Уилбър Смит
Мусон (59)

59.

Том погледна назад към залива. От върха на ниската бяла дюна, където лежаха, той виждаше ясно двата кораба с правоъгълни платна на около миля зад рифа. Грациозният „Серафим“ водеше „Минотавър“ с неговите черни платна и заплашителен, могъщ вид. Под погледа му, те смениха галса и поеха на юг, напускайки поста си пред входа на залива.

Том се надигна на едно коляно и погледна над билото на дюната към крепостните стени, на около двеста крачки от тях. Тежкият облак барутен дим се разсейваше, понесен от мусона към морската шир. Горният край на стената бе отрупан със стотици глави, мургави брадати лица, под тюрбани и чалми. Защитниците размахваха мускети и подскачаха победоносно върху стената. Том чуваше възбудената врява и дори долавяше някои от фразите, отправени към двата английски кораба:

— Дано Бог почерни лицето на неверника!

— Бог е велик! Той ни дари победа!

Том започна да се изправя на крака.

— Нещо не е наред. Досега трябваше да са взривили портата.

Аболи се пресегна и го стисна за китката. Придърпа го долу до себе си.

— Спокойно, Клебе! Понякога най-тежката част от битката е изчакването.

И тогава чуха изстрели от противоположния край на крепостта, а всички арабски глави от бойниците се извърнаха в тази посока. Виковете и подигравките им стихнаха.

— Неверникът напада портите! — изкрещя един глас и мигновено настана суматоха. Даже и артилеристите напуснаха постовете си и хукнаха по стената, за да се изправят пред лицето на тая нова заплаха. Стената опустя за секунди и Том отново скочи на крака.

— Сега е моментът! След мен!

Аболи пак го смъкна долу.

— Търпение, Клебе!

Том се мъчеше да се освободи от хватката му.

— Не можем да чакаме повече! Трябва да отидем при Дори!

Аболи поклати глава.

— Дори и ти не можеш да се изправиш сам срещу хиляда души.

Том погледна към прозорчето, зад което знаеше, че е окован Дориан.

— Трябва да му дойде наум, да даде някакъв сигнал, да ни покаже къде се намира. Да размаха риза или нещо такова. — Но веднага го оправда: — Той е още дете. Невинаги се сеща какво да направи.

Кресчендото на ожесточена мускетна стрелба се донесе откъм далечния край на цитаделата.

— Чуваш ли, Клебе? — удържа го Аболи, — баща ти и Дени поставят заряда пред портата. Няма да чакаме дълго.

После експлозията продъни тъпанчетата им, а тътенът ги оглуши. Висок стълб прахоляк се издигна във висините и се изду като градоносен облак. Из него се премятаха разни парчетии, късове скали и горящи предмети, които оставяха димни следи на фона на синьото небе. Том видя едно бронзово оръдие да се извисява на сто фута във въздуха. Човешки тела и откъснати крайници излитаха още по-високо, заедно с дебели греди и други отпадъци.

Преди Том да дойде на себе си, Аболи се изправи и закрачи през празното пространство към крепостта. Том скокна и хукна след него, но полите на арабската дреха се плетяха в краката му, така че успя да го настигне чак при стената на цитаделата.

Аболи коленичи и направи стреме със сключените пръсти на двете си ръце. Без миг бавене, Том стъпи в него с огромния си ботуш и Аболи го вдигна високо към клоните на една смокиня, впила корени и стебло във фугите между отделните блокове на стената. Том се катереше като маймуна — не го спираха нито чифтът пистолети, затъкнати в пояса, нито ножницата на сабята, която го удряше през краката. Аболи и другите трима го следваха по петите, но Том стигна горния край на стената преди тях. Добра се до място, където бе започнала да се срутва и прехвърли крак през ръба.

Изпречи му се смаяно кафяво лице. Един арабин не се бе поддал на общия порив, предизвикан от глъчката при крепостната порта. С вик на изненада той отскочи при внезапното появяване на Том и се опита да насочи мускета си към него. Извитите петлета на оръжието се закачиха в гънка на робата му и докато той се бореше с тях, сабята на Том излетя от канията като птица. Острието преряза гласните струни на арабина, така че следващият му вик си остана само намерение. Отстъпи няколко крачки и падна, с размахани ръце, от петдесет фута във вътрешния двор зад гърба си.

