Уилбър Смит
Мусон (143)

143.

Ясмини нагази в езерото. Глътна навътре от студ и без това плоския си корем и вдигна ръце над главата си. Дориан лежеше на хрущящия бял пясък и я гледаше. Макар да се бяха любили преди минути, на него никога не му омръзваше да гледа това тяло с цвят на сметана и слонова кост. Тя бе разцъфтяла, след като напусна света на харема. Сега бъбреше с възбудено любопитство за всички чудеса около себе си, а когато оставаха насаме, склонността й към закачки и лудории го очароваше.

Нагазила до кръста, Ясмини загреба вода с две шепи и я поднесе към устата си. Докато пиеше, няколко капки се процедиха между пръстите и паднаха върху гърдите й. Уловили слънчевите лъчи, те заблещукаха като диамантена огърлица върху гладката кожа. Зърната й се наежиха от студа и щръкнаха сърдито.

Извърна се и му махна с ръка. След това се потопи до шията. Косата й, заедно със сребърния кичур, се пръсна наоколо й и лицето й заприлича на лотос.

— Събери смелост, господарю! Влез вътре! — викна тя, но Дориан махна лениво за отказ. Толкова приятен беше тоя отдих, след дългите месеци преходи от брега към вътрешността.

— Нима великият шейх, могъщ воин и завоевател на Мускат се плаши от студена вода? — присмя се тя.

Той се усмихна и поклати глава.

— Аз не се плаша от водата, но ти изцеди всичките ми сили, безсрамница такава.

— Такава бе и целта! — Ясмини се заля от смях, неочаквано стана и плисна вода върху му.

— Проклета жено! — Дориан скочи на крака. — Ти изцеди до капка и търпението ми. — Нахлу във водата сред облак пръски и макар да се опита, не можа да му избяга. Потънаха заедно под водната повърхност. Изскочиха отново, вкопчени един в друг, като се заливаха от смях. След малко изразът й стана сериозен и тя каза с официален тон:

— Опасявам се, че не беше докрай откровен с мен, господарю. В дясната си ръка държа доказателство, че си твърде далеч от пълно изтощение.

— Достатъчно ли ще бъде, ако помоля за прошка заради тая измама?

— Не, никак няма да е достатъчно. — Прегърна го с две тънки ръце през врата. — Ето, така наказват своите съпрузи риби и крокодили, когато съгрешат. — Тя подскочи и обхвана хълбоците му под водата в ножицата на бедрата си.

След известно време тръгнаха към брега, все още притиснати един до друг, като се задъхваха от смях. Строполиха се в плиткото и Дориан погледна слънцето.

— Цялата сутрин почти мина — измърмори той със съжаление. — Трябва да си тръгваме, Яси.

— Само още малко — примоли се тя. — Понякога ми омръзва да се правя на момче.

— Хайде! — заповяда Дориан и я изправи на крака. Отидоха при разбъркания куп дрехи и бързо се облякоха. Малката ветроходка бе изтеглена на брега, но преди да влезе в нея, Ясмини спря и бавно се огледа — взе си сбогом с това чудесно местенце, където макар и за час, двамата бяха така свободни и щастливи.

На върха на най-високото дърво на острова бе кацнала двойка рибари с бели като сняг глави и лъскави черни тела с канелен оттенък. Едната птица отметна глава и издаде скимтящ звук.

— Никога няма да забравя този вик — каза Ясмини. — Това е гласът на тази дива земя.

Хълмовете в отсрещния край на езерото бяха просто очертания, малко по-бледосини от езерото. Дълга колона розови фламинго прелетя над водата. Първата птица се издигна над пласт по-топъл въздух и се спусна отново. Всяка следваща стигнала мястото се издигаше, за да пропадне миг по-късно, точно както и тази преди нея. Гледката бе изумителна — сякаш дълга розова змия се виеше над лазурната водна повърхност.

— Нито пък ще забравя тази красота — прошепна Ясмини. — Бих искала да остана цял живот тук с теб.

— Това е земя на Бога и тук човекът нищо не означава — отвърна Дориан. — Да тръгваме! Не можем да си позволим такива мечти. Желязната хватка на дълга ме държи здраво. Утре трябва да поемем назад към Брега на треската.

— Само още миг, господарю — помоли тя и протегна ръка към един необикновен тъмен облак, който се издигаше от водата на петстотин фута право към чистото африканско небе на около миля от тях. — Какво е това? Сякаш водата гори и пушеците отиват нагоре.

