Уилбър Смит
Мусон (58)

58.

„Серафим“ се нареди до „Минотавър“ срещу входа към залива. Командваше го Нед Тайлър, тъй като Хал не беше на борда. Когато стигнаха на подходящо разстояние, двата големи кораба започнаха систематична бомбардировка върху арабските позиции между палмите, както и по крепостните стени. Дългите месеци упражнения казаха думата си и въпреки силно намалелия състав, оръдейните разчети стреляха бързо и точно. Като разчиташе на демонстрираната от арабите некадърност, Нед закара „Серафим“ почти до самия риф. Той беше напълно в обсега на тежката артилерия от форта, но корабният огън къртеше на парчета кораловите бойници и хвърляше защитниците в пълна паника. Ответният огън бе откъслечен и неточен. Нападащите кораби се намираха под носовете на крепостните оръдия и макар че няколко каменни топки вдигнаха водни стълбове достатъчно близо, за да опръскат палубата на „Серафим“, повечето цопваха далеч встрани.

Арабският стан в горичката бе разположен в обсега на дългоцевните мускети и половината моряци бяха заети с обстрелване на колибите и навесите от палмови листа. Оръдията бяха заредени с картеч и оловните топчета обсипаха втурналата се към крепостта тълпа от мъже и жени. Труповете им се валяха от двете страни на пътеката, като кафяви снопове зад гърба на жетвар.

След първия набег корабите поеха по вятъра, за да се завърнат отново, обърнати с другия си борд толкова близо, колкото рифът позволяваше. Огънят им беше безмилостен. Арабските артилеристи бяха преодолели до голяма степен обзелата ги в началото паника. Каменните им гюлета падаха близо до „Серафим“, а едно дори разби фалшборда му. То отнесе и двата крака на едно от барутните момчета, както подскачаше откъм погреба, натоварено с копринени торбички черен барут.

Нед погледна към безкракия торс на момчето, гърчещ се в уголемяваща се локва от собствената му кръв недалеч от руля, където стоеше. Умиращият момък викаше жалостиво майка си, но и двете му прекъснати бедрени артерии бликаха като гейзери, а никой не можеше да изостави поста си, за да му помогне. На Нед и през ум не му мина да изтегли кораба на безопасно разстояние, за да предотврати по-нататъшни загуби. Хал му бе казал да се държи близо до брега, като ангажира изцяло вниманието на бреговата артилерия, а арабите да останат блокирани в крепостта, колкото е възможно по-дълго. Нед не би се отклонил и на инч от точното изпълнение на тази заповед, макар загубата на който и да е от храбрите му момчета дълбоко да го нараняваше.

От другата страна на острова, Хал чуваше равномерния оръдеен огън, воден от двата кораба и доволно изтри потта от челото си.

— Огън момчета! — похвали ги той и отново насочи вниманието си към дебаркирането на останалите моряци от „Йомен ъв Йорк“. Лодките минаваха през прохода в кораловия риф, набелязан от него още преди няколко седмици. Четирите катера, нагазили до ръба във водата, бяха така натъпкани с хора, че вътре нямаше къде игла да падне.

Щом дъното на всяка лодка остържеше пясъка, хората изскачаха до колене в прозрачната и топла вода на лагуната и джапаха към брега. Големият Дениъл и Алф Уилсън ги строиха в колона и поведоха към прикритието на палмовата гора.

Дори с всички хора, които Андерсън можа да отдели от екипажа на „Йомен“, Хал разполагаше с по-малко от четиристотин моряка за своя десант срещу ордата на Ал Ауф. Неприятелите като нищо можеха да се окажат хиляда или дори две хиляди души, пресмяташе наум Хал, но до този момент никой не направи опит да попречи на дебаркирането им. Изглежда „Минотавър“ и „Серафим“ бяха изпълнили една от задачите си — да държат всичко живо зад прикритието на крепостните стени.

