Уилбър Смит
Мусон (111)

111.

Срещаха се всеки път, когато Сара успееше да измами бдителността на Гай и Керълайн. Понякога паузите траеха два или три дни, но те само разпалваха още по-силно горещата им страст.

Срещите се провеждаха винаги следобед, защото сутрин Сара помагаше на Керълайн в домакинството или се грижеше за малкия Кристофър. А и Том не можеше да зареже „Лястовицата“ и екипажа — корпусът и такелажът бяха понесли сериозни щети по време на плаването от Добра Надежда до тук и трябваше да се ремонтират, за да възвърне корабът своята мореходност напълно.

Повечето сутрини Том прекарваше в двореца, очакващ вести от Мускат. А и лицензът му за търговия още не беше издаден. Макар да обсипваше везира с щедри подаръци и бакшиши, той все още си оставаше в немилост и чиновникът му отмъщаваше с цветисти извинения и обяснения за забавянето. Без султански ферман, Том не можеше да търгува на местните пазари.

Скъпоценните часове, които можеха да прекарват заедно, отлитаха като мигове и за двамата. В някои следобеди лежаха в обятията си, без да докосват донесените от Сара деликатеси и се любеха сякаш за последен път. В промеждутъците си приказваха, загубили дъх от нетърпение да споделят чувствата си, чертаеха фантастични планове за деня, в който ще могат да се измъкнат от острова и да отплават с Дориан на борда на „Лястовицата“.

Други дни вземаха фелуката, за да я закотвят край външния риф, където ловяха риба, смееха се и надаваха възторжени викове, докато измъкваха от водата красиви морски създания, които се мятаха и блестяха като огромни скъпоценни камъни на кукичките.

Един следобед Сара донесе кутията с пистолети за дуел, подарена от баща й на раздяла в Бомбай, за да се пази на тази земя, пълна с диви животни и още по-диви хора.

— Татко обеща да ме научи да стрелям, но не му остана време — каза тя. — Ще ме научиш ли ти, Том?

Бяха великолепни оръжия. Дръжките изрязани от лъскав орех, а спусъците и дългите цеви — инкрустирани със злато и сребро. Придружаваха ги рогови шомполи и сребърни барутници. В кутията имаше и петдесет обли оловни топчета, изработени така, че плътно да влизат в дулата. Тампоните бяха от промаслена кожа.

Том напълни пистолетите с половин заряд, за да намали отката. После й показа как да заеме стойка и да се обърне към целта, изнесла дясното рамо напред. Как след това да свие юмрук на левия хълбок и да издигне опънатата дясна ръка към целта, а когато мушката се покаже в прореза на мерника, да натисне плавно спусъка, вместо да чака, докато ръката я заболи от тежестта и започне да трепери несигурно.

Постави един кокосов орех на порутената стена на манастира на петнадесет крачки от тях.

— Свали го! — каза той и започна да брои пропуските й. — Ниско! Пак ниско! Вдясно! — Том бързо презареждаше и тя сменяше пистолетите. С четвъртия изстрел запрати ореха да пръска мляко във въздуха. Тя изпищя от радост и скоро започна по-често да улучва, отколкото да пропуска.

— Трябва да получавам награда за всяко попадение — заяви Сара.

— Каква награда искаш?

— Една целувка ще свърши работа.

При този стимул, Сара улучи пет пъти под ред и Том я похвали:

— Браво, спечели голямата награда. — Взе я на ръце и я понесе, въпреки неубедителните й протести, към тайното им убежище в развалините.

След няколко дни взе във фелуката един от най-добрите лондонски мускети и я научи да го зарежда и да стреля с него. Том бе купил преди отплаването четири от тези необикновени оръжия. Не можеше да си позволи повече, защото цените им бяха зашеметяващо високи.

Евтините армейски мускети са гладкостволи и куршумът им не приляга плътно към канала. При излитане от дулото той не получава въртеливо движение и траекторията му е доста непредсказуема.

Точността на това оръжие с нарезна цев бе смайваща. Том можеше да удари кокосов орех без пропуск от сто и петдесет крачки. Сара беше достатъчно висока и силна, за да прикладва към рамо тежкия мускет и още един път показа, че притежава точното око и вярна ръка на роден стрелец. След един час упражнения вече печелеше наградата си почти с всеки изстрел.

— Мисля, че следващото нещо, на което трябва да те науча е фехтовката — отбеляза Том, докато се излежаваха на рогозката, с която бяха обзавели тайното си, лишено от покрив обиталище в манастира.

— В това отношение вече си свършил добра работа. — Тя се усмихна дяволито и посегна надолу по тялото му. — Ето я моята вярна сабя.

После обсъждаха сериозно плановете си за времето, когато Том ще успее да измъкне Дориан.

— Ще се върна за теб — й каза той. — Ще те отведа далеч от Занзибар и Гай.

