Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Monsoon, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2010 г.)

Издание:

Уилбър Смит. Мусон

ИК „Venus Press“, 2001 г.

История

  1. — Добавяне

147.

Дориан дръпна юздите и огледа от седлото входа на прохода. Той слизаше постепенно надолу, а стените му ставаха по-стръмни и по-високи. Ясно си спомняше това място. Когато мина първия път оттук, се постара да запамети всички места, които биха могли да прикрият някаква опасност. Беше идеално за засада. Усети кожата на врата си да изстива — сигурен признак за близка опасност, както го бе научил дългият му опит.

— Батула, вземи двама души и минете през прохода! — Всеки предпазлив водач на керван би сторил това. — Престори се, че търсиш следи, но ако наистина намериш, не давай вид! Върни се при мен! Преди да пристигнеш извикай, че пътят е чист!

Батула наклони върха на копието, тръгна към прохода и изчезна зад първия завой. Дориан слезе от коня със сковани движения, а цялата дълга колона зад него тромаво спря. Робите се отпуснаха на земята и свалиха товарите си. Робът Яси издигна слънчобран за шейха, а след това разпали въглени в малкия мангал, който носеше вързан за седлото. Щом се разгоряха, сложи отгоре джезве кафе. То забълбука и робът напълни едно филджанче, което предложи коленичил на господаря си.

— Стой до мен, щом започне битката! — прошепна Дориан. — В никакъв случай не хващай в ръце оръжие и не прави заплашителни жестове. Ако се видиш застрашена, хвърляй се на земята и моли за пощада! Ако те заловят, не показвай, че си жена, защото ще те употребят като такава!

— Както заповядаш, господарю! Но след като съм до теб, не се страхувам от нищо.

— Знай, че те обичам, малката ми, и винаги ще те обичам.

— И аз те обичам, господарю.

Един вик откъм прохода ги прекъсна.

— Пътят е чист, всичко е спокойно!

Дориан вдигна поглед към Батула, който размахваше копие със син вимпел на върха.

Дориан възседна и се изправи на стремената, за да даде знак да потеглят. Това бе достатъчно — всеки знаеше какво трябва да прави. Керванът се залюля и мудно започна да изтича в червената паст на скалата.

Каменните стени сякаш се сключваха над главите им. Оттук, столетия наред минаваха слонски стада и тежките им стъпала бяха изгладили дъното на прохода. Дориан уви още по-плътно края на тюрбана около устата и носа си и без да се навежда, за да не издаде намеренията си, започна да разглежда скалата долу, в търсене на някаква следа от мародерите. Камъкът беше чист, но това нищо не значеше — тия хора бяха опасни и не биха оставили явна следа.

Колкото повече се стесняваше проходът, толкова по-нагъсто се скупчваха роби и пазачи, докато накрая раменете им започнаха да се допират. В колоната нямаше разговори или песни, защото арабите не можеха да наподобят ритъма на дивия континент.

Високо над прохода, Дориан забеляза някакво движение и сърцето му се сви. После видя, че е сива планинска антилопа — голяма колкото заек. Остана за миг кацнала на огромен камък, събрала четири миниатюрни копитца, навирила прави рогца и уши, вперила в хората долу огромни, тревожни очи.

Стигнали бяха спускането. Проходът се процеждаше през висока порта от ерозирала скала, след което започваше да се спуска по естествени каменни стъпала. Дориан слезе от кобилата и я поведе по коварното стълбище. Стигнал дъното, той се обърна назад към стръмнината. Войнишкият инстинкт го накара да погледне хората си в този рисков момент: така бяха наблъскани в каменния търбух, че с мъка биха извадили сабя или насочили мускет.

Дръпна коня до стената, за да пропусне колоната роби и пазачи. Започна да оглежда стените, в очакване да зърне блясък от цев или човешки профил. Нямаше нищо и половината колона вече бе на каменното стълбище. Втората половина влизаше в червения отвор на прохода. Сега беше моментът. Вече бяха в капана. Погледна към Яси. Тя също дръпна коня си до стената и стоеше край него, свряна зад голям камък, за да пропуска колоната мъже пред себе си.

Дориан пак погледна нагоре. Един лешояд кръжеше високо в синевата, разперил широко криле. Извърна глава и погледна с едно око към хорската маса под себе си.

Имай търпение, гадна птицо, помисли си мрачно Дориан. Днес ще ти осигурим пир.

Преди да завърши мисълта си, въздухът удари тъпанчетата му с такава сила, че той се олюля назад. Имаше усещането, че притискат гърдите му с огромно менгеме, а яката скала под краката му трепери и подскача.

Видя стълб от дим, прах и парчета червена скала да се издига чак до кръжащия лешояд. После скалата се разтърси и огъна навътре. Това стана толкова бавно, че имаше време да го осъзнае. Барут! Трябваше да се сети. Взривили са скалата.