Докато Аболи и тримата моряка прехвърляха стената, Том бързо огледа стените и двора на крепостта. През гъстите облаци прахоляк и пушек прозираха неясните очертания на арабите, които бягаха от развалините на портите. Подивяла от ужас тълпа се мъчеше да си пробие път по стената, надалеч от димящия ад, който, до преди миг, беше главна порта на цитаделата.

И ето, през взривените двери се изля друга ревяща тълпа — тичаха английските моряци. Те се препъваха из отломъците и се катереха по стълбищата, за да налетят върху пиратите по стената. Последваха два-три мускетни изстрела и Том видя един моряк да пада от стълбата. После двете страни се смесиха в ревяща и виеща, сечаща и мушкаща маса от биещи се мъже.

Том потърси с поглед баща си из тълпата. Обикновено той изпъкваше и в най-голямата бъркотия, с високия си ръст и черна брада, но сега не можа да го открие. Нямаше и време да гледа повече.

— Насам! — викна той и поведе хората си към най-отдалечените от портата стълби. Робите им осигуряваха добра защита и арабите ги пропускаха край себе си, без да им обръщат внимание. Том стигна необезпокояван средата на стълбището. Там видя аркообразен вход, който водеше към вътрешността.

Охраняваха го двама пазачи. Единият се опули срещу европейските черти и светли очи на Том и вдигна ятагана си високо над главата. С див вик стовари извитото острие към главата на противника си.

Том се дръпна с приклякане и нанесе бърз и елегантен контраудар. Сабята потъна дълбоко в гърдите на арабина. Когато я измъкна, въздухът напусна със свистене пробития гръден кош през раната и мъжът падна на колене. Аболи уби втория пазач със същата бързина. Прескочиха труповете и нахлуха в тесен и неосветен коридор.

— Дори! — викна Том. — Къде си? — Захвърли чалмата от главата си — повече не се нуждаеше от маскировка. Искаше Дориан да го познае. — Дориан! — отново извика той. Гласът му прокънтя някак неестествено в коридора, а в отговор чу многоезичен брътвеж.

От двете страни на коридора се виждаха вратите на десетина или повече килии. Оригиналните врати сигурно отдавна бяха изгнили, защото бяха заменени с нови, грубо сковани от сурови талпи, решетъчни рамки. Том видя призрачно бледи, брадати лица да надничат през отворите в тях и ноктести ръце да се протягат умолително към него. Веднага разбра, че това са пленници от завладените кораби. Дориан трябваше да е сред тях. Душата му запя.

— Дориан!

Един глас се обади на английски:

— Бог да Ви благослови, сър, всички се молехме час по-скоро да дойдете!

Аболи измъкна тежката греда, с която бе залостена вратата и затворниците се изсипаха от тясната си каменна килия в коридора. Том почти потъна в човешкия парцалив и вонящ поток, с мъка си проби път и продължи да наднича в останалите килии.

— Дориан! — надвика общата врява той. Мъчеше се да прецени в коя килия бе видял брат си, но не можа да се ориентира.

Сграбчи един от освободените затворници и завика в лицето му, като в същото време го разтърсваше за раменете:

— Има ли тук едно малко бяло момче с червена коса?

Човекът го погледна сякаш виждаше луд, измъкна се и хукна след останалите към вътрешния двор. Том стигна до последната килия в края на коридора. Вратата бе открехната и той влезе в тясно помещение с каменни стени. Беше пусто. На пода имаше тюфлек натъпкан с палмови листа и с това се изчерпваше цялата мебелировка на помещението. През тесния процеп в противоположната на входа стена се процеждаше слънчев лъч и Том бързо отиде до него. Погледна към залива и двата кораба в открито море.

— Тази е! — промърмори той. Скочи на перваза под прозорчето и надникна навън. Видя лианата недалеч от лицето си. — В тази килия бяха затворили Дори. Но къде е сега?

