Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Monsoon, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2010 г.)

Издание:

Уилбър Смит. Мусон

ИК „Venus Press“, 2001 г.

История

  1. — Добавяне

101.

— Яси? — тихо я повика той, след като изкачи стълбите до терасата. Гласът му трепереше и пресекваше: напоследък му правеше всякакви номера в мигове на вълнение или притеснение — скачаше нагоре-надолу. — Яси? — Този път прозвуча дрезгаво.

— Тук съм, Доуи! — Тя изпълзя иззад резервоара и изтича при него. Луната едва бе почнала да се издига над външната стена на харема и в светлината й, Дориан я поведе към входа на Прохода на Ангела, както бяха нарекли тайния тунел. Той се спусна в него и потърси лампата и огнивото, където ги бе оставил. Когато фитилът загоря с равен пламък, той повика Ясмини долу и хвана малкото й тяло, плъзнало се по старата врата. Тя се притискаше до него, докато я водеше през тунела.

Когато стигнаха разчистеното срутване, Дориан духна пламъчето.

— Не трябва да се вижда никаква светлина — каза той. Продължиха опипом пътя си през последните няколко ярда и накрая видяха лунната светлина да се процежда през висналите стебла на растенията, покрили изхода. Дориан потърси вързопа дрехи, който беше скрил.

— Вземай! Облечи ги! — нареди той.

— Смърдят! — възпротиви се Ясмини.

— Искаш ли да дойдеш с мен или не?

Тя не поднови препирнята и зад гърба му се чу шумолене на дрехи — Ясмини се преобличаше.

— Готова съм! — каза тя нетърпеливо.

Изведе я навън под лунната светлина. Робата беше твърде голяма за нея — настъпваше полите й. Той коленичи и откъсна долната част до глезените, а после й помогна да скрие дългите си коси под чалмата.

— Вече може! — каза той, след като я огледа. Приличаше на малките нехранимайковци, които търчаха из уличките на града и по крайбрежието. — Да вървим!

Те се измъкнаха от руините и после с голяма предпазливост се насочиха, покрай палмите, към морето. Дориан познаваше този участък с най-големи подробности. Избрал бе едно място, където ниски песъчливи скали приютяваха пълнен от прилива басейн.

В скалата бе издълбана естествена пещера, пълна със сенки, които ги скриха, седнали един до друг на влажния пясък. Погледнаха към окъпаната в лунно сребро водна повърхност. Сега беше отлив и кораловият пясък на дъното лежеше открит. Беше съвършено бял и лунните сенки се открояваха меланхолично върху гладката му повърхност. Ниският прибой при външния риф хвърляше неравномерна светлина върху лицата им.

— Красиво е — прошепна Ясмини. — Никога не бих повярвала, че може да е толкова красиво.

— Отивам да плувам — каза Дориан и се изправи. Свали робата и ритна настрани сандалите. — Идваш ли?

Без да дочака отговор, той тръгна през пясъка. От ръба на езерото се обърна и погледна назад.

Ясмини излезе от пещерата като млада кошута с крака, твърде дълги за детското й тяло. Махнала бе парцаливата роба и беше гола като него. Дориан бе виждал голи момичета по пазарите за роби, но никое от тях не бе дарено с такава приказна грация. Тъмните коси се спускаха по гърба до малкото й обло задниче, а ивицата им сребрееше под лунната светлина.

Когато стигна до него, хвана с невинен жест ръката му. Напъпилите й кадифени гърди едва личаха като леки подутини, но малките зърна гордо стърчаха, наежени от хладния въздух на мусона. Дориан ги гледаше и някакво необикновено чувство накара долната част на стомаха му да се свие на топка.

Влязоха ръка за ръка в езерото. Водата беше по-топла от нощния въздух. Топла като собствената им кръв. Ясмини клекна във водата и дългите й коси заплаваха около нея като листа на лотос. Разсмя се от удоволствие.

Луната бе преполовила пътя си до зенита, когато най-после той каза:

— Не трябва да оставаме повече! Започва да става късно. Нека си вървим!

— Никога не съм била така щастлива! — отвърна Ясмини. — Никога досега! Бих искала да останем тук цял живот. — Но се изправи послушно и сребристата вода блесна по издължените й стройни крайници. Излязоха от водата и следите от стъпките им се занизаха през пясъка като две мънистени огърлици.

При входа на пещерата, тя се извърна към него.

— Благодаря ти, Доуи! — После неочаквано простря ръце напред и го прегърна. — Толкова много те обичам, братко! — Дориан стоеше вдървено в обятията й. Допирът на малкото тяло, топлината на кожата през хладните капки морска вода отново събудиха онова необикновено усещане в стомаха.

Тя се дръпна назад със звънлив смях.

— Цялата съм мокра. — Хвана дебел кичур от косата си и го изви. Водата от него покапа по пясъка.

Дориан вдигна робата от земята.

— Обърни се! — каза той и Ясмини послушно обърна към него извивката на гърба си. Той започна да я бърше с полите на дрехата.

— Другата страна!

Тя застана с лице към него и Дориан избърса онези малки подутини на гърдите й, а после продължи към корема.

— Гъдел ме е!

Коремът беше гладък и плосък. Единствено гънките на пъпа и малката неокосмена цепка, в долната му част между бедрата, нарушаваха съвършената му цялост.

— Облечи се! — Тя се наведе, за да вдигне дрехата. Видя идеалната заобленост на задничето и някакъв спазъм стегна гърдите му така, че едва можа да си поеме дъх.

Ясмини се изправи и навлече мръсната роба през глава, а той продължи да я гледа втренчено. Тя му се усмихна и докато навиваше косата си, за да я скрие под чалмата, започна да разглежда тялото му без никакво чувство за вина или греховност.

— Толкова си бял, където не те е видяло слънцето и гледай, имаш косми долу! — Тя посочи изненадано с ръка. — Същият цвят като на главата. Блестят като коприна под луната. Много са красиви — чудеше се тя.

Дориан бе забравил за пухкавия мъх, поникнал през последните няколко месеца. За първи път изпита срам, почти вина пред нея и бързо се покри със собствената си влажна роба.

— Трябва да тръгваме! — каза Дориан и тя се затича, за да не изостане по пътя им назад. Когато стигнаха прохода, свали грубата роба и облече собствените си дрехи.

— Готова ли си? — попита Дориан.

— Да, Доуи. — Понечи да тръгне през тунела, но тя хвана ръката му и каза: — Благодаря ти, братко! Никога няма да забравя какво направи тази вечер. Никога, никога!

Опита се да освободи ръката си. Чувствата му го объркваха и той почти изпита гняв към нея, задето ги бе предизвикала.

— Можем ли да дойдем пак, Доуи?

— Не знам. — Той издърпа ръката си. — Може би.

— Моля те, Доуи! Толкова беше хубаво.

— Ами добре, ще видим.

— Ще бъда много добра. Ще правя, каквото кажеш. Няма вече да те дразня и да ти отговарям. Само кажи да! Моля те, Доуи!

— Добре де! Ще дойдем пак.