Разбитата маса започна да се свлича по-бързо с тътен, стържене и грохот. Виковете на хората отдолу бяха немощни и тихи. Скалната маса се стовари отгоре им и задуши безполезния зов към Бога. Проходът беше затрупан, а дългият керван — разделен на две, както тялото на питон, с един-единствен замах на сабя.

Дориан още прегръщаше шията на коня със звънящи уши и объркани сетива, а първите стрели започнаха да се спускат над хората му като разгневени стършели. Първите мускетни залпове се разнесоха от високите скали над главите им. Барутен дим изпълни като гъста мъгла горещия неподвижен въздух, а оловото плющеше като градушка по камък и човешки тела.

Сто или повече от хората му бяха смазани под каменната лавина. По-малко от петдесет воини бяха оцелели. Останалата част от силите му оставаше отрязана в горната част на прохода. Даде си сметка, че нападателите бяха спечелили инициативата и всеки миг щяха да довършат кървавото дело. Хвърли се на седлото и изтегли ятагана.

Батула не се виждаше наблизо, но това едва ли имаше някакво значение — пространството беше твърде тясно за бой с копия. Слезе ли фиси долу, остава да разчита само на ятаган и кинжал. Робите лежаха ничком, както бе наредено. Докато се свиваха в престорен ужас на каменния под, те сваляха вериги и измъкваха оръжия от вързопите, които носеха до момента на главите си.

От седлото Дориан видя фиси да се спускат по стръмните скали от скривалищата си — черни мъже с бойна украса от пера, размахали леки кожени щитове, заскачали от камък на камък, надали някакви дивашки войнствени викове. Държаха къси копия и тежки тояги. После Дориан забеляза смаян един бял начело. И още един, и още един.

— Бог е велик! — изрева той.

Свитите на земята полуголи араби скочиха на крака, за да посрещнат атаката с ятаган в ръка и викнаха като един:

— Бог е велик! Аллах акбар!

Дориан понечи да изведе коня си на позиция, от където би могъл да ръководи отбраната, но в този миг оловен куршум тежко пльокна в рамото на животното и то се строполи долу — объркан вързоп ритащи крака и плющяща разкъсана амуниция. Дориан успя да отскочи невредим. Всичко наоколо беше с краката нагоре, но през невъобразимия шум ухото му долови един глас:

— Дръжте ги, момчета! Накълцайте безверните им задници! — Гласът викаше на английски, с гърления изговор от Девънския край и това изненада Дориан много повече от експлозията преди малко.

Англичани! Толкова години не бе чувал да се говори на тоя език. И ето че времето се изличи от съзнанието му като с магическа пръчка. Бяха негови сънародници. Попадна във водовъртеж от противоречиви чувства. Огледа се, търсейки на начин да спре битката, да запази живота на собствените си войници и на своите сънародници, изправени едни срещу други.

Но копието на войната бе вече хвърлено и нямаше начин да се прекъсне неговия полет. Погледна към Яси. Тя се криеше зад огромния камък. Крещеше и сочеше нещо зад гърба му.

— Отзад, господарю!

Дориан се извърна, за да посрещне нападателя. Беше едър широкоплещест дангалак с крив нос и рунтава черна брада. Лицето му бе силно загоряло и обветрено, но нещо в очите, едни зеленикави пламъчета, дръпнаха отдавна забравена струна в спомените на Дориан. Нямаше и миг възможност да се вслуша в нейния звън, защото дангалакът напираше с бързина и устрем, които отговаряха на ръста му.

Дориан отби първия удар, но той бе така силен, че ръката му изтръпна за миг до рамото. Нанесе контраудар на височината на гърдите, красив и елегантен, а англичанинът го отплесна нагоре, след което започна класическа дълга серия, а стоманата звънтеше и пееше.

В този миг Дориан осъзна три неща: Англичанинът беше най-опасният фехтувач, срещу когото се бе изправял в живота си. Прекъснеше ли серията, беше мъртъв. Сабята срещу неговата му бе позната. За последен път я бе видял опасана около кръста на баща си, изправен на юта на „Серафим“. Синята стомана и златните инкрустации блестяха и го заслепяваха. Грешка не можеше да има.

И тогава противникът му проговори. В гласа му едва се усещаше усилието, което влага в ударите си.

— Хайде, Абдула. Дай да ти клъцна още малко от пишката.

— Том! — искаше да извика Дориан, но смайването бе така силно, че от гърлото му не излезе и звук. Дясната ръка омекна и той отпусна оръжието.

Никой жив човек не можеше да си позволи това, след като Том Кортни го бе въвлякъл в дълга серия и смъртоносният удар дойде с бързината на мълния. Дориан успя да се извърне в последния миг, изместил удара на своя брат само с един инч и веднага усети пронизването. Острието потъна с лекота високо в дясната част на гърдите. Безчувствените му пръсти изпуснаха ятагана, а Дориан падна на колене с острието на сабята в тялото си.

