Уилбър Смит
Мусон (55)

55.

„Серафим“ се промъкваше към сушата в безлунната нощ. Минали бяха два дни, откак Хал и Том се измъкнаха като по чудо от острова. Корабът се плъзна безшумно през последната миля и след тихата команда на Хал, изви нос срещу вятъра и спря. Хал отиде до релинга и се ослуша внимателно. Бумтенето на прибоя по откритите брегове на Flor de la Mar едва-едва се долавяше, но нямаше никакво съмнение, че островът е близо.

— На около миля сме от брега — потвърди Нед предположението на Хал.

— Спускай лодките! — заповяда Хал. — Оставям кораба под твоята команда, мастър Тайлър. Стой тук и чакай сигнала ни!

— Слушам, капитане! Късмет, сър!

Лодките бяха наредени една зад друга на палубата. Една по една се изнасяха през борда и спускаха във водата по протежение на кораба. После въоръжените мъже слязоха в тях бързо и мълчаливо, като заемаха местата си по пейките на гребците.

Когато Хал тръгна към стълбата, видя застаналия до релинга Том, подпрян на патерицата, която му бе направил един от дърводелците.

— Как ми се иска да дойда и аз, татко — почти проплака момчето. — Иде ми да го отрежа тоя крак. — Удари с патерица по палубата, обзет от неудържима ярост. Доктор Рейнолдс бе установил, че макар костта да не е счупена, Том няма да може да разчита на тоя крак поне няколко седмици.

— Бихме се възползвали от силната ти десница, Том — отвърна Хал. Вече му бе простил неподчинението, което изложи и тримата на голяма опасност.

— Ще се опиташ ли да намериш Дори?

— Много добре знаеш, че ще нападнем само закотвените в залива съдове. След случилото се оная нощ, Ал Ауф знае че сме наоколо и хората му ще бъдат нащрек. Лишени от предимството на изненадата, нямаме никакви шансове да превземем цитаделата с толкова малко хора.

— Ще се побъркам от притеснение, като си помисля какво могат да му сторят тия свини.

— Аз също, но след като превземем или изгорим всички плавателни съдове в залива, Ал Ауф ще остане пленник на острова. Той няма да може да отвлече Дориан другаде. И когато капитан Андерсън пристигне с „Йомен“, ще разполагаме с достатъчно сили, за да атакуваме форта. До тогава ще трябва да проявим търпение.

— Моля се Богу, „Йомен“ да пристигне час по-скоро.

— Да, момко, моли се! От молитва глава не боли. А междувременно, ние ще подсилим молитвите ти с малко желязо и барут — отвърна Хал и скочи в чакащия го катер.

Отблъснаха се от борда на „Серафим“ и Хал поведе флотилията с първия катер. Големият Дениъл командваше втория, а Алф Уилсън отговаряше за двете по-малки лодки. Зад гърба им остана „Серафим“, който с намалени платна оставаше да ги чака, обърнат срещу вятъра.

Веслата се въртяха около омотани с парцали ключове, а на хората бе строго наредено да пазят пълна тишина, докато се промъкват към острова. Хал се водеше по компаса, като често спираше, за да чуе прибоя. Той все повече се усилваше и в един момент морякът от носа посочи напред. Хал скочи на кърмата и забеляза светлите точки на лагерни огньове, разположени в подножието на крепостта. Веднага разбра, че течението ги е отнесло малко на юг и промени курса, за да мине през прохода в рифа и да навлезе в залива.

Имаше усещането, че възбудата в лодката може да се пипне с ръка. За всеки морски боец, отвличането на кораб от охранявано пристанище е задача, заредена с особено обаяние. Това бъркане в устата на лъва беше чисто английски специалитет, нововъведение, изобретено от хора като Дрейк^[1], Фробишър^[2] и Хокинс^[3].

Хората, с които разполагаше Хал, можеха да изведат от пристанището не повече от два кораба. С Аболи внимателно бяха изучили всички закотвени в залива съдове и макар че беше нощ, луната му осигури достатъчно светлина, за да направи избора си. Преди всичко, разбира се — „Минотавър“. Макар и страшно занемарен от корсарите и жестоко пострадал след срещата си със „Серафим“, той пак си оставаше добре оборудван кораб с голяма стойност. Според сметките на Хал, веднъж швартован на лондонския кей, той би струвал десет хиляди лири стерлинги. Нямаше как да разбере, каква част от товара е все още в трюма, но би могла да се окаже съществена.

Вторият избран кораб беше холандски, явно отвлечен от конвой на холандската Източноиндийска компания. Представляваше съд с тумбест корпус, построен по ротердамски образец и с товароподемност като на „Минотавър“. Ако успее да изведе двата кораба от залива, това би означавало двадесет хиляди лири за една нощ работа.