— Това са дребни насекоми — обясни Дориан. — Размножават се на дъното на езерото, после се издигат на повърхността и изпридат ефирни мрежи. С тяхна помощ се понасят по вятъра.

— Чудотворни са пътищата на Аллаха — каза тя с блеснал поглед.

— Хайде — подкани я той отново. — И не забравяй, че пак ставаш Яси, моя роб, и трябва да ми засвидетелстваш смирение и почит.

— Да, господарю. — Тя стори дълбок поклон докоснала с устни прибрани длани и цялото й поведение се промени. Беше завършена актриса и се изправи като слуга, а не принцеса. С момчешки движения избута лодката в езерото и се прехвърли през носа й.

Седяха далеч един от друг. Лодката заобиколи острова и пред очите им се показа селището, на левга от тях. Дори от толкова далеч, много любопитни погледи биха могли да ги зърнат.

Макар че тази водна шир беше толкова просторна, че наподобяваше море, те се намираха на месеци път от Брега на треската, а климатът на високото континентално плато беше по-сух и здравословен. Селото Ганду се простираше на няколко мили по езерния бряг. Беше център на оманската търговия с вътрешността. Оттук започваше да лъкатуши към морския бряг дългият робски път. Дузина или повече пироги и джонки приближаваха в момента пристанището на Ганду. Те бяха плавали стотици мили покрай брега, за да натоварят сушена риба, слонова кост, роби, кожи и гуми арабика из далечните диви краища.

Щом доближиха брега, Ясмини сбърчи с погнуса нос. Сладникавата миризма откъм сушилните за риба и складовете за роби вече се усещаше. Когато Дориан стъпи на брега, Башир ал Синд, първият му помощник, го очакваше начело на целия щаб. Яси остана почтително назад, а Дориан незабавно потъна в задълженията и отговорностите, свързани с неговото положение, задължения, които бе забравил през тези кратки скъпоценни мигове на острова с Ясмини.

— Жените пристигнаха, господарю — съобщи Башир, — а търговците очакват разпорежданията ти за прехода.

Дориан тръгна през селището покрай претъпканите робски затвори, през нищетата и страданието, така ярко противоречащи на изживените преди малко с Ясмини красота и спокойствие. На главния сук го очакваха петима роботърговци, седнали върху възглавници под безвкусно натруфени слънчобрани, заобиколени от пазачи и прислуга. Тези хора контролираха цялата търговия в Ганду. Те всички бяха благочестиви и учени мъже, речта им бе изискана, а комплиментите, които му отправиха — цветисти. Държаха се благородно и достойно и всички бяха баснословно богати. За краткото време на престоя му тук, те успяха да спечелят презрението на Дориан, заради варварщината на търговията, от която живееха.

Сам Дориан някога бе роб, но Ал Малик никога не го бе третирал като такъв. Робството бе неизменна част от обкръжението му през всичките тия години, поради което не му обръщаше внимание. Повечето роби, които срещаше бяха вече укротени или родени в пленничество, примирени със съдбата си и почти във всички случаи към тях се отнасяха с грижа, като към ценно имущество. След пристигането в Ганду обаче, той се сблъска със суровата, жестока действителност. Принуден бе да наблюдава как докарват наскоро заловени хора и това не бе отрадна гледка.

Разкъсван между вродената човечност и чувството за дълг към осиновителя си, халифа, той разбираше, че от тая търговия зависи благоденствието на народа му. Нямаше да се измъкне от задължението да я закриля, но изпълнението на този дълг не му носеше радост.

Настъпи часът на обедната молитва и те изпълниха ритуалните обмивания. Яси му поля, а после всички отправиха молитвите си, наредени в една линия на копринени килимчета с лице към светите места на север. Когато отново се настаниха под слънчобраните, Дориан бе изпълнен с неудържимо желание да прескочи изисканите встъпителни фрази на търговците, както и по-нататъшната размяна на комплименти и да премине направо към деловата част. Само че бе до такава степен пропит с арабския дух, че не можеше да допусне подобна простащина. Слънцето бе отдавна напуснало зенита, когато един от събеседниците, сякаш между другото спомена, че двестате поискани от него робини са вече тук.