Скочи на пода и се огледа. Към стената бяха циментирани железни гривни за оковаване на пленници. Целите стени бяха изпъстрени с надписи, надраскани в меките блокчета. Видя португалски имена и дати от преди век, обрасли с мъх и плесен. Имаше и по-съвременни добавки с арабски букви и той разчете една извадка от седемнадесетата сура на Корана, която му бе позната, защото Алф Уилсън го бе карал да я учи наизуст: „Седемте небеса и земята и всичко по тях, свидетелстват за Неговата Слава“. Отдолу личеше друга драсканица, направена с тока на колан или друг метален предмет. Тя бе скоро издълбана с разкривен детски почерк: „Дориан Кортни — 3-ти февруари 1691“.

— Бил е тук! — високо извика Том. — Аболи, Дори е бил тук!

Аболи се появи на вратата, като я запълни цяла с огромното си черно тяло.

— А сега къде ли е, Клебе?

— Ще го намерим!

Том се забави само колкото да изхлузи робата, която пречеше на движенията му и да я захвърли в ъгъла. След това се втурнаха назад по коридора към ярката светлина на деня. Битката продължаваше да бушува в двора под тях, както и по стената, но от пръв поглед личеше, че защитниците на крепостта са разгромени. Стотици от тях бяха избягали през разрушените порти и захвърлили оръжие, бягаха към гората. Други бяха сгащени в различни ъгли. Някои молеха на колене пощада, но Том видя и други, които се хвърляха от стените, вместо да се опълчат срещу сабите на англичаните. С издути като балони бели роби, те политаха с вой към земята.

Някои обаче продължаваха съпротивата. Една групичка от десетина души бе заела източния бастион и предизвикателно ревеше: „Аллах акбар!“ — „Аллах е велик!“. Под погледа на Том, англичаните налетяха върху им, изклаха ги набързо и оставиха труповете да се валят по бойниците.

Том отчаяно търсеше да зърне мъничка фигура с червена къделя на главата, но от братчето му нямаше и следа. Някаква жена изкачваше тичешком стълбата срещу Том. Черното фередже бе отвято от вятъра и главата й оставаше непокрита. Беше почти дете. Дългите й черни коси се развяваха около изпълненото с ужас лице, а въгленовите очи бяха като на подгонена от хрътки сърна. С възбудени викове и смях, подире й търчаха четирима английски моряка. Ризите им бяха мокри от кръвта на избитите от тях, а покритите с кървави капки лица лъщяха, зачервени от похот.

Стигнаха момичето на върха на стълбата и го тръшнаха на земята. Трима го притиснаха към каменните плочи и вдигнаха полите на дългата роба. Показаха се стройни кафяви крака и гладък корем. Четвъртият моряк разкопча бричовете си и се хвърли върху й.

— Разработи ни дупката, приятел! — насърчаваха го другарите му. На Том и през ум не му бе минавало, че подобен ужас е възможен. Като кандидат за посвещаване в Ордена на Свети Георги и Светия Граал, той бе обучаван, че войната е благородно занимание, а всички войни са галантни рицари. Понечи да се намеси, но Аболи стисна китката му в железния си юмрук.

— Остави ги, Клебе! Това е правото на победителя. Нашата задача е да намерим Бомву. — Използва прякора, който бе дал на Дориан и който на езика на гората означаваше „Червения“.

— Не можем да им позволим това! — избухна Том.

— Не можем и да ги спрем — прекъсна го Аболи. — Ще те убият, ако се опиташ. Дай да намерим Бомву! — Момичето ридаеше сърцераздирателно, но Аболи повлече Том надолу към двора.

В този му край попаднаха на лабиринт от древни стени и входове. Някои врати зееха отворени, но повечето бяха здраво залостени, а прозорците заковани. Дориан можеше да се намира зад всяка от тях. Том знаеше, че братчето му е объркано и уплашено. Трябваше да го открият, преди да пострада в битка или грабеж.

— Започни от другия край! — викна Том към Аболи. — Аз от този.

Не изчака да види, дали Аболи ще го послуша, а хукна към първата врата. Беше заключена. Опита се да я разбие с рамо, после отстъпи и ритна масивния железен кофар. Вратата не мръдна. Том се огледа и позна един от моряците на „Серафим“, затичан с брадва в едната ръка и пистолет в другата. Ръцете му бяха в кръв до лактите, а лицето изпълнено с екстаза и опиянението от битката.

— Чарли! — викна Том и човекът го чу през пелената на безумна жажда за кръв, покрила съзнанието му. — Разбий тази врата! — нареди му Том.