Моряците и от последната лодка запъплиха през пясъчната ивица, огънати под тежестта на оръжието, торбите с барут и водните мехове — битката в тая жега щеше да причини голяма жажда. Хал погледна след отдалечаващите се празни лодки към легналия на половин миля от брега „Йомен“ и догони опашката на влязлата в гората колона.

Редът на придвижване бе внимателно обсъден. Големият Дениъл командваше авангарда и изпратените напред съгледвачи, които трябваше да предотвратят евентуално попадане в засада. Мускетари осигуряваха фланговете на колоната, основната група по средата беше под непосредственото командване на Хал.

От заливчето, в което стъпиха на сушата, до крепостта имаше по-малко от три мили и Хал подканваше хората да бързат, почти да тичат по меката песъчлива почва. Не бяха изминали и миля, когато отпред се разнесе залп от мускети, викове и писъци. Хал забърза напред, уплашен че Големият Дениъл може да е попаднал в засада. Страх го бе да помисли какво го очаква. Девет убити араби лежаха от двете страни на широката пътека, тъпкани от краката на преминаващите моряци, а шумът от битката се отдалечаваше към форта, накъдето бяха побягнали останалите, подгонени от побеснелите моряци. Един-единствен моряк бе прислонил гръб към палмов дънер и превързваше с парче плат ранения си от мускет хълбок. Хал отдели един човек да го придружи назад до брега, откъдето да го откарат на „Йомен“ и забърза след Големия Дениъл. Оръдията продължаваха да бумтят откъм другата страна на острова, а разстоянието до форта бе намаляло, така че вече виждаха облаци барутен дим да се реят над върховете на палмите недалеч от тях.

— Нед Тайлър не дава на синовете на Пророка да си кажат утринната молитва — забеляза Хал, докато по бузите и брадичката му се стичаше такава пот, че ризата можеше да се изстиска.

От известно време усещаше воня, която ставаше непоносима в горещата влага на гората. Когато излязоха на открито, Хал спря така внезапно, че хората зад него се блъснаха в гърба му. Въпреки цялото напрежение на момента, ужасяващата гледка на екзекуциите го накара да замръзне. Обгорелите от слънцето трупове, виснали от трипоидите си, бяха гротескно издути от собствените си газове, а някои се бяха разпукали като презрели плодове. Покриваше ги гъмжило едри мухи, преливащи във всички оттенъци на синия цвят.

Хал не можа да попречи на погледа си да премине по всичките в търсене на един по-малък труп с червена коса и като не видя каквото търсеше, усети как свилата се в стомаха му топка се разсейва. Насили волята си и продължи сред висналите тела, без да обръща внимание на жужащия облак, който се надигна отвсякъде и докосваше лицето му с пърхащи крилца.

Аболи и Том го очакваха под дърветата в противоположния край на откритото пространство.

— Можем ли да тръгваме? — викаше Том на тридесетина стъпки от него. Двамата с Аболи, както и придружаващите ги трима други, бяха облечени в арабски одеяния и с чалми на главите. Хал видя, че лицето на сина му изразява нетърпение и решителност, а в десницата си държи оголена сабя. Отново го бодна чувството за вина, задето се бе огънал пред увещанията на Том и му позволи да отиде с Аболи. Единственото оправдание беше, че само Том бе ходил при крепостта и знаеше откъде малка група смелчаци би могла да прехвърли стената й. Освен това, Том знаеше и в коя килия държат Дориан. Преоблечени като корсари, те щяха да се опитат да стигнат до него и да го защитят по време на кръвопролитната битка за превземане на крепостта.

Хал стисна Аболи за ръката и изсъска:

— Дръж Том под око! Не му позволявай да направи някоя глупост! Прикривай му тила непрекъснато!

Аболи отвърна с тъмен поглед и не благоволи да отговори. Хал продължи:

— Не му позволявай да се катери по стената, преди да сме привлекли всяка жива душа откъм източната й страна!

Аболи прошепна грубо:

— Вършете си работата, Гундуане, аз си знам моята.

