Уилбър Смит
Мусон (42)

42.

Както винаги, първи вестители на приближаващата суша бяха птиците. Но такива, нито Том, нито Дориан бяха виждали до сега. Разкошни рибари, с бели като декемврийски скреж пера и дългоопашати тропически птици се рееха над ята дребни рибки, които гъмжаха на тъмни петна под водната повърхност. На връщане към брега ги причакваха големи фрегати със злодейски вид, черни като катран и с пурпурни шии, виснали на могъщите плещи на мусона. Дебнеха в засада ятата рибари, които се прибираха след успешен лов. Том и Дориан гледаха как връхлитат, свили криле като сгъваемо ножче, върху жертвите си, принуждавайки ги да повърнат плода на усилен труд от гушите си, а след това се хвърляха да излапат полусмляната храна.

Морето промени цвета си и доби жълтеникав оттенък. Когато попитаха Аболи за това, той отговори:

— Реките са придошли след поройните дъждове на отминалата буря и сега мъкнат тиня и пясък в морето. Значи сме много близо до сушата.

На другия ден, докато зората се разгаряше на източния хоризонт зад тях и обагряше небето с цветовете на опал и розови китки, те съзряха от главната мачта синя къдрава линия, да се вие на хоризонта пред носа на „Серафим“.

— Земя! — разнесе се из кораба радостен възглас.

Хал познаваше добре островите и по-късно през деня се качи на мачтата, за да види сини планини да се издигат все по-високо над морето в северния край на Мадагаскар.

Цял ден и двете вахти се потиха над нелеката задача да свалят горните реи и част от такелажа, за да придадат на кораба желания вид. Лишен от горните си платна „Серафим“ стана тромав и непокорен, а и загуби от скоростта си. Постоянният вятър духаше все пак отзад и Хал можеше да опъне останалите платна по директен курс към сушата. За щастие успяха да свършат работата си, преди корабът да е приближил брега и да е срещнал някоя рибарска лодка, чийто екипаж щеше да разпространи новината за пристигането на „Серафим“, както и за неговото състояние.

На другата сутрин, най-северната точка на Мадагаскар лежеше на десет левги по левия им борд. С този земен ориентир, Хал можеше вече да насочи кораба по точен курс за прекосяване на Мозамбикския пролив към Занзибар. Това вътрешно море бе като инкрустирано с диаманти от множество красиви островчета. Понякога „Серафим“ ги заобикаляше толкова отблизо, че от борда му се виждаха тъмни полуголи островитяни, размахали ръце за поздрав от бели пясъчни брегове.

Тукашните води гъмжаха от платна на малки риболовни и търговски съдове. Докато се разминаваха със „Серафим“, екипажите им крещяха на арабски и други неразгадаеми езици. За радост на моряците, в някои от лодките имаше и жени.

— Майко мила, на оная й се виждат циците. Кафяви като току-що извадени от фурната козунаци.

— Ще ми се да им оближа захарта от коричката, Бог да ми е на помощ!

— Обещай, че ще се омъжиш за мене, малка дива хубавице и ей сега скачам през борда — викна един от главната мачта.

— Те тая дума не я знаят. Кажи й само муш-муш — предложи му друг. — Тихият звън от възторжен женски смях откъм лодките доказа мъдростта на съвета.

С помощта на далекогледа, Хал установи щетите, нанесени от бурята по палмовите горички и останалата растителност на островите. Различните отломъци, плаващи по водната повърхност, бяха друго доказателство за отминалото наскоро бедствие, което щеше напълно да оправдае присъствието им в Занзибар.

— Дано не срещнем Янгири преди да пристигнем — мрачно се обади Нед Тайлър. — Такава тупурдия предизвикахме вече по тия води, че новината за идването ни сигурно се носи пред нас.

Хал си даваше сметка за опасността от преждевременна среща в района, смятан от пиратите за техен дом и удвои мерките за сигурност. Наблюдателите бяха предупредени за опасността, а целият екипаж бе поставен в повишена готовност. Поради маскировката на амбразурите, оръдейниците не можеха да се упражняват, но всички тренираха усърдно със саби и мускети. Тия мерки се оказаха излишни — не срещнаха по пътя си нито един по-голям кораб и след десет дни стигнаха африканския материк.

