити и неустрашими бойци. Знаеше, че са изобретателни и рано или късно ще се домогнат до стратегическо решение, което да превъзмогне всичките им отбранителни усилия. Надяваше се, да спечели още малко време за Ал Малик, а накрая щяха да си пробият път с копия и саби.

Насядаха зад стената в притихналото, нажежено пространство на прохода, за да пазят силите си.

— Заменям мястото си в рая за една лула кееф. — Миска се ухили, докато намотаваше парче мръсен плат около горната част на лявата си ръка. Опияняващият дим на тази билка потиска страха на боеца и го прави нечувствителен към болка.

— Ще ти напълня една и лично ще я запаля, когато се настаним в палатите на Мускат — обеща му Дориан, но млъкна, като чул, че някой го вика по име.

— Ал Салил, братко! — проеча гласът. — Сърцето ми се радва да те види отново. — Гласът беше писклив, почти момичешки.

Макар и тембърът да бе променен, Дориан го позна.

— Как е кракът ти, Заин ал Дин? — викна той в отговор. — Ела тук, да ти счупя и другия, та съвсем като патка да заклепаш!

Невидим зад извивката на скалата Заин се изкикоти.

— Ще дойдем, мили братко, повярвай, ще дойдем и когато го сторим, аз ще се смея, а турските ми съюзници ще ти вдигнат полите и ще те опънат на седлото на камилата ти.

— Мисля, че това на тебе ще ти хареса повече, Заинке. — Оня млъкна. После се обади пак:

— Чуй ме, Ал Салил. Тук е кръвният ти брат Хасан. Ти го изостави, за да избягаш като страхлив чакал. Той е още жив.

Дориан усети студени тръпки по гърба му.

— Той е смел мъж, Заин ал Дин. Позволи му да умре с чест — викна Дориан. Беше се сприятелил с Хасан още в деня на пристигането си в Саар. Имаше две млади жени и четирима сина — най-големият петгодишен.

Ужасяващ вик се разнесе иззад скалата, вик на смъртна болка и гневно възмущение.

— Ето ти едно подаръче от твоя приятел. — Нещо малко, меко и кърваво излетя иззад скалата. То се претъркаля по песъчливия проход и спря пред стената. — Нали ти трябваше още един чифт ташаци, Ал Салил, братко мой? — извика Заин ал Дин. — Ето ти ги. Там, където отива Хасан, няма да му трябват.

Саарци простенаха и заругаха, а Дориан усети сълзи да парят очите му. Викна със задавен глас:

— Кълна се в името Божие, един ден ще ти върна същото!

— Е, братко — отново се обади Заин, — щом това куче ти е толкова скъпо, аз ще ти го върна. Но преди да го сторя, искам да погледна черния му дроб.

Последва нов страховит вик, след което Хасан бе изхвърлен иззад скалата и запратен залитащ към тях. Беше гол, а между краката му личеше тъмна, кашкава от кръв дупка. Бяха разпрали корема и червата му се клатушкаха край коленете, червени и хлъзгави. Залитна към Дориан с широко отворена уста. Издаде мучащ звук, а устата му представляваше кървава рана. Заин ал Дин му бе отрязал езика.

Преди да стигне стената, той се свлече на земята в немощни гърчове. Дориан скочи отвъд преградата с мускет в ръка. Допря дулото до тила на Хасан и стреля. Черепът се пръсна. При звука от изстрела турците се изляха в прохода като придошла река. Дориан скочи обратно.

— Огън! — извика той и първият залп изплющя като шепа чакъл, ударил настъпващите.

Схватките избухваха с променлива сила през няколкото останали часа дневна светлина. Постепенно проходът се запълни с трупове на убити противници. Купчината им стигаше на височина почти до ръба на стената. Гъсти талази барутен дим пълнеха пространството и те задъхани стреляха и презареждаха оръжията си. Мирисът на пушек се смеси с металическия дъх на кръв и воня на газове от разкъсани черва, а потта се лееше в жегата и лютеше в очите им.

Като използваха купчината трупове на собствените си хора вместо нападателна платформа, турците три пъти успяваха да стъпят на стената и три пъти саарци ги отблъскваха. Когато се смрачи, само седмина араби можеха да застанат зад Дориан, като всички бяха ранени. В затишието след всяка атака, те отнасяха убитите и ранените си при легналите камили. Нямаше кой да се погрижи за ранените, така че Дориан остави по един мях с вода до главата на всеки, който все още имаше сили да пие.

Джауб, по прякор Котката, бе с разсечено от брадва дясно рамо. Дориан не можа да спре пулсиращия артериален кръвоизлив.

