Уилбър Смит
Мусон (126)

126.

Не позволи на Батула да го придружи. Щом падна нощта, плътно се уви в роба, яшмак и тюрбан, яхна един кон и излезе от града в северна посока. Спомняше си всяка пътека, поточе, горичка и мангрово блато.

Прокрадваше се през палмовите горички, докато насреща му изникна стената на харема, могъща и мрачна в мрака, преди да се покаже лунният лик. Откри древните развалини и върза кобилата в един храсталак наблизо, който не се виждаше от пътеката на дървосъбирачите. Не очакваше да се натъкне на някой островитянин в тоя час, защото всички бяха суеверни и се страхуваха от горските джинове.

Катереше се през купчините срутена зидария и си пробиваше път през гъсталаците, докато стъпи в скритата чиния. Отворът на тунела бе цял обрасъл и ясно личеше, че никой не го бе използвал през всичките тия години.

Приседна на коралово блокче, откъдето можеше да държи под око както края на тунела, така и околността. Не се наложи да чака дълго, тъй като скоро бяло сияние освети източния небосклон, а после луната се показа над върховете на палмите и заля местността със сребърна светлина.

Чу тихи звуци, леки стъпки и шепот откъм тунела:

— Доуи? Тук ли си? — Гласът беше по-дрезгав отколкото го помнеше. Кожата му настръхна.

— Тук съм, Яси.

Клонките, които скриваха отвора се раздвижиха и тя излезе в лунната светлина. Носеше проста бяла роба и парче плат на главата. Веднага забеляза, че е доста пораснала, но тялото й си оставаше стройно и гъвкаво като фиданка, походката й лека и чевръста, като на подплашена газела. Тя замръзна на място, после бавно махна воала от лицето си.

Дориан се задъха. Беше толкова красива на лунната светлина. Макар и пораснала, личицето й си бе останало с изящни и миниатюрни черти, високи скули и огромни очи. Когато се усмихна, устните се разтвориха пълни и сочни, за да покажат равни бели зъби.

Той се изправи и махна яшмака си. Ясмини промълви:

— Толкова си голям. И брада… — Тя млъкна колебливо.

— А ти си станала много хубава жена.

— Така ми липсваше — прошепна Ясмини. — Всеки Божи ден…

Изведнъж се втурна към него и той протегна ръце. Ясмини трепереше притисната до гърдите му и тихичко хлипаше.

— Не плачи, Яси! Моля те, не плачи!

— Толкова съм щастлива! — ридаеше тя. — През целия си живот не съм била така щастлива!

Сложи я да седне на кораловото блокче и тя престана да плаче, като се дръпна назад, за да разгледа лицето му.

— Чувах за теб даже в харема. Разправят, че си станал велик воин, че си спечелил жестока битка в пустинята и си превзел Мускат заедно с нашия баща в друго страшно сражение.

— Не съм спечелил тия битки самичък. — Той се усмихна и проследи с пръст очертанията на устните й. Разговаряха бързо и нетърпеливо, като се прекъсваха един друг и оставяха нещата недоизказани, за да се прехвърлят на друга тема.

— Какво стана с маймунката ти Джини? — попита Дориан.

И отново сълзи напълниха очите й, блеснали под лунните лъчи.

— Джини умря — прошепна тя. — Куш я хвана в безценната си градина и я преби с лопата. После ми изпрати телцето й като подарък.

Дориан отново смени темата, говори за по-приятни спомени от детството и скоро тя пак се разсмя. След това и двамата замълчаха, а тя сведе срамежливо очи. Каза, без да го поглежда:

— Помниш ли как ме заведе да се къпем в морето, когато бяхме деца? Тогава за пръв път излязох от харема.

— Помня. — Гласът му бе пресипнал.

— Ще ме заведеш ли пак тази нощ? — Погледна го в очите. — Моля те, Доуи!

Тръгнаха ръка за ръка между дърветата и стигнаха до пустия, осветен от луната пясък. Сенките на палмите лежаха тъмнопурпурни върху неговата белота, а водата светеше с маслени отблясъци като черна перла.

Откакто бяха идвали тук предишния път, пещерата в пясъчната скала бе станала по-дълбока под действието на приливите. Спряха при входа и тя попита:

— Грях ли е това, което правим?

— И да е, не ме интересува — отвърна той. — Знам само, че те обичам и не се чувствам грешник, когато съм с теб.

— И аз те обичам — отвърна Ясмини. — Не бих могла да обичам повече нещо или някого, даже сто години да живея. — Развърза робата около врата си и я остави да се свлече на пясъка. Остана само по копринени шалвари.

Дориан я гледаше, затаил дъх. Гърдите се бяха налели, а зърната им стърчаха потъмнели. Гладката кожа светеше като вътрешната страна на мидена черупка.

— Ти ме дразнеше, че съм приличала на маймуна! — промълви Ясмини наполовина предизвикателно, наполовина свенливо.

— Вече не. — Дориан си пое дъх. — Никога не съм виждал толкова красиво нещо.

— Страхувах се че няма да ти харесам. Искам да ме харесваш, Доуи. Кажи ми, че ти харесвам, моля те!

— Обичам те — отвърна той. — Искам да станеш моя жена и съпруга.

Тя се засмя от радост, хвана ръцете му и ги сложи върху гърдите си. Те бяха топли и еластични, а зърната им се втвърдиха, докато ги галеше нежно с пръсти.

— Аз съм твоя. Мисля, че винаги съм била твоя. Не знам как се прави, но искам да стана твоя жена тази нощ.

— Сигурна ли си, любима? Ако се разбере, ще последва опозоряване и ужасна смърт.

— Да бъда без теб, ще бъде много по-ужасна смърт от всичко, което може да измисли Куш. Знам, че не може да продължи винаги, но нека бъда твоя жена поне тая нощ. Покажи ми как, Доуи! Покажи ми!

И той постла робата си на пясъка, и я положи внимателно на нея. Бавно, с безкрайна нежност, тихи звуци на почуда и изненадани ахкания, с продължителна болезнена тръпка преминала в радостна наслада, те станаха любовници.