Надвеси се напред от мястото си при руля и прошепна на най-близкия до него моряк:

— По двадесет лири на човек чакат там в залива, ако успеем. Предай нататък! — Свирепа усмивка разцъфна на моряшкото лице, когато се обърна да предаде новината.

Нищо не е в състояние да повдигне така високо бойния дух на един английски моряк, както звъна на златото, помисли си Хал с усмивка. Срам и позор, че не може да задигне и останалите кораби. Още два големи кораба плюс дузина джонки от най-различен размер и форма биха надули доста кесията, но ще трябва да се задоволи с мириса от жертвените им клади.

Когато наближиха устието на канала, останалите лодки се наредиха зад него в колона, за да го последват. На това място цялата експедиция можеше да погине, преди да е започнала. Разчиташе единствено на бащината си акуратност при съставянето на картата и на собственото си моряшко умение.

Изправи се на пръсти на кърмата и впери поглед напред. Проследи бялата грива на прибоя, накъдрена по безбройните озъбени остриета на скалата, за да види тъмното спокойствие в северния й край, където беше устието на канала.

— Пускай лота^[4]! — прошепна той и веднага чу цопването на оловната тежест, запратена пред носа на лодката.

След миг дочу шепота на лотсмена:

— Няма дъно с тоя лот.

Все още бяха далеч от плиткото. Откъм носа се донесе приглушен вик на изненада и Хал погледна напред. По канала право към тях се носеше голяма джонка. Огромното й триъгълно платно отразяваше лунната светлина, а подире си в канала оставяше дълга сребриста опашка. Ако продължаха по курса си, двата съда щяха да се блъснат.

Хал се видя изправен пред изкушение. Беше голям кораб и положително натъпкан с ценни товари, закупени от Ал Ауф. Екипажът й не подозираше нищо и представляваше лесна плячка. Няколко минути бяха нужни, за да се вземе на абордаж и да се изколи екипажа. Петима от хората му можеха като нищо да я откарат до мястото, където чака „Серафим“.

Колебаеше се. Пипнеха ли я без премеждия, кесията на всеки от борда на „Серафим“ щеше да натежи, но ако се натъкнеха на съпротива, шумът от битката щеше да разбуди всички корсари на острова.

„Нападам или я пускам?“ Хал разполагаше само с няколко секунди за отговор на дилемата. Хвърли поглед покрай джонката към средата на залива, където гордо виреше към звездите голите си мачти „Минотавър“. После върна поглед към приближаващата джонка. Ще я пусне. Взел съдбоносното решение, той нареди със силен шепот:

— На вода!

Гребците прекъснаха своя ритъм и задържаха лопатите плитко във водата, като убиха инерцията на катера, докато той легна кротък и безмълвен в тъмните води. Лодките отзад последваха примера му.

Голямата джонка вземаше последния завой на канала. Несмущавана от никого, тя се плъзна покрай катера. Наблюдателят й ги съзря от палубата и поздрави на арабски.

— Кои сте вие?

— Рибарски лодки с нощния улов — отвърна Хал с приглушен глас, за да не бъде чут от брега. — А вие кои сте?

— Корабът на принц Абд Мухамад ал Малик.

— Вървете с Бога! — викна след джонката Хал и тя изчезна в необятната пустош на океана. — Греби! — нареди Хал и видя как веслата възстановяват ритъма си: напред и долу, загребване и изваждане, напред и долу, а от лопатите капе вода. Насочи носа на катера право към мястото, откъдето бе излязла голямата джонка.

— Мярка десет. — Лотът бе намерил дъно. Картата на сър Френсис още един път се оказа точна, което бе доказала и миналата през мястото джонка. Навлязоха в устието. Изведнъж водата и от двете им страни бе ограничена.

— Мярка пет. — Навлизаха в канала.

— Пуснете буй номер едно! — заповяда Хал. Лотсменът в носа прехвърли буя през борда, котвеното му въженце просъска и като се обърна назад, Хал видя боядисаното в бяло буренце да подскача в килватера им. То ще му служи за ориентир, когато извежда от канала пленения „Минотавър“. Обърна се и присви очи към стените на крепостта, бялнали се в лунната светлина. — Сега! — каза той през зъби и направи първия завой. Останалите лодки го последваха.

— Мярка четири.

— Много близо до външния риф. — Хал завъртя леко руля, за да държи средата на канала.

Изведнъж в гласа на лотсмена се появи сдържана тревога:

— Мярка две!

Едновременно с това предупреждение Хал долови очертанията на рифа, тъмни и заплашителни, като притихнал звяр точно отпред. Рязко натисна руля и заобиколи смъртоносното препятствие на косъм.

— Мярка седем! — съобщи лотсменът с облекчение. Преминали бяха кораловите челюсти и сега пореха гладките води на залива, в който лежаха нищо неподозиращите кораби на врага.