— Нека ги доведат — нареди Дориан и след заповед на търговеца, те започнаха да минават една по една. Дориан веднага забеляза, че са му набутали най-старите и болнави жени. Много от тях нямаше да издържат убийствения преход до брега. Усети как в гърдите му се надига гняв. Дошъл бе да отърве тия мъже от разорение, носеше халифски ферман, който им налагаше послушание, а те отвръщат със свидливо шикалкавене. Овладя чувствата си. Състоянието на жените не бе от съществено значение за плана му. Възнамеряваше да ги включи в кервана, колкото да приспи бдителността на мародерите. Един робски керван, съставен изцяло от мъже, би могъл да предизвика подозрения.

Принуди се да отхвърли петдесетина жени — най-старите дъртофелници и тези в напреднала бременност. Несгодите на похода щяха със сигурност да убият старите и да предизвикат преждевременни раждания, а Дориан не можеше да поеме на съвестта си неизбежната гибел на новородените. По същата причина, отхвърли и предложението на търговците да му предоставят деца.

— Тръгнем ли от Ганду — предупреди ги той, — искам да сложите на тия нещастници най-леките възможни вериги. — В знак, че разговорът е приключил, Дориан се изправи.

Цяло облекчение беше да напусне ненавистното село и да се изкачи в прохладата и чистия въздух на хълмовете, откъдето се разкриваше величествена гледка към езерото. Дориан бе установил лагера си на склона. От опит знаеше, че хората се разболяват по-рядко, ако се държат настрана от гъсто населени места, ако отходните ями се изкопаят далеч от запаса питейна вода и ако строго се спазват предвидените от исляма правила за клане на добитък и приготвяне на храната. Много пъти си бе задавал въпроса, дали ритуалното миене преди молитва не допринася също за доброто здраве на войника? Във всеки случай, болестите сред неговите хора бяха много по-рядко явление, отколкото в претъпкания малък английски кораб на баща му, с който бе плавал като дете.

Макар следобедът да преваляше, работата му за деня още не бе привършена. Утре рано призори започваше първият етап от прехода и трябваше да се погрижи за реда в кервана.

Петстотин от хората му, плюс жените, трябваше да оформят примамката. Цветът на пленниците бе наситено черен. Дори и най-мургавият арабин не можеше да се доближи до този тен, така че Дориан използва отвара от дървесни кори, в която рибарите киснат мрежите си, за да боядиса войниците в по-естествени за вътрешността на континента тонове. Постигнатото не бе съвършено, но той разчиташе прахолякът и мръсотията от пътя да допринесат за пълната убедителност на измамата.

Сблъска се и с други трудности: никой от хората му не искаше да се съблече гол — религиозните норми за приличие не допускаха това — така че се видя принуден да направи компромис, като им позволи да носят набедрени препаски. Затова пък, положи грижи те да бъдат възможно най-мърляви и дрипави. Не искаха и да обръснат главите си, но няма роб с чорлава коса и по този въпрос Дориан не отстъпи. Щяха да носят леки вериги, но без да ги заключват, така че да бъдат в състояние мигом да се освободят от тях. Съвсем неохотно, петимата търговци се разделиха със сто слонски бивни, за да подсладят примамката. Бяха малки и леки, така че да могат войниците да носят освен тях и оръжието си, скрито във вързопи на главите им.

Колоната щеше да се води от Дориан, облечен в роба, забулен и на кон, както и щяха да очакват разбойниците. Яси трябваше да му е под ръка. Вече се бе научила да язди по мъжки. Един малоброен отряд ще охранява колоната. Не съвсем малък, за да предизвика подозрения, но не и многоброен, за да не обезкуражи нападателите.

Башир ал Синд ще води ариергард от още хиляда бойци на две-три левги след кервана, за да не могат съгледвачите на противника да забележат облака прах, вдиган при движението му. Червена китайска ракета щеше да съобщи, че нападението е започнало. След нея Башир трябваше да ускори ход и да обкръжи нападателите, а Дориан да ги задържи до пристигането му.

— Планът е съвсем прост — заключи Дориан, след като за десети път го бяха обсъдили с Башир. — Ще има много неща, които сега не можем да предвидим, но това са рисковете на войната и ще трябва да се справяме с всяко едно по отделно и в движение. Възможно е фиси изобщо да не се появи. — „Фиси“ на суахили означаваше хиена. С тази дума наричаха мародерите.

— Ще дойдат, Ал Салил — предсказа Башир. — Вече са опитали оманска кръв и им се е усладила.

— Моли се Богу да излезеш прав! — отвърна Дориан и се отправи към палатката, където робът Яси бе приготвил вечеря.