Уилбър Смит
Мусон (56)

56.

Призори на следващия ден ескадрата на Хал лежеше в дрейф на десет мили югозападно от Flor de la Mar. Хал излезе на палубата, сменил само ризата си и излапа набързо закуската, докато слънцето се подаваше над хоризонта.

Когато погледна от юта към „Минотавър“, ясно видя пораженията му в светлината на утрото. Бе цял в дупки и занемарен, платната парцаливи и избелели, корпусът мърляв и очукан. Ватерлинията му бе високо над повърхността. Един бегъл оглед предната вечер показа, че товарът му липсва изцяло, но погребът е пълен почти догоре с муниции и барутните сандъчета изглеждаха в отлично състояние. Щяха да свършат добра работа, когато дойде време за решителна атака срещу обсадената крепост на Ал Ауф.

Въпреки жалкия си вид, „Минотавър“ имаше нужда от малко усилия, за да възвърне доброто си състояние. Не се наложи да преразглежда първоначалното си становище относно стойността му. Бездруго си заслужаваше десет хиляди, от които неговия личен дял щеше да възлезе на почти три. Усмихна се доволно и насочи далекогледа към втория пленен предната нощ кораб.

Нямаше никакво съмнение, че както Хал бе предположил, той принадлежи на холандската Източноиндийска компания. Лещите му дадоха възможност да прочете името: „Die Lam“, ще рече „Агнето“. Хал си помисли, че името много му отива. Заоблен и с послушен вид, с добре изпипани солидни очертания, той ловеше моряшкото му око. Беше построен наскоро и не бе стоял достатъчно дълго в ръцете на корсарите, за да пострада прекалено. Още не бяха отваряли капаците на люковете му, но от дълбочината на газенето ставаше ясно, че товарът си стои там непокътнат — не бе дочакал реда си за разтоварване на брега.

— Да се спусне лодка, мастър Тайлър — каза Хал и сви далекогледната тръба, — ще ида отсреща при мастър Фишър, да видим какво точно сме получили снощи.

Големият Дениъл го посрещна на палубата на холандския кораб, с широка беззъба усмивка.

— Поздравления, капитане! Този кораб е цяло съкровище.

— Добре се справи и ти, мастър Фишър. Повече от това не можех и да искам от теб и твоите нехранимайковци. — Усмихна се на засмените моряци, скупчени зад гърба на Големия Дениъл. — На всички ви кесиите ще са издути, когато стъпите в пристанището на Плимут. — Хората нададоха прегракнали викове.

— Колцина от смелчаците ти паднаха убити? — приглуши глас Хал, при засягането на такъв болезнен въпрос. Дениъл отговори високо:

— Нито един-едничък, слава Богу! Само младият Питър тука загуби пръст, откъсна му го куршум. Покажи на капитана, момко! — Младият моряк вдигна нагоре чуканче от показалец, увито в мърляво парцалче.

— Добавям една златна гвинея към твоя пай — обеща му Хал, — да преглътнеш по-лесно болката.

— При тия цени, давам и останалите четири пръста, капитане. — Морячето се превърна цяло в усмивка, а другарите му се заливаха в смях, докато се разотиваха по местата си.

Големият Дениъл поведе Хал напред.

— Тия ги намерихме оковани в предната надстройка — посочи Дениъл парцалива група непознати, скупчена при фокмачтата. — Това са оцелелите от холандския екипаж. Двадесет и трима сиренари, всичките предназначени за робския пазар.

Хал бързо ги разгледа. Бяха слаби, но не измършавели и макар белезите от веригите ясно да личаха върху китки и глезени, както и следите от бич по гърбове и крайници, всички изглеждаха в доста добро здраве. Както и „Агнето“, не бяха прекарали достатъчно дълго в плен, за да пострадат по-сериозно.

— Днес е щастливия ви ден, момци — поздрави ги на холандски Хал. — Отново сте свободни хора. — При тези думи лицата им грейнаха. Хал беше доволен от появяването им. С два допълнителни кораба, всяка работна ръка бе от значение. — Ще се запишете ли в екипажите ми срещу една гвинея на месец, пай от плячка и награда? — попита ги той. Усмивките им станаха още по-широки, а съгласието бе дадено от все сърце.

— Има ли офицери сред вас?

— Не, господине — отвърна един от тях, — капитанът ни Ван Орде, както и офицерите, бяха избити от тая неверническа сган. Аз бях кормчия.

— Ще запазиш поста си — увери го Хал. — Тия момчета са под твоя команда. — Оставеше ли холандците заедно, езиковият проблем отпадаше. Защото Големият Дениъл също бе научил добре холандски по време на плена им на Добра Надежда…

— Ето ти твоите агънца, мастър Фишър — каза му Хал. — Нека сложат кръстче в списъка и им раздай нови дрехи от склада! А сега, да видим какво ще си намерим долу! — Хал тръгна към капитанската каюта на кърмата.