Откак бяха напуснали Добра Надежда, това бе първата възможност да се зърне Африка, така че Том и Дориан използваха всяка минута, свободна от уроците на мастър Уолш или часовете по арабски при Алф Уилсън, както и от задължения по кораба, за да се изкатерят на главната мачта, където разговаряха за тайнствената суша пред себе си и за очакващите ги там чудни приключения. „Серафим“ напредваше на север покрай брега, понякога така близо до носове и рифове, че момчетата напрягаха поглед да зърнат някое необикновено животно или пък кръвожадно племе, но Африка си оставаше необятна, непозната и безлюдна.

Най-накрая пред очите им се появи Унгуя. Групата включваше още два по-малки острова — Пемба и Латам, — но когато моряците казваха Занзибар, обикновено имаха предвид именно големия остров. Увенчаваше го масивен форт, изграден от блестящи коралови блокове, които светеха като айсберг на слънцето. Редутите^[1] бяха отрупани с тежки мортири. Хал насочи кораба към входа на древното пристанище. То гъмжеше от съдове с платна на носа и кърмата, закотвени в див безпорядък. Някои от пригодените за океанско плаване кораби бяха големи почти, колкото „Серафим“. Това бяха търговски съдове от Индия и района на Червено море. Нямаше как да се определи, дали някои от тях не са корсарски. Може би всичките, стига да им падне подходяща възможност. Хал се усмихна вътрешно и насочи цялото си внимание към закотвянето на „Серафим“. Спусна флага пред крепостта, в израз на внимание към султанския наместник и закотви кораба на границата на огневия му обсег. Отдавна се бе научил да приема с недоверие дори най-открития и радушен прием от страна на африкански владетел.

Щом спуснаха котва, върху им налетя за поздрав цяла глутница лодчици, които предлагаха да удовлетворят всяка нужда и всеки порок — от зеленикави кокосови орехи до наркотични листа и билки, от плътските услуги на момченца и момиченца — роби, до напълнени със златен прах таралежови бодли.

— Имай грижата никой от тая сган да не се промъкне на борда! — обърна се Хал към Големия Дениъл. — И си отваряй очите, да не вземе някой от нашите хубавци да се измъкне на брега за чашка или друго някое забавление. Ще отида да посетя британския консул, макар че не вярвам да е същият, с когото се запознах при последното си идване преди двадесет години. Как му беше името?

— Грей, доколкото си спомням, капитане.

— Точно така, Дениъл. Уилям Грей — готов за бесило мошеник.

Хал взе малка група придружители, сред които Аболи и петима въоръжени моряка. Лодката ги стовари на каменния кей, в подножието на дебелите крепостни стени. Аболи разблъска тълпата търговци и зяпачи, за да навлязат в плетеницата улички, едва побиращи трима души един до друг. Вонята откъм откритите канали, потекли към пристанището, задръсти гърлата им и Хал усети, че му се повдига. Там, където не проникваше морският бриз, жегата беше задушаваща. Някои от постройките стигаха до три етажа, но нямаше нито една права стена. Всичките бяха наведени, изшкембени, с почти допрени над улицата покриви. Балконите бяха зарешетени, а зад харемските завеси надничаха безлики женски фигури с фереджета.

Настъпил бе сезонът на мусоните и всеки роботърговец и от най-отдалечените кътчета на Изтока се бе домъкнал тук. Аболи ги поведе през главния пазар за роби. Беше огромен сук^[2] под открито небе, но засенчен от множество индийски смокини, с невероятно извити стволове и гъсти тъмнозелени лиственици.

Тълпите роби се криеха под сенките на протегнатите клони. Хал знаеше, че не са сваляли веригите им от момента, когато са ги заловили дълбоко в африканските дебри и после през целия убийствен преход до брега и в трюмовете на корабите. Някои от мъжете бяха жигосани по челата. Тези едва заздравели розови рани доказваха, че робите са били скопени още в складовете на континента. Те бяха предназначени за Китай. Китайският император бе забранил да се внасят чернокожи роби, способни да замърсят кръвта на народа му. Цената на тия осакатени същества беше два пъти по-висока от обичайната — таксата за свирепата хирургическа услуга струваше скъпо.

Купувачите от корабите разглеждаха предлаганата стока и шумно се пазаряха с роботърговците. Хал си проби път през тълпата и навлезе в уличките от другата страна на сука.

Макар от последното посещение да бяха изтекли две десетилетия, Аболи ги заведе без колебание до една тежка врата от африкански махагон на шумна и оживена улица. Тя бе обкована с железни гвоздеи и цяла изписана със сложна плетеница от ислямски орнаменти, както и с текстове от Корана, но на която не се забелязваше и следа от човешка или животинска фигура, което би се приело от правоверните като кощунство. На звънеца отговори роб в дълга роба и тюрбан.