— Пусни буй номер две! — прошепна Хал и той застана по средата на протока, за да бележи пътя им за отстъпление. Погледна назад. Лодките се пръсваха ветрилообразно.

Пред всяка бе поставил определена задача. Хал щеше да завладее „Минотавър“. Вторият катер под командата на Големия Дениъл отиваше към холандския кораб, а двете лодки щяха да подпалят всичко останало в пристанището. Хал насочи катера към големия кораб на Източноиндийската компания, легнал в най-дълбоката част на залива, точно срещу форта. Дай да видим сега, как си върши работата вахтеният, помисли Хал в очакване да чуе сигнал за тревога. Но „Минотавър“ си оставаше висок, тъмен и безмълвен, докато те застанаха под кърмата и хвърлиха кука към вантите му.

Аболи се изкатери пръв. С двуглава брадва в ръка той стъпи на палубата — босите му крака го носеха почти без шум — и затича напред, докато зад гърба му се изсипваше целият екипаж на катера. Към средата на палубата един пазач се надигна с мъка от мястото, където кротко бе спал. Явно още неразбуден напълно, той се олюляваше на краката си.

— Кой си ти? — попита, с изтънял от тревога глас, пазачът. — Не те познавам! — Грабна подпряния до него мускет.

— Почивай в мир! — пожела му Аболи и брадвата разцепи въздуха с диво свистене. Намери пазача в основата на врата и го преряза цял. Главата клюмна напред и се търкулна през гърдите, докато тялото се поколеба преди да рухне на палубата. Въздухът напусна дробовете с шумно гъргорене и от прерязаната трахея шурна кървав пенест фонтан.

Аболи прекрачи трупа и с десетина дълги крачки стигна до здраво опънатото котвено въже, прокарано през клюза. Огледа се и съзря Хал вече на руля. Останалата част от екипажа на „Минотавър“ беше изклана без особен шум и облечените в роби трупове заемаха разнообразни пози по палубата. Като погледна нагоре, той видя, че повечето моряци от „Серафим“ пъплеха по вантите или вече бяха на реите. Двата кораба бяха правени в една и съща корабостроителница и такелажът им беше почти идентичен. В движенията на хората не се забелязваше колебание или объркване.

Когато главното платно се разгъна като пеперуда от пашкул, Аболи вдигна с две ръце брадвата високо над главата си и я стовари с все сила. Острието се заби дълбоко в палубата, а срязаното котвено въже издаде звук на скъсана дебела струна.

„Минотавър“ се олюля под напора на нощния бриз, докато натискът от издутите платна и принудата на руля, го накараха да потръпне. Хал завъртя колелото към щирборда и корабът се подчини на вятъра нежно като любовница.

Едва тогава Хал успя да се огледа за останалите лодки. На палубата на холандския кораб се водеше сражение. Чуваха се стоманените удари на саби в ятаган, донесе се немощен вик на пронизан в сърцето човек. Платната се опънаха и големият кораб също пое към изхода от залива.

В тоя момент проблесна светлина, която се разгаряше все повече, докато освети ярко палубата на „Минотавър“. Хал ясно различи чертите на Аболи, поел през палубата към него. Обърна се и видя, че най-близкия до него европейски кораб гори. Хората на Алф Уилсън се бяха качили на палубата му, избили екипажа и хвърлили натопени в катран запалени факли в трюмовете и такелажа му.

Пламъците обхванаха корпуса и се метнаха към мачтите. Огънят се разнасяше като по барутен фитил, хвърляйки ядни искри срещу тъмното небе. Стигна привързаните към реите събрани платна и избухна във висока огнена кула над върховете на палмите по брега.

Хората на Алф се хвърлиха в лодката и стръвно загребаха към следващия съд, чийто екипаж осъзна опасността и не чакаше да го подканват. Гръмнаха един-два пъти напосоки, захвърлиха оръжието и се метнаха през борда. Зацепиха като обезумели водата към брега, оставяйки разпенени следи.

Един по един пламваха закотвените съдове и над залива сякаш настъпи ден. Светлини и сенки танцуваха по стените на крепостта и първият топовен салют раздра въздуха откъм назъбените бойници. Хал не видя къде падна каменното кълбо, защото в тоя момент беше зает с маневрирането на кораба. Буренцето, оставено да маркира входа към канала, се виждаше съвсем ясно в светлината от пожарите, толкова силна, че той съзря дори рифа, скрит под водната повърхност.

— На реите! — викна Хал и започна сложната маневра с недостатъчен екипаж и в твърде тясно пространство. Тук нямаше място за грешки. Едно неправилно завъртане и „Минотавър“ щеше да легне на пясъка или да разпори търбух на острите зъбери на рифа. Отзад бе вързан катерът и неговата маса и тегло, затрудняваха управлението на кораба. Трябваше да отчита и това при завоите.