— Започвай я тогава! — леко го побутна Хал и се загледа след малката група. Том и Аболи тичаха рамо до рамо отпред, а останалите ги следваха през гората към по-отдалечения край на крепостта.

Щом изчезнаха, Хал погледна към крепостната стена, едва-едва надничаща над върховете на дърветата и проточи врат, заслушан в звуците на канонадата. Макар тази част от острова да бе покрита с облаци барутен дим, чиято смрад сякаш лепнеше по гърлата, бумтенето на оръдията започваше да заглъхва. Нед бе извел „Серафим“ и „Минотавър“ в по-безопасни води.

Хал хвърли поглед назад и се убеди, че въпреки трудния преход през гората, моряшката колона идваше стегната и стройна, само с неколцина изоставащи. Поведе ги нататък и стигна Големия Дениъл, спрял в края на гората.

През поляната, на сто и петдесет крачки от тях, се издигаха петдесетфутовите стени на цитаделата. Арковидните крила на портата бяха затворени, дебелите им талпи — укрепени с железни гвоздеи. По бойниците не се забелязваха защитници. Вероятно всички бяха на западната стена, обстрелвана от корабите. Докато ехтяха последните оръдейни залпове, Хал дочу пискливите им далечни викове на радост, при вида на отдалечаващите се кораби.

— В момента имаме предимство — обърна се Хал към Големия Дениъл, — но трябва да действаме много бързо, ако искаме да се възползваме от изненадата.

Отзад прииждаше колоната моряци, приведени под теглото на товара си. Задъхани и потънали в пот, те се тръшваха на земята и надигаха меховете с вода, поемайки я на дълги жадни глътки. Хал тръгна сред тях, като ги насърчаваше и изпращаше на позиции в края на гората.

— Навеждайте глави и стойте в сенките! Прегледайте си зарядите и не стреляйте, докато не ви дам знак!

Групата с петте тежки сандъка барут бе изостанала в ариергарда, но ето че най-после и те пристигнаха, провесили всеки петдесетфунтов сандък на прът, носен от двама. Подредиха ги на земята и двамата с Дениъл започнаха да приготвят фитилите им.

Хал ги бе отрязал колкото се може по-къси и това бе много рискована работа, понеже няма два еднакво дълги фитила, които да изгарят за едно и също време. Те причукваха всеки фитил с дръжките на ножовете си в опит да разпределят експлозива равномерно, после ги пъхваха в специално пробити за целта дупчици. И секундите бяха скъпи, нямаха време да проверяват, дали всеки фитил е поставен съвсем както трябва. Ако един ги подведеше, оставаха още четири, които да взривят адската машина.

— Готово ли е? — вдигна поглед Хал.

Големият Дениъл затъпкваше последния фитил с помощта на парченце катран.

— По-готово от това, здраве му кажи.

— Пали! — заповяда Хал и Дениъл удари кремъка с огнивото. Праханта хвана. Поднесоха огъня към фитила и видяха как затлея и запращя.

— На рамо! — нареди Хал и петима свежи мъже, подбрани заради изключителната си сила, се надигнаха от местата си и приближиха. Зад тях чакаше втора редица, готова да хукне и поеме сандъчетата, ако носачът се препъне или падне от куршум на мускет, изстрелян от защитниците на крепостта.

Хал изтегли сабя и отиде до края на гората. Погледна отвъд поляната. Все още нямаше и помен от стража по стените. Пое си дълбоко дъх и напрегнат като стоманена пружина викна:

— След мен, момчета!

Без викове и крясъци, те затичаха към портите. Босите стъпала на моряците затъваха дълбоко в меката почва под тежестта на товара, но те преодоляха разстоянието бързо и бяха почти стигнали, когато от стената се разнесе вик и изстрел. Хал забеляза една чалма и насочено към тях димящо дуло на кремъклийка. Разстоянието бе късо и куршумът намери един от моряците право в оголените гърди. Раненият се просна в цял ръст върху пясъка и сандъкът падна от рамото му.