— Селям алейкум. — Той докосна гърдите и устните си и се поклони за добре дошли. — Господарят знае за Вас и Ви очаква с нетърпение. — Погледна неколцината придружители и добави: — За хората ви има приготвено нещо за хапване. — Плесна с ръце, за да извика друг роб, който отведе хората на Хал, а той го последва към вътрешен двор, където играеше фонтан, а уханието от няколко лехи хибискуси се бореше с вонята откъм улицата.

За момент Хал не можа да познае чудовищната фигура, струпана върху куп възглавници в една сянка край фонтана. Той се поколеба, докато накрая различи чертите на подутото туловище, принадлежащо на човека, когото бе познавал някога.

— Селям Алейкум — приветства го Уилям Грей, консул на Негово Величество в Султаната Занзибар.

Хал понечи да отговори на същия език, но се спря. Не искаше Грей да разбере, че владее отлично арабски. Вместо това каза:

— Съжалявам, но не знам и дума от този варварски език, сър. Мислех, че сте англичанин. Не говорите ли някой християнски език?

— Извинете ме, сър. Просто навик — усмихна се Грей жаловито. — Аз съм Уилям Грей, консулски представител на Негово Величество в Оманския халифат. Простете ми, че не мога да се изправя, за да Ви посрещна както подобава. — Грей посочи съсипаното си тяло и страдащите от елефантизъм крака, цели в гнойни рани. Хал разпозна опустошителната болест воднянка. — Седнете моля, сър! Очаквам Ви, откак ми съобщиха за влизането Ви в пристанището.

— Добър ден, сър. Капитан Джон Блек на Вашите услуги. — Хал си спомни, че Грей бе вероотстъпник, приел исляма. Подозираше, че смяната на вярата му е била мотивирана по-скоро от финансови, отколкото от верски съображения.

Ясно бе, че Грей нито е разпознал, нито пък помни Хал и можеше да се разчита, че няма да го стори и занапред. Хал се уповаваше на това, като съобщи фалшиво име — беше важно пиратите да не установят истинската му самоличност. Преди двадесет години той си бе спечелил арабския прякор Ел Тазар — Баракудата, заради бойните си подвизи, вселили ужас в редиците на мюсюлманския флот. Ако искаше да прикотка Янгири да го нападне, врагът не биваше да има и най-смътна представа за истинската самоличност на оня, срещу когото се готви да се опълчи.

Хал се разположи върху предложените му възглавници. Една робиня остави поднос с два сребърни филджана за кафе, а втора донесе високо сребърно джезве върху разгорян мангал. И двете робини бяха млади, стройни и с гъвкав стан. Грей трябва да е платил поне по двеста рупии за всяка. Хал знаеше, че консулът е натрупал огромно състояние от търговия с роби, както и от препродажба на султански лицензни и концесии. При последната им среща бе опитал да въвлече и Хал в тия дейности. Той допускаше, че това не е пределът на скверните му занимания и не си правеше никакви илюзии за неговата почтеност и морал. Евентуална връзка с Янгири и цялото му котило изобщо не бе извън допустимото.

Едно от момичетата коленичи пред Грей и напълни филджаните с гъста като мед черна течност. Той небрежно погали ръката й, както се гали котка, в подпухналата бяла плът на пръстите се бяха врязали златни пръстени и диаманти.

— Леко ли бе плаването, капитане?

— Не мина без премеждия, сър — отвърна Хал. Грей положително бе вече информиран с подробности относно състоянието на „Серафим“ и очакваше потвърждение. — След като напуснахме Бомбай в конвой с още два кораба от достопочтената Източноиндийска компания, край бреговете на Мадагаскар попаднахме в страхотна буря. Един от другите кораби потъна с целия си екипаж, а ние се измъкнахме с тежки повреди по такелажа и корпуса. Това е главната причина да се отбием в тукашното пристанище, нещо, което нямах намерение да правя.

— Съжалявам да чуя за това нещастие — поклати съчувствено глава Грей, — но съм признателен задето ни ощастливихте с посещението си. Вие и вашият прекрасен кораб. Моля се само, да съм в състояние да Ви помогна, като Ви осигуря стоките, от които се нуждаете.