— Да — кимна тя, сякаш никога не е имало друга възможност. — И тогава ще се приберем заедно в Англия, нали Том? — Тя забеляза промененото му лице. — Какво има, любими? — попита го разтревожена.

— Аз никога няма да се върна в Англия — тихо отвърна той.

Тя скочи на крака и го погледна смаяна.

— Как така, никога няма да се върнеш?

— Чуй ме, Сара! — Той седна и я хвана за двете ръце. — Преди да напусна Англия, там стана нещо ужасно. Нещо, което не съм искал да стане.

— Кажи ми го! — примоли се тя. — Всичко, което те засяга, засяга и мен.

И той й разказа за Уилям. Започна още от детството, когато тиранията на по-големия бе ставала все по-силна и по-силна. Спомена за неизброимите прояви на безсърдечна жестокост.

— Мисля, че единственият период, когато Дориан, Гай и аз се чувствахме добре, беше когато го нямаше. Когато беше в университета.

Изражението й изразяваше съчувствие.

— И на мен не ми хареса, когато го видях в Хай Уийлд — съгласи се Сара. — Заприлича ми на змия. Студена и отровна.

Том кимна.

— Докато плавахме на „Серафим“ бях забравил колко отмъстителен може да бъде. Но когато докарахме татко в Хай Уийлд, след Flor de la Mar, всичко се върна на мястото си.

Разказа й, как се бе държал Уилям, докато баща им умираше и как бе престъпил клетвата си, да помогне за спасяването на Дориан, след смъртта на Хал.

— Сбихме се — каза Том. — И по-рано сме се били и то не един път, но никога, както тогава. — Том замълча и болката от спомена беше толкова очевидна, че Сара понечи да го приласкае и да го спре. — Не, Сара, трябва да ти разкажа всичко. Трябва да ме изслушаш, за да разбереш как се случи. — Като ту спираше, ту изливаше неспирни потоци думи, той разказа за битката през оная последна вечер в Хай Уийлд. — Попита ме, как съм си счупил носа и аз тогава не можах да ти обясня. — Той докосна носа си. — Били го направи.

Описа боя с прости думи, но толкова живи, че Сара побледня и впи нокти в ръката му.

— Най-накрая, нямах сили да го убия, макар да го бе стократно заслужил. Трогна ме Елис с детенцето на ръце. Тя молеше за пощада и аз не можах да го убия. Прибрах си сабята и се махнах, като смятах, че това е краят на всичко. Но трябваше да познавам по-добре брат си.

— Още ли има? — попита тя, с тих и уплашен глас. — Не знам дали ще издържа още.

— Трябва да ти кажа всичко, а ти трябва да ме изслушаш.

Най-накрая стигна до фаталния сблъсък на кея под Тауър. Описа й сражението с бандата наети главорези. Гласът му ставаше все по-тих и по-тих, все по-често спираше, за да намери точните думи.

— Аз все още не знаех, че е Били. Беше тъмно. Носеше широкопола шапка и лицето беше скрито. Помислих го за лодкар и затичах насреща му, за да го наема. Останах като ударен от гръм, когато насочи в гърдите ми пистолет. Стреля и куршумът ме удари ето тук. — Вдигна ризата и показа продълговатия розов белег под мишницата си.

Тя го разгледа, а после прокара пръсти по кожата. Беше го виждала и преди, но когато питаше от какво е, той се измъкваше с уклончиви думи. Сега разбираше защо.

— Той е можел да те убие — ахна тя уплашена.

— Да. Всъщност си помислих, че го е сторил. Но за късмет, куршумът удари ребро и се отплесна. Паднах на земята, а Били стоеше над мене и се готвеше да стреля пак. Този път щеше да сложи край на всичко. Стисках сабята в ръка. Бях уплашен до смърт. Хвърлих я с всичка сила и тя прониза гърдите му. Удари го в сърцето.

— Боже милостиви! — Сара се вторачи в него. — Убил си собствения си брат!

— Дори и тогава не знаех, че е Били. Не знаех до момента, в който махнах шапката и видях лицето му.

И двамата замълчаха.

Сара беше потресена. После се окопити.

— Той е искал да те убие — твърдо каза тя. — Трябвало е да го направиш, Том! За да спасиш живота си. — Като видя неутешимата болка в очите, тя хвана с две ръце главата му и я притисна към гърдите си. Започна нежно да го милва. — Не си виновен! Трябвало е да го сториш!

— Хиляди пъти съм си го повтарял. Но той ми беше брат.

— Бог е справедлив! Сигурна съм, че ще ти прости, любими! Трябва да забравиш!

Том вдигна глава и тя разбра, че нищо на този свят не може да уталожи болката му. Щеше да го измъчва докато диша. Целуна го.

— Всичко това не променя нещата между нас, Том. Аз съм ти жена завинаги. Като не можем да се върнем в Англия, така да бъде! Аз ще те последвам и накрай света. Нищо друго, освен нас двамата и любовта ни, няма значение.

Тя го дръпна на рогозката, за да му предложи утехата на тялото си.