Големият Дениъл тичаше само на стъпка отзад. Наведе се и го грабна като да бе сламка. С него под мишница, той прескочи умиращия и стигна портите пръв. Остави сандъка до пантите и махна към останалите:

— Насам! Донесете ги тук!

Когато първият пристигна задъхан и хъхрещ, Големият Дениъл го освободи от товара му и викна:

— Бягай назад към гората! — Сложи сандъка върху другия и пое следващия с думите: — Добра работа, момко. — Постави и третия сандък върху останалите.

На стената вече се бе скупчила ревяща тълпа араби, които стреляха безразборно по бягащите към прикритието на гората хора на Големия Дениъл. Още един падна в пясъка и около него започнаха да се вдигат прашни фонтанчета — арабите от стената се мъчеха да го довършат с мускетите си. Скритите между дърветата моряци също откриха огън. Техните куршуми отчупваха парчета от кораловите блокчета на стената, които се сипеха по главите на застаналите пред масивната порта моряци.

Хал коленичи до Големия Дениъл, когато той постави на купа и петото сандъче. Духна края на тлеещия фитил в ръката си и той с готовност се разгоря.

— Бягай, Дени — каза Хал на едрия мъж. — Аз ще имам грижа за останалото.

Но Големият Дениъл също държеше запален фитил.

— Да ме прощавате, капитане, ама няма да стане. — Коленичи до Хал и допря огънчето до фитила на единия сандък. Хал се отказа да губи време в разправии и се зае със същата работа. Без излишна припряност те запалиха и петте фитила, след което почакаха, за да се убедят, че горят добре.

Половината гарнизон вече се тълпеше над главите им, като стреляше към края на гората. Четиристотин английски моряка крещяха и изпращаха унищожителни залпове към бойниците на крепостната стена.

Хал и Дениъл бяха защитени от малък перваз, който минаваше под бойниците, но щом побегнеха назад, щяха да попаднат право под дулата на арабите, докато тичат през поляната към гората. Хал хвърли последен поглед към съскащите фитили — огънят бе стигнал на инч от дупките в буретата — и скочи на крака с думите:

— Мисля, че е време да си тръгваме.

— Не виждам причини за бавене, капитане — ухили се с оголени венци Големият Дениъл и двамата хукнаха рамо до рамо през празното пространство.

В същия миг силата на виковете отгоре се удвои и всеки арабин от стената насочи оръжието си към тях. Тежките оловни топчета свистяха покрай ушите им и се забиваха дълбоко в пясъка до петите им. Откъм гората се носеха окуражителни викове и толкова ожесточени изстрели, както и откъм бойниците.

— „Серафим“! — крещяха моряците. — Давай, Дени! Тичайте, капитане!

Времето спря за Хал. Също както под вода, всяко движение сякаш отнемаше цяла минута. Гората като че си оставаше все на едно и също разстояние, а изстрелите се сливаха в оловна градушка.

И ето, Големият Дениъл бе улучен и то не от един, а от два куршума едновременно. Единият удари коляното му отзад, счупи костта и кракът се сгъна като дърводелски метър. Другият го намери в хълбока и счупи бедрената кост в горната й част. Падна в пясъка с усукани и безпомощни крака.

Хал изтича няколко стъпки, докато осъзнае, че е сам. Спря и се обърна.

— Бягайте! — викна му Големият Дениъл. — Не можете ми помогна! И двата ми крака заминаха. — Лицето му бе цяло в пясък, очите и устата — пълни. Хал хукна към него в бурята от мускетен огън.

— Не! Не! — изрева Големият Дениъл и от устата му се разхвърча облак слюнки. — Бягайте назад, глупако! Бягайте!

Хал стигна до него и се наведе към раменете му. Опита се да го повдигне и бе ужасен от теглото на огромното тяло. С двата си извадени от строя крака, Дениъл не можеше да му помогне. Хал си пое дълбоко дъх, промени захвата и напъна отново. Този път успя да надигне тялото на Дениъл от земята и се опита да пъхне рамо под мишницата му.