Чарли се ухили, възхитен от перспективата за нова разруха.

— Дръпни се на страна, Томи, моето момче! — викна той и се хвърли срещу вратата. С два мощни удара на брадвата тя висна безпомощно на пантите си. Том я ритна и влезе в помещението. Изведнъж попадна в плетеница от стаички и коридори. Втурна се напред, като надничаше във всяко помещение. Явно бяха напуснати много набързо, защото навсякъде се валяха в безпорядък дрехи и завивки.

Изведнъж чу силно тропане над главата си и погледна към паянтова стълба в края на коридора. Някой сякаш се мъчеше да излезе от заключена стая. Може би Дори! Сърцето му заби лудо. Без да му мисли повече, Том литна по стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж. В горния й край, видя отворена масивна врата, с щръкнал от бравата огромен железен ключ. Вмъкна се през нея в продълговато и тясно помещение. Прозорците бяха заковани и то тънеше в полумрак.

— Дори! — извика Том и бързо се огледа. Веднага разбра, че не е затвор. Покрай стената срещу закованите прозорци, бяха наредени малки дървени сандъчета. Много приличаха на онези, които бяха взели от джонката на Ал Малик, сандъчетата с откупа за Дориан. Това трябва да бе част от съкровището на Ал Ауф. Може би най-ценната.

Капаците на четири от сандъчетата бяха отковани. Въпреки тревогата за брат си, Том бе очарован от тяхното съдържание. Разпозна характерните торбички, в които арабите съхраняват златни монети. Извади една и я претегли в длан. Теглото и формата на монетите, която усещаше през плата, разсеяха всякакви съмнения.

— Злато! — прошепна Том. В тоя миг забеляза оставени на пода, до сандъците, кожени дисаги. Те бяха наполовина пълни с платнени торбички. Изглежда бе прекъснал нечия подготовка за напускане на завладяната крепост. Шумът, който бе чул, е бил причинен от разковаването на капаците.

Който и да е бил този човек, той трябва да е все още наоколо. Едновременно с тази мисъл, Том долови леки стъпки по плочника зад гърба си. Това го накара да настръхне и да се хвърли към вратата.

Ал Ауф се бе стаил зад вратата, когато чу шума от стъпките на тичащ към него човек. Том го позна веднага. Видял го бе на палубата на „Минотавър“, когато „Серафим“ нападаше. Оказа се по-висок, отколкото си мислеше Том, а хищните му, дълбоко поставени очи, имаха тъмния и свиреп поглед на лешояд. Беше гологлав, без тюрбана си. Черните му кичури, прошарени със сребърни нишки, се спускаха към раменете и смесваха с брадата. Устните се опънаха в дивашка усмивка, а пистолетът в лявата ръка се насочи към главата на Том.

За част от секундата, той погледна в бездънното дуло на оръжието, а после в светещите очи на Ал Ауф, присвити над цевта. С металическо щракване, което прозвуча като гръм между тесните стени на помещението, петлето падна и подсипът се възпламени с леко пуфкане и бяло облаче дим. Том присви очи в очакване куршумът да се забие в челото му, но това не се случи — пистолетът засече.

Ал Ауф остана за миг заслепен от дима и блясъка на възпламенения в подсипа барут. Това време бе достатъчно за Том да скъси дистанцията помежду им. Забелязал бе, че пистолетът е с две цеви и показалецът на пирата трескаво търси втория спусък. Даваше си сметка, че не може да разчита на късмета си още един път и че следващият изстрел ще е фатален.

Замахна със сабята към протегнатата с пистолета ръка и острието се заби във вътрешната страна на китката. Сряза като с бръснач снопчето кръвоносни съдове и безжизнените пръсти изтърваха пистолета. Той тупна върху дръжката си и втората цев нададе яростен рев. Куршумът разби един от дървените сандъци, а Ал Ауф политна назад, посегнал към ятагана, окачен на украсения със скъпоценни камъни пояс. Успя да го измъкне точно навреме, за да отбие насочената право в основата на гръдната му кост сабя.

