Уилбър Смит
Мусон (65)

65.

Щом влезе в кърмовата каюта, разбра, че за последните няколко часа, състоянието на баща му се е влошило.

Миришеше на болест, а Хал, цял зачервен, не можеше да си намери място. Отново бе изпаднал в делириум.

— По цялото ми тяло пълзят плъхове… Черни… космати… — Прекъсна думите си с писък. Заудря нещо, което Том не можеше да види. Силно уплашен, той прати лодка да доведе доктор Рейнолдс.

Надвеси се над Хал и докосна лицето му. То беше толкова горещо, че Том рязко дръпна ръка. Аболи донесе съд със студена вода и двамата дръпнаха завивките от изпосталялото, пламнало в огъня на треската тяло. Щом откриха чуканчетата, каютата се изпълни с воня от гниене, от която на Том му се повдигна.

— Кажете на доктора да бърза! — изрева той и чу как повтарят командата му към приближаващата лодка. Двамата с Аболи измиха трескавото тяло и го завиха с мокри чаршафи с надежда да свалят температурата. Том видя с облекчение забързалия по стълбата доктор Рейнолдс. Той свали превръзките и вонята в каютата се засили.

Том стоеше зад доктора и надничаше ужасен към чуканчетата, останали от краката на баща му. Те бяха пурпурно червени и подути, а шевовете почти не се виждаха, врязани в подпухналата плът.

— Ах! — възкликна Рейнолдс и се надвеси да помирише раните с вида на познавач, поднесъл към носа си скъп сорт вино. — Узрели са много добре. Сега вече мога да махна конците.

Нави ръкави и поиска нощното гърне.

— Дръж го отдолу под чуканчето — нареди той на Том. — Натискай го! — каза докторът на Аболи, който се надвеси над Хал и внимателно притисна раменете му с огромните си ръчища.

Рейнолдс хвана здраво един виснал през цепката на раната конец и силно го дръпна. Хал се сгърчи и изкрещя, а на челото му изби пот. Черният конец се откъсна и изхлузи през раната, последван от струйка жълто-зелена гной, която закапа гъста като сметана в подложеното цукало. Хал припадна и се отпусна възнак.

Рейнолдс взе гърнето от Том и помириса вонящия секрет.

— Чудесно! Напълно доброкачествено. Няма и помен от газова гангрена.

Том клечеше отстрани, а докторът измъкваше един по един конците от възпалената, подута плът. Всеки конец завършваше с мъничко жълтеникаво парченце — мъртва останка от кръвоносен съд, хваната във възела. Докторът ги пускаше в гърнето. Когато свърши, направи нови превръзки с чист памучен плат.

— Не трябваше ли първо да измием краката? — попита Том неуверено.

Рейнолдс поклати решително глава.

— Нека си заздравеят с гнойта! По-безопасно е да оставим природата сама да си свърши работата, без да й се месим — каза той сурово. — Шансовете на баща ти да се оправи са вече много по-големи и след още няколко дни ще мога да махна конците от шевовете.

Баща му прекара нощта много по-леко, а на сутринта треската и възпалението на раните бяха намалели значително.

След три дни Рейнолдс махна останалите конци. Преряза шевовете с ножици, а после с пинсети от слонова кост измъкна едно по едно всички парченца конец от изтормозената плът.

След още няколко дни, Хал беше вече в състояние да сяда, подпрян с възглавници, и внимателно да изслушва докладите на Том.

— Изпратих пленената джонка на юг към Глориета, да доведе „Агнето“. Ще се върнат не по-рано от две седмици — каза му Том.

— Ще се чувствам по-спокоен, когато отново поставим скъпия му товар под защитата на оръдията си — отвърна Хал. — Сега е много уязвим, легнал там без охрана.

Сметките на Том се оказаха верни и точно след четиринадесет дни малката джонка и достолепното „Агне“ навлязоха в протока през рифа, за да пуснат отново котва в лагуната на Flor de la Mar.