— Том! — отново опита да извика той и отново не издаде звук. Том отстъпи, като измъкна сабята със смучещ звук, като на детски устни, изтървали гърда на кърмачка. Дориан падна ничком. Том го прекрачи и понечи да нанесе завършващия удар. Преди да успее, някакво малко тяло се метна между тях и прикри Дориан.

— Да пукнеш дано! — викна Том, но спря ръката си. — Бягай веднага оттука! — Момчето, което простря тяло като щит, беше още дете и тази саможертва трогна Том, дори в бяса на битката. Можеше да ги убие и двамата само с един удар, но не намери сили за него. Отстъпи крачка и се опита да изрита момчето от неподвижното тяло на арабския главатар, но човечето се бе вкопчило в него, като стрида в скала. Започна да пищи жалостиво на арабски:

— Милост! В името на Аллаха, милост!

В този момент се разнесе гласът на Аболи:

— Откъм гърба ти, Клебе! — Том се извърна, вдигнал сабя да посрещне двама полуголи. За момент ги помисли за роби, освободили се по някакъв начин от веригите и хукнали срещу него, с бог знае откъде взети ятагани. И тогава забеляза, че чертите им са арабски, а не негроидни. Господи, това изобщо не бяха роби, а арабски войници. С няколко движения уби единия и обърна другия в бяг с дълбока рана на рамото.

— Клебе, това е капан! — отново изрева Аболи и Том се огледа. Досегашните роби бяха без вериги и въоръжени до един. Контраатакуваха бързо и устремно. Войните на лоци вече се огъваха и повечето драскаха нагоре по скалите в див безпорядък.

Том видя как откъм челото на колоната към небето се издига, дълга бяла опашка дим, червена китайска ракета, очевидно сигнал за призив на подкрепления.

През червеното било на купищата взривена скала, разделила прохода на две, се прехвърляха нови и нови араби, някои в роби, а други само по препаски. Бързаха да се включат в сражението. Аболи и малкият отряд англичани вече отстъпваха многократно по численост. За броени минути, свежите сили на противника щяха да ги откъснат и надвият.

— Да бягаме, Клебе! Всичко е загубено! Да бягаме!

— Към мен! — изрева Том. — Към мен, Кентавър! — Зовеше хората си, да се съберат. Алф Уилсън и Люк Джарвис успяха да си пробият път и застанаха от двете му страни. Заедно с Аболи и останалите моряци образуваха стоманен кръг, който започна бавно да се оттегля. Стотици пъти бяха упражнявали този маньовър. След като водачът им бе ударен и изваден от битката, арабите изпаднаха в нерешителност и не проявиха особена охота да се надянат на вражеските саби. Том усети зад себе си основата на стръмната скала и викна:

— Дим да ви няма, момчета! Всеки за себе си! Последният ще хване дявола за опашката!

Задраскаха нагоре като полудели. Плувнаха в пот, псуваха и се задъхваха. Преди да стигнат върха, арабите се окопитиха и първите мускетни изстрели разкъртиха скалите наоколо. Каменни отломъци се посипаха по главите им, а рикошетите свистяха из въздуха. Един от моряците бе ударен — оловно топче намери гърба му. Той пусна скалата, изви се като дъга назад и полетя надолу.

— Нищо не можем да направим за бедния Дейви. Продължавай! — изръмжа той.

Двамата с Аболи прехвърлиха билото едновременно и излязоха от обсега на куршумите. Изчакаха да си поемат дъх и да съберат останалите около себе си.

Вадички пот се стичаха по белязаното лице на Аболи. Той погледна Том и заклати голямата си глава — не му трябваха думи, за да изрази чувствата си на глас.

— Хич не се обаждай, Аболи! Още един път доказа, че си мъдър колкото Бог, само че доста по-стар и не толкова хубав. — Том се засмя на пресекулки. — Хайде, момчета! Назад към конете!

Сара ги държеше за юздите в гъстите шубраци на клисурата. Хвърли им един поглед, докато се препъваха назад, помъкнали двама ранени и не зададе въпроси. Повечето бяха с кървящи рани и всички вир-вода от пот. Нямаше коне за всички и Том взе Сара при себе си. Люк качи единия ранен, Алф Уилсън — другия, а останалите хванаха всеки по едно стреме и цялата кавалкада се понесе на юг. Бойците на лоци отдавна се бяха изпокрили.

— Сами си навлякохме беля на главата — каза Аболи. — Сега ще пратят цяла армия подире ни.

— Дните ни във форт Провидънс свършиха — съгласи се Том, пришпорил коня си редом. — Слава Богу, „Кентавър“ няма товар. Реката е плитка, но корабът е лек и ще се измъкнем по течението, преди мюсюлманите да ни настигнат.