Том не очакваше такава пъргавина. Среброто в косите и брадата го бе подвело. Корсарят беше бърз като леопард, а в ударите на ятагана му се усещаше силата на два пъти по-млад мъж. Докато Том отстъпваше след удара си, Ал Ауф се отпусна на едно коляно и замахна към глезените. Такъв удар би могъл да му отреже краката. Том нямаше време да отстъпи. Затова подскочи във въздуха и кривото острие светна под тежките му ботуши. Все още във въздуха, Том нанесе сечащ удар към главата на пирата, но той отскочи встрани като змия под камък. Оставил бе локва кръв на плочника, а китката му продължаваше да блика. Том блокира ответния удар и финтира високо, но Ал Ауф контрира и се приведе под сабята, насочил удар към стомаха на Том. Той отскочи и ударът остана къс. Започнаха да обикалят в кръг, вперили поглед един в друг, в усилие да отгатнат следващия ход на противника. Остриетата дрънчаха и стържеха едно о друго, в търсене на слабо място.

Кракът на Том се подхлъзна в кървавата локва и пиратът мигновено се възползва от залитането му, за да се метне като стрела, протегнал ръка към хълбока му. Том отплесна ятагана и принуди нападателят да отстъпи. Вече познаваше противника си. Беше бърз и пъргав, а възрастта не бе намалила силата на ръката му.

Плъзна се към здравата му ръка, подмами го с мигновено разкриване и когато Ал Ауф се подведе и нападна, Том удари ятагана отдолу нагоре, вплете го в собственото си оръжие и силно натисна. Сега се изправиха лице в лице, гърдите им почти допрени, а остриетата кръстосани на височината на очите. Том напъна с цялата мощ на младите си, широки рамене и Ал Ауф отстъпи крачка. Том усещаше как силите напускат корсаря, изтичайки през раната на другата му ръка. Том отново натисна, но Ал Ауф не бе отслабнал толкова, колкото показваше. Той рязко се извъртя и Том политна, лишен от съпротива пред напора си. Ал Ауф отново приклекна. Том трябваше да го очаква — достатъчно добре бе опознал вече бойните прийоми на противника си. Като по някакво чудо, с котешка пъргавина успя да изхвърли встрани долната част на тялото си и върхът на ятагана драсна хълбока му. Той раздра плата на бричовете и сряза плитка рана в еластичния като каучук мускул на крака.

Раната не беше тежка, а Ал Ауф се бе разкрил цял в устрема на удара си. Том бързо насочи сабята си към него и пиратът едва успя да вдигне гарда. Том го увлече в дълга серия. Двете остриета святкаха във въздуха, стържеха така остро, че опъваха нервите им като струни, ръкохватките вибрираха в дланите им.

Най-накрая Том успя да превърне схватката в чисто състезание по физическа сила и издръжливост. Ал Ауф не можеше да прекъсне серията. Това би значело да отвори гарда си, а нямаше съмнение, че ударът на Том ще последва със скоростта на мълния. Беше класическа дълга серия, на която го бе научил Аболи.

— С тоя трик баща ти уби Шрьодер — му беше казал той. — А тоя холандец бе най-добрия фехтувач, когото съм виждал да размахва сабя. След баща ти, искам да кажа.

Том мобилизира цялата сила на китката си и пиратът отстъпи. Двете остриета продължаваха да описват дъги, а върху кафявото чело започна да избива пот. Тя се стичаше по набръчканото от усилие лице, към очите и брадата му. Победоносен възторг обзе Том. Кръвта продължаваше да тече от китката на противника, а цялото му лице се сгърчи в ужасяваща гримаса на отчаяние. Отчаяние и смърт.

Внезапно Том промени ъгъла на китката и върхът на сабята застина на инч от очите на пирата. Той се предаде. Въпреки волята му, дългите кафяви пръсти се разтвориха и ръкохватката на ятагана им се изплъзна. Том го подхвана със сабята си и с рязко движение на китката го запрати към противоположната стена, където оръжието издрънча и падна на плочника.

Ал Ауф направи опит да се шмугне към вратата, но като усети сабята опряна на гърлото си, се подчини на нейния натиск и облегна гръб о стената. Том бе силно задъхан и му трябваше малко време, за да проговори.

— Има един-единствен начин да спасиш живота си — промълви той с неравен глас. Очите на пирата се присвиха, когато чу неверника да говори така добре собствения му език. — Ще ми предадеш франкското момче, което си затворил.