— Време е да си отивам, Ал Салил — прошепна той, докато се мъчеше да се изправи на колене. — Дръж сабята вместо мен.

Дориан не можеше да откаже на тази последна молба. Не можеше да остави другаря си от десетки битки в ръцете на турците. С вледенено сърце той опря здраво ефеса в земята и постави връхчето на извитата сабя встрани от гръдната кост, точно срещу сърцето.

— Нека Аллах и неговият Пророк те благословят, приятелю! — промълви Джауб и падна напред. Острието го прониза цял и се показа окървавено между плещите му. Дориан се изправи и хукна към стената, точно когато в прохода нахлу с вой нова турска орда. Отблъснаха и тях, но още двама от защитниците паднаха в боя. Надявах се, да ги задържа по-дълго, помисли Дориан, тежко отпуснат върху окървавената стена. Надявах се да дам повече време на баща ми, да вдигне Ауамир, но твърде малко останахме и май всичко вече свърши.

В прохода се спускаше гъст мрак. Скоро турците щяха да пропълзят незабелязани до самата стена.

— Бин Шибам — изграчи той към застаналия до него войн. Гърлото му бе пресъхнало от жажда и прегракнало от викове. — Донеси последния мях и дървата за огрев от камилските самари. Ще утолим жажда и ще осветим нощта с последния си огън.

Скокливи пламъци огряха каменните стени на прохода с ръждива неравна светлина и от време на време някой саарец хвърляше през стената нова главня, за да разпръсне сенките, под чието прикритие биха могли да припълзят турците.

Настъпи затишие. Чуваха гласове зад завоя. Зловещо кънтяха стоновете на ранени и умиращи, а нова атака не идваше. Те седяха, малка и самотна група зад стената, изпиваха последните капки вода и превързваха раните си един на друг. Всички бяха ранени, но макар Дориан да бе през целия ден в най-горещите схватки, той пострада най-леко. Имаше дълбока прорезна рана на лявата ръка и пробождане в същото рамо.

— Все още мога да въртя сабята с дясната — каза той на мъжа, който му правеше нашийна превръзка за ръката с помощта на парче въже от камилска амуниция. — Мисля, че сторихме всичко, което бе възможно. Ако някой иска да напусне, да взема камила и да тръгва с моята благословия и благодарност.

— Това място е добро за умиране — отвърна мъжът.

— Хуриите на рая ще бъдат огорчени, ако не откликнем на техния зов — отказа и втори предложението на Дориан.

После всички погледнаха изненадано нагоре. Един камък долетя откъм небето, чаткайки ту в едната, ту в другата стена на разлома, като оставяше подире си искри.

— Изкачили са скалите и сега са над главите ни. — Дориан скочи на крака. — Изгасете огъня! — Пламъците ги осветяваха и онези отгоре можеха ясно да ги видят. Предупреждението му закъсня.

Пространството се изпълни отведнъж с гръмотевичен рев, сякаш от голям водопад, и каменен порой се свлече с трясък върху им. Някои от камънаците имаха размери на буре за барут, други само колкото човешка глава, но нямаше къде да се скрият в прохода от този смъртоносен порой.

Трима души останаха на място още в първите мигове на бомбардировката, а останалите попаднаха под камъните, докато тичаха назад към камилите. Измъкна се единствен Дориан. Стигна до Ибрисам и се метна в седлото.

— Хут! Хут! — викна му той да се изправи, но в тоя момент каменопадът секна и турците заляха стената зад гърба му. Те съсякоха ранените и се впуснаха да обкръжат Ибрисам.

Дориан удари един с копие в гърдите, като заби стоманеното острие дълбоко в живата плът. Стволът се счупи в ръката му, той запрати парчето в лицето на друг нападател и изтегли сабята. Удряше по главите онези, които се опитваха да го свалят от седлото и подкара Ибрисам навътре в прохода. Камилата блъскаше мъжете по пътя си, изтрака с могъщи жълти зъби, откъсвайки и петте пръста от ръката на един турчин, после счупи ребрата на друг с ритник. След това скочи напред и проби обръча.

Дориан се вкопчи със здравата ръка за лъка на седлото, а Ибрисам се носеше като птица напред, следвайки завоите и криволиците на прохода. Кръвожадните викове на турците заглъхнаха зад гърба им.

Проходът се точеше миля или повече през хълмистата верига, сухо водно корито, образувано чрез отмиване на по-меките съставки на скалата от поройни води, в хода на хилядолетията. След като се откъснаха от преследвачите си, Ибрисам премина в оня лек и равномерен ход, който му бе спечелил името: Свилен вятър.