Хал се поклони от място и си помисли, че това надали би станало без да надуе цените и да прибере чудовищни комисионни. Учудиха го промените у Грей в резултат от годините и болестта. Когато се запознаха, той беше млад и пъргав, а сега темето му бе голо, брадата сребърно бяла. Очите му бяха воднисти и слаби, а над туловището му витаеше дъхът на смъртта.

— Благодаря Ви, сър. Много съм признателен за предложената услуга, особено с оглед на това, че возя товар с изключително политическо значение и огромна стойност за Негово Величество Крал Уилям.

Необхватното тяло на Грей се размърда, а в погледа му пламна любопитство.

— Понеже съм пряк представител на Негово Величество по тия места — загъгна той, — мога ли да науча естеството на тоя товар?

Хал си пое дълбоко дъх при това желание, после сведе поглед към декоративните рибки, щъкащи из басейна на фонтана. Разтърка слепоочията си и изигра пантомимата на дълбок размисъл относно целесъобразността на евентуалния правдив отговор. Накрая каза с въздишка:

— Ако изобщо трябва да се казва някому, то това сте Вие в качеството си на консул на Негово Величество. — Отново се поколеба и сякаш реши. Понижи глас до заговорнически шепот: — Поверено ми е превозването на дарове от Аурангцеб, Могулския Император на Индия за коронацията на Негово Величество.

Грей подпря туловището си на лакът и зяпна срещу Хал. После постепенно в очите му се разгоря алчен пламък. Опита се да го прикрие, но мисълта за царствения дар, за скъпоценната пратка от един суверен до друг, го преизпълни с почти религиозно благоговение.

Могулската династия бе основана от Бабур — пряк потомък на Тимур и Чингис хан. Баща му бе издигнал прочутия Тадж Махал, като мавзолей на покойната му любима жена. Могулската империя беше най-мощната и най-богата в историята на Изтока. Каква ли бе стойността на дар от такъв могъщ владетел?

Хал зашепна още по-тихо:

— Губернаторът на Бомбай, комуто е бил предаден подаръкът, ми съобщи, че това е колекция от смарагди — двадесет броя с превъзходна окраска, — всеки с размер на зелен нар.

Грей тихо въздъхна и загуби дар слово. Хал продължи:

— Губернаторът Онгие ми довери, че стойността на съкровището възлиза на пет лаки.

Грей се опита да седне, но усилието му дойде много. Падна възнак върху възглавниците и се вторачи безмълвен в госта си. Една лака се равнява на сто хиляди рупии. Половин милион рупии са почти сто хиляди лири. Такова състояние почти излиза от границите на човешките представи.

— Да, капитан Блек, товар с такова значение следва да получи цялото дължимо внимание — успя най-сетне да проговори Грей. — Можете да бъдете сигурен, че ще направя всичко според силите си за бързото ремонтиране на кораба Ви и неговото по-скорошно отплаване.

— Благодаря Ви, сър.

— Колко време ще Ви отнеме ремонтът, според вас? — попита Грей неспокойно. — Кога очаквате да вдигнете платна?

— Надявам се, с ваша помощ, да имам тази възможност до един месец.

Грей помълча за момент, явно пресмятайки нещо на ум. После се отпусна. Всеки един от тия мънички признаци засилваше вътрешното убеждение на Хал, че консулът наистина е замесен с корсарите.

Грей му отправи мазна усмивка от жълтеникавото си лице.

— Повредите значи са по-сериозни, отколкото изглеждат на пръв поглед — каза той и потвърди първоначалното подозрение на Хал. Грей бе разгледал „Серафим“ с далекоглед от плоския покрив на къщата си.

— Аз разбира се, ще направя всичко възможно да отплавам по-рано, но корпусът взема вода и се страхувам, че има повреди под ватерлинията. Ще останем най-малко две-три седмици.

— Много добре! — възхити се Грей. — Искам да кажа, убеден съм, че дотогава корабът Ви ще бъде отново в отлично състояние.

Хал се усмихна любезно и си помисли, че до това време добрият приятел на консула, Янгири, също ще бъде напълно готов да им осигури подобаващо посрещане, щом излязат отново в Мозамбикския пролив.

Грей даде знак на робините да отнесат приборите за кафе.

— Отделно от корабните припаси, мога лично на Вас да предложа други стоки за ваша собствена полза. Стоки, които ще струват три и четири пъти повече от покупната си цена, щом стигнат в Англия. Това интересува ли Ви, капитане?

— Въпреки политиката на Компанията по този въпрос, аз смятам че всеки човек има право да се възползва от плодовете на своя труд и находчивост — отвърна Хал.