Ал Ауф го погледна втренчено. Вдигнал бе ранената ръка до гърдите си и се мъчеше да спре кръвта, като я стискаше със здравата.

— Отговаряй! — викна Том и натисна по-силно върха на сабята в гърлото на корсаря. — Говори, свинско чедо! Дай ми момчето и ще те оставя жив!

Арабинът потръпна под натиска на острието.

— Не знам за такова момче…

— Много добре знаеш. Онова с червената коса — прекъсна го Том.

Ал Ауф изви устни в подигравателна усмивка.

— За какво ти е Ал Амхара, Червения? — попита той и в погледа му светна страшна омраза. — Да не ти е любовник?

Сабята потрепери в ръката на Том.

— Ал Амхара ми е брат.

— Много си закъснял тогава — злорадо изрече Ал Ауф. — Той е вече на място, където не можеш го намери!

Том усети как някакви стоманени клещи стягат гърдите му. Започна да се задушава. Дориан бе мъртъв.

— Лъжеш. — Непоносима болка му пречеше да намира нужните арабски думи. — Знам, че е тук! Видях го със собствените си очи. Ще го открия!

— Не е на острова. Търси колкото си щеш. — Ал Ауф се смееше с див неестествен глас.

Том престана да натиска върха на сабята. Вторачи се в тъмните очи на арабина и в главата му нахлу безреден рояк мисли.

— Не! — не искаше да повярва Том. — Скрил си го някъде. Лъжеш! — Но нещо в поведението на Ал Ауф показваше, че говори истината. Разбра, че са загубили малкия Дори и постепенно празнотата, оставена от него в сърцето му, започна да се пълни с черна безнадеждност.

Свали сабята от гърлото на Ал Ауф и се извърна. Тръгна към вратата, решен да прерови всяка педя земя по острова, макар и само за да не стои на едно място.

Ал Ауф беше така смаян, че за миг остана замръзнал на мястото си. После пусна ранената ръка и плъзна другата към дръжката на извития нож, затъкнат в златоткания пояс. Лъскавото криво острие издаде слаб стържещ звук при изваждането от канията.

Том не бе позволил на страданието да го завладее дотам, че да не чуе зловещия звук. Обърна се рязко и видя хвърлилия се напред Ал Ауф, вдигнал високо над главата си кривия нож, с намерение да го забие в гърба му. Пред такова коварство, отчаянието на Том се превърна в бесен гняв. Той вдигна сабя, за да спре атаката и я опря в гръдната кост на нападателя. Отплеснатото острие се хлъзна покрай едно ребро, прониза сърцето и белия дроб и потръпна в ръката на Том, опряло в гръбначния стълб.

Ал Ауф замръзна и ножът падна от ръката му. Задрънча по плочника, а омразата в черните очи на корсаря угасна. Том вдигна обут в ботуш крак към гърдите му и го ритна назад, като в същото време изтегли окървавеното острие на сабята си.

Ал Ауф падна на колене и главата му клюмна напред, но гневът на Том още не се бе уталожил. Той вдигна високо сабята и я стовари с цялата сила на раменете, ръката и китката си така, че острието изсвистя и падна върху врата на пирата. Главата се отдели от бликналия врат, тупна меко на пода и се търкулна в краката на Том.

Той се взря в лицето на Ал Ауф. Тъмните очи бяха широко отворени и страшни. Устните се отвориха, сякаш щеше да проговори, но след това клепачите трепнаха, блясъкът си отиде от очите, те помътняха, а долната челюст увисна.

— Добра работа! — обади се Аболи от прага. Влезе в стаята и свали арабската роба. Просна дрехата на пода и вдигна за косите отрязаната глава.

Под погледа на Том, уви главата на Ал Ауф в нея. Никакви чувства не тревожеха душата му, докато гледаше кръвта да капе от гънките на вързопа. Аболи се изправи и метна на рамо отвратителния си товар.

— Ще я занесем на баща ти. Тая глава ще му спечели баронска титла, когато я представи пред надзорниците на достопочтената Компания в Лондон.

С гола сабя в ръка, Том тръгна като сомнамбул подире му през коридора и излезе на дневна светлина. Не изпитваше нищо друго, освен смазващата тежест, че е загубил Дориан завинаги.