— Безполезно е — промълви Големият Дениъл в ухото му, сгърчен от болка, докато счупените краища на бедрото му се отъркаха едно в друго. — Бягайте, спасявайте се!

На Хал не му стигна въздух за отговор, затова напрегна сетни сили и опънал всяка фибра на мускули и сухожилия, повдигна Дениъл. От усилието му притъмня, а през мозъка му минаха мълнии, но огромната фигура на Дениъл бавно се отлепи от земята и той прегърна Хал през раменете с дясната си ръка. Останаха в това положение един дълъг миг, вкопчени един в друг, неспособни да мръднат и крачка.

— Вие сте луд — прошепна Големият Дениъл с устни на инч от ухото на Хал. — Барутът ще гръмне всеки миг…

Зад бойница на високата стена един арабски мускетар насипа шепа едър черен тютюн в дулото на оръжието си и натика отгоре му платнен тампон. Куршумът стискаше между зъбите си. Представляваше безформено парче чугун, който той сам бе изпилил до облата, подходяща за цевта форма. Изплю го в дулото и с помощта на дървен шомпол го натика навътре. После обърна оръжието и постави дългата му цев в каменната основа на бойницата. Насочи с треперещи пръсти тънка струя ситен барут в подсипа и запъна докрай петлето.

Когато вдигна приклада до рамото си и погледна над стегнатата с бронзови пръстени към ложата цев, видя фигурите на двамата неверника на поляната, все още неподвижно вкопчени един в друг като любовници.

Внимателно се прицели в допрените им една до друга глави и силно дръпна твърдия спусък. Петлето се спусна и кремъкът даде искра под резкия металически удар. Барутът в подсипа пламна с пуфтене и бяло облаче пушек и за миг стрелецът помисли, че мускетът ще откаже, но той изрева оглушително и подскочи в ръцете му, като го блъсна силно в рамото.

Очуканото парче чугун започна да се превърта във въздуха щом се видя на свобода извън дулото на мускета. Полетя към мястото, от което Хал и Големият Дениъл се мъчеха да се измъкнат. Изпратено бе към главата на Хал, но така загуби височина при полета, че за малко изобщо нямаше да го удари. В крайна сметка попадна в глезена, отнесе част от петата и разби дребните костици на ходилото.

Щом стъпалото бе избито изпод крака му, Хал рухна под теглото на Големия Дениъл и двамата останаха така един до друг на земята.

— Бягайте! В името Божие, Бягайте! — крещеше Големият Дениъл в лицето на Хал. — Сандъците ще гръмнат всеки миг!

— Не мога! — избъбри през болката си Хал. — Удариха ме! Не мога да стана!

Големият Дениъл се подпря на лакът и погледна крака на капитана си. Мигом забеляза, че раната е осакатяваща и насочи поглед към пирамидата от барутни сандъци под арката на портата, само на тридесет фута от мястото, където лежаха.

Огънчето на един от фитилите бе стигнало катраненото топче върху дупката на сандъка. Експлозията беше въпрос на секунди. Големият Дениъл прегърна Хал в мечешките си обятия и легна отгоре му.

— Слизай от мене, дяволите да те вземат! — заблъска се Хал под чудовищното тегло, но в тоя миг най-долното сандъче експлодира и предизвика избухването на останалите четири.

Двеста и петдесет фунта черен барут изгоря в едничък взрив и силата на ударната вълна бе катастрофална. Тя откърти тежките порти от пантите им и запрати раздробените талпи навътре в двора. Разруши каменната арка и превърна бойниците в лавина от коралови блокове, оръдия и прах. Двадесетина или повече араби се свлякоха с нея, мачкани и погребвани под развалините.

Пушек и прах се издигнаха на двеста стъпки право в небето, където застинаха в заплашителните очертания на градоносен облак. Ударната вълна помете поляната и удари лицето на гората, като откърши дебели клони, огъна палмовите дървета и раздра листвениците им като ураганен вятър.