„Минотавър“ се бе насочил право срещу форта и Хал виждаше разчета на оръдията да тича към постовете си. Преди да стигне първия буй, едно оръдие гръмна, а след него и второ. Видя как в главното платно, като по магически знак, цъфна идеално кръгла дупка. Сътворилото я гюле доказваше, че артилеристите не си бяха направили труда да скъсят прицела — всичките им изстрели отиваха високо. Погледна назад и видя, че Големият Дениъл води холандеца само на един кабелт след него. И той теглеше катера си — никаква утешителна печалба за противника.

По-нататък в залива, двете лодки бяха довършили унищожителния си набег и всички останали съдове горяха. Котвеното въже на един от големите европейски кораби прегоря и той започна да приближава брега. Огънят изглежда достигна барутния погреб, защото корабът хвръкна във въздуха с оглушителен трясък. Главната му мачта полетя нагоре като копие, а при падането си прободе една джонка, разби палубата и дъното и тя мигновено потъна с кърмата надолу. Ударната вълна от експлозията преобърна две близки лодки, а по повърхността на залива се понесе висока вълна.

Хал се огледа уплашен, да не би взривът да е обърнал и неговите лодки, но мигом ги съзря, подхвърляни от разбеснялата се вода, но устремени към „Минотавър“ под бесните удари на веслата на екипажите си. Хал съсредоточи цялото си внимание върху извеждането на кораба през канала.

Отмина буя на едно весло разстояние откъм левия борд и вкара кораба в канала, без да намалява скоростта му. Минаваше ниско под оръдията на крепостта. Оставаха му няколко секунди до следващия завой и Хал погледна нагоре към батареите. Някои от артилеристите бяха разбрали грешката си и насочваха оръдията надолу.

— Готови при главното платно! — заповяда Хал на малобройния си екипаж. Всеки от хората му бе принуден да работи за трима, но когато завъртя руля и извика командата, те се хвърлиха към платната с въодушевени крясъци. „Минотавър“ направи елегантен завой и се плъзна между заплашителните зъбати челюсти на рифа, обещаващи смърт и от двете страни. Хал хвърли поглед назад и видя Големия Дениъл да извършва същата маневра в гладката пътека на килватера му.

— Бива си го! — похвали Хал помощника си през зъби.

Оръдията от стените зад гърба му стреляха ожесточено. Барутният дим бе образувал гъст облак, прорязван от ярките огнени езици на изстрелите. Артилеристите бяха скъсили прицела си и едно гюлле вдигна искрящ фонтан почти под кърмата на „Минотавър“.

Хал се усмихна злорадо. Последният завой бе отдалечил внезапно кораба от огневите позиции и сега прицелът се оказваше твърде къс. Щеше да мине известно време, докато оръдейния разчет разбере това, а дотогава Хал се надяваше да е извел кораба в открито море.

— На реите! — отново викна Хал, забелязал в светлината на пламъците втория буй да се поклаща точно отпред. Един от хората му притича край руля към мястото си на бака. Когато бе само на една ръка разстояние от капитана, случайно попадение разтърси целия кораб. Въздушната вълна почти събори Хал. Трябваше да се вкопчи с всички сили в спиците на колелото. Каменната топка, воняща на барутните газове, изпратили я в смъртоносен полет, удари тичащия моряк високо в плещите. Направи тялото му на късове и разби черепа му така, че половината мозък плисна в лицето на Хал като от купа топъл яйчен крем. Хал се задави и отдръпна инстинктивно назад. Това мигновено отслабване на вниманието можеше да провали маневрата. В последната секунда той се мобилизира, обърса от лицето стичащата се жълта маса и извика през гадния вкус върху устните си:

— Отпусни! — Завъртя рязко руля.

„Минотавър“ излезе на косъм край рифа и надигна нос, срещнал първата вълна в открито море. Оставил препятствието зад гърба си, Хал се обърна да види последната маневра на Големия Дениъл. Той я направи по-красиво от Хал. Холандецът извъртя дебелия си задник, наклони се леко при промяната в ъгъла на вятъра и след това с цялото самочувствие и достолепие на матрона тръгнала след палавата си и непослушна щерка, тържествено се залюля в открития океан.

— Това беше! — тихо каза Хал и извиси победоносно глас: — Успяхме, момчета! Ликувайте!

Те завиха и зареваха като стадо дяволи, а откъм кораба на Дениъл им отговориха още по-дивашки. В лодките бяха наскачали върху скамейките. Подскачаха и танцуваха, заплашвайки да ги преобърнат. Оръдията от крепостта стреляха безразборно — безвреден, затихващ фон за общата радост, а пламъците от горящите кораби започнаха да избледняват.