— Точно така мисля и аз — кимна въодушевен Грей. — В собствената си тъмница имам десетина робини от такова високо качество, каквото рядко можете да срещнете на сука. — Той се наведе към Хал и му намигна с такъв мръсен поглед, че Хал едва се сдържа да не покаже отвращението си. — Дори бих могъл да се разделя с едното или и двете си лични съкровища. — Погали косите на момичето, коленичило пред него и с любовна усмивка му каза на арабски: — Усмихни се на неверника, свиньо! — Момичето погледна изкосо към Хал и разкри бели зъбки в срамежлива усмивка. — Не е ли хубавица? — попита Грей. — И като нищо ще струва сто и петдесет лири на Добра Надежда. Мога да Ви я отстъпя, като лична услуга разбира се, за половината от тая сума. — Отново погали момичето. — Покажи на неверника циците! — заповяда му той на арабски. Момичето се поколеба. — Покажи му ги или ще ти смъкна кожата от гърба. — Тя бе почти дете, нямаше повече от шестнадесет години. Повдигна ръба на ризата си и разкри неузряла още кафява гръд, украсена със зърно като черна перла, като в същото време бе склонила срамежливо глава. — По-интимните й части са също така съвършени, ако пожелаете да ги разгледате — увери го Грей.

— Хубава е. Но за съжаление, няма къде да я настаня на борда — твърдо заяви Хал и момичето покри гръдта си.

Грей не се обезкуражи от този отказ.

— Разполагам с известно количество тамян от най-високо качество. Уверявам Ви, търсенето му е голямо. Няма как да не спечелите много от него.

Хал знаеше, че ако иска да си запази отношенията с Грей, ще е разумно да приеме поне една от офертите му. Спазари десет чувалчета тамян с общо тегло сто и петдесет фунта^[3].

Робите на Грей подредиха чувалчетата в една линия по средата на двора и Хал се запозна със съдържанието им. Известно му бе, че тази ароматична смола се събира от дърветата във високите планини на Африка. Правеха се дълбоки разрези в дънерите и сълзящата от тях смола се втвърдяваше при досег с въздуха. След четири месеца смолата се превръщаше в големи, подобни на кехлибар топчета, които вече можеха да се откъртят от кората на дървото. Първата реколта даваше полупрозрачни топчета със зеленикав оттенък, който бе доказателство за превъзходното качество на смолата. Хал потърси тия признаци в предлаганата стока и кимна одобрително.

Грей изглеждаше впечатлен от познанията му.

— Виждам, че сте човек с вкус и опит, капитане. Неотдавна в Занзибар пристигнаха чифт слонски бивни, каквито никога не съм виждал за целия си престой на острова. Бих се поколебал да ги предложа на джентълмен, лишен от тези ваши качества. — Плесна с ръце и петима яки роба, явно очаквали знака, излязоха приведени под тежестта на огромен слонски зъб.

— Десет стъпки дължина! — гордо се похвали Грей. — Двеста и петдесет фунта тегло! — Беше невероятен екземпляр. Основата, която е била скрита в черепа на животното, беше млечнобяла, докато останалата част, служила за белене на дървесни стволове, жълтееше с кафеникав оттенък от растителните сокове. Когато робите положиха на земята и втория зъб, не можеха да се различат един от друг — толкова съвършена бе приликата им.

Хал остана очарован от чудовищните дебелокожи още първия път, когато съзря тяхно стадо на пустия африкански бряг. Трябва да е бил юноша на годините на Том. Погали единия зъб. Сякаш докосна самата душа на огромния див континент. Знаеше, че трябва да се сдобие с тези бивни на всяка цена. Грей забеляза копнежа в погледа му и започна упорит пазарлък. Хал плати повече, отколкото би дал за една дузина робини.

Когато по-късно бивните бяха прехвърлени на палубата на „Серафим“ и грейнаха като древен кехлибар под яркото слънце, Хал разбра, че не е загубил в сделката. Когато остарее, когато смъртният мраз завладее костите му, той щеше да протегне ръка към този къс от Африка, за да бъде мигновено пренесен назад през годините до място и време, когато е бил млад и чудотворният огън на тази земя щеше да изпълни гърдите му.

Стоеше там почти в страхопочитание, вперил поглед във величествените бивни. Синовете му стояха до него. Даже Дориан бе замръзнал като омагьосан. Най-накрая Том проговори с едва чут глас:

— Толкова са големи — прошепна той. — Искам някой ден и аз да поваля животно, голямо колкото това.