Големият Дениъл и Хал лежаха по средата на пътя й. Тя ги прегази с валяк от прах и парчетии. Изтръгна въздуха от дробовете им и ги затъпка в земята като с копита на побесняло стадо биволи. Хал усети как се издуват тъпанчетата му, а ударът се стовари право в мозъка. Загуби сетивата си и му се стори, че се превърта през някакво черно пространство, а главата му цепят мълнии. Върна се бавно от това далечно и мрачно място, а наранените му тъпанчета ревяха и свиреха в спомен за ужасяващия тътен, но през всичките тия звуци той долови безплътния боен вик на своите моряци, тръгнали от гората в атака. Те минаха като един покрай мястото, където лежеше и стигнаха разрушената порта. Скупчиха се там, като се блъскаха един друг през купищата отломъци, но накрая си пробиха път през пушек и прах, за да плъзнат из двора на крепостта. С оголени саби и провесени езици като на хрътки, подгонили елен, те се нахвърлиха върху ошашавените защитници на крепостта в дивата оргия на опиянение от битката.

Ослепен от праха, Хал се опита да седне, но някаква огромна тежест затискаше гръдния му кош и го приковаваше към земята. Задави се, закашля се и опита с примигване да махне песъчинките от насълзените си очи. Макар да драскаше немощно по огромното туловище върху себе си, силите не му стигаха да се освободи.

Постепенно зрението му се избистри, а ревът в ушите му отслабна до жуженето на кошер пчели, затворени в черепа му. Видя лицето на Големия Дениъл над себе си: очите широко отворени с втренчен поглед, а главата клима насам-натам при опитите на Хал да го катурне. Беззъбата уста зееше, а езикът му бе провиснал от нея. Смес от кръв и слюнка капеше топла върху бузата на Хал.

Подлуден от ужас, той направи върховно усилие и се измъкна изпод огромното отпуснато тяло. Седна крайно изтощен и се взря в човека до себе си. Прикривайки го, Големият Дениъл бе поел върху си основния удар на взривната вълна. Тя бе отнесла дрехите, оставяйки го по ботуши и колан. Увлеченият пясък бе охлузил цялата кожа от гърба и задника му и сега приличаше на прясно одран елен. Камъни и всякакви отломъци бяха накълцали гърба му, разкривайки белезникавите ребра.

— Дени? — повика го Хал. — Дени, чуваш ли ме?

Въпросът беше безполезен, рожба на собственото му объркване. Опита да се приближи, но си даде сметка, че не е господар на собствените си крака. Погледна към тях. Единствено те не бяха попаднали под закрилата на тялото на Дениъл. И двата крака бяха голи, а плътта обезобразена, сякаш прекарана през зъбците на кабестана. Парченца кост стърчаха от кървавата маса. Не усещаше никаква болка, така че съзнанието му отказа да възприеме видяното. Не можеше да повярва, че е загубил и двата си крака. Не желаеше да гледа повече тази картина на опустошение.

Използва лактите си, за да допълзи до Големия Дениъл, като ги забиваше в меката почва, а разкъсаните крака се влачеха отзад. Легна до огромното тяло и го обхвана с ръце. Залюля го нежно, както някога бе люлял малкия си син, за да заспи.

— Всичко ще се оправи! Ще преживеем и това заедно, както винаги — зашепна той. — Всичко ще се оправи, Дени!

Не усети, че плаче, докато не видя собствените си сълзи да падат върху обърнатото нагоре лице на Дениъл, като топли капки тропически дъжд, отмиващи белите песъчинки от широко отворените очи.

Така ги намери доктор Рейнолдс, дошъл откъм гората с двамата си санитари.

— Погрижете се първо за Дени! — помоли Хал.

— Господ вече го е поел под собствените си грижи — тихо отвърна доктор Рейнолдс, докато вдигаха Хал на носилка с виснали от нея крака.