Тя бе плячкосана от пиратите. Писалището на капитана и всички шкафчета бяха разбити и претършувани. Всичко ценно беше отмъкнато. Корабните книги и документи се търкаляха пръснати навсякъде, стъпкани и изпомачкани, макар някои от тях все още четливи. Хал изрови корабния дневник и товарителниците от бъркотията. Един поглед върху тях го накара да подсвирне от изненада и удоволствие.

— Ако всичко това е още в трюма, корабът наистина е цяло съкровище.

Понечи да покаже твърдия пергамент на Големия Дениъл, но си спомни, че той не може да чете и е особено чувствителен на тази тема, затова каза:

— Китайски чай, мастър Фишър. Има достатъчно да се напълнят догоре всички чайни в Англия. — Той се засмя и цитира надписа над входа в кафе „Гаруей“ на „Флийтстрийт“ в Лондон: „Сервираме превъзходен и одобрен от медиците чай“.

— Струва ли нещо, капитане? — попита Дениъл с печален глас.

— Дали струва? — присмя му се Хал. — Струва може би повече от собственото ти тегло в сребърни кюлчета, Дени. — Прелисти документа до последната му страница. — За да бъдем точни, струвал е сто двадесет и три хиляди шестстотин деветдесет и два гулдена на кея в Джакарта или два пъти по толкова в Лондон. Горе-долу, тридесет хиляди лири. Повече от самото „Агне“.

Същия ден по пладне, Хал събра офицерите на „Серафим“, за да получат разпореждания.

— Хората ни са съвсем недостатъчно за трите кораба — каза той, когато се събраха в каютата му. — Изпращам „Минотавър“ и „Агнето“ с минимални екипажи южно от островите Глориета, за да срещнат капитан Андерсън с „Йомен“. Мастър Фишър ще командва „Агнето“, както и флотилията. — Погледна Големия Дениъл и си помисли, колко много ще му липсва. — Мастър Уилсън ще води „Минотавър“. — Алф Уилсън сведе черната си циганска глава, в знак на признателност.

— Голямата Глориета се намира на двеста и тридесет мили оттук. Не е далеч. Разполага със защитен от морето залив и изворна вода. Ще ви дам четирима дърводелци, които веднага да започнат възстановяването на „Минотавър“ до привеждането му в бойна готовност. Това да ви бъде първа грижа!

— Слушам, капитане! — обади се Големият Дениъл.

— По моите сметки, „Йомен“ трябва да пристигне на мястото на срещата до три седмици. Щом това стане, оставяте „Агнето“ на котва при Голямата Глориета с минимален екипаж и ако дотогава „Минотавър“ е вече ремонтиран, връщате се с него и капитан Андерсън, за да започнем голямата операция срещу Flor de la Mar.

— Разбрано, капитане! — отвърна Големият Дениъл. — Кога ще наредите да потеглим, сър?

— Колкото може по-скоро, мастър Фишър. Възможно е капитан Андерсън вече да е пристигнал на мястото на срещата. Предвид обстоятелството, че Дориан все още е в ръцете на пиратите, всяка минута е ценна. Аз ще остана тук, за да не позволя на Ал Ауф да се измъкне.

Застанал сам на юта на „Серафим“, докато слънцето багреше западния небосклон, Хал гледаше как „Агнето“ и „Минотавър“ бавно потеглят и се насочват на юг. С увеличаване на разстоянието ставаха все по-малки и накрая бяха погълнати от сгъстяващия се мрак. Тогава Хал нареди да се върнат на поста си край Flor de la Mar.

При първите лъчи на изгрева, на другата сутрин Хал мина самоуверено пред самото устие на входа към залива, държейки кораба извън обсега на оръдията от крепостта. Целта му бе, от една страна, да покаже на Ал Ауф, че е блокиран на острова, а от друга — да разгледа самия остров по-внимателно. Суматохата в арабския стан ясно се виждаше през тръбата на далекогледа. Много от корсарите бяха напуснали колибите и навесите в гората и търсеха закрилата на крепостта. Големите порти хлопнаха тиковите си крила преди всички да влязат и останалите отвън блъскаха с юмруци и мускети по тях. Хал отбеляза със задоволство пълното отсъствие на дисциплина. И тук, както при стрелбата с оръдията, ясно личеше липсата на подготовка.

Видя чалмите на артилерийския разчет, докато тичаше към бойните си постове. Първото гюле докосна морската повърхност по средата на разстоянието между форта и „Серафим“. Заподскача по нея, като намаляваше скоростта си с всеки подскок и накрая можеше ясно да се види с просто око. На половин кабелт от кораба, то подскочи за последен път и изчезна.

Загърмяха и останалите оръдия. Скоро стените на форта потънаха в облак барутен дим, а в пространството между „Серафим“ и острова поникна цяла гора водни стълбове. Корабът бе твърде далеч от тях — Хал бе надценил възможностите на островната артилерия.

Насочи вниманието си към пристанището. Там нямаше никакъв плавателен съд, нито дори малка рибарска лодка. Операцията им бе успяла сто процента. Овъглени парчетии плаваха по водната повърхност и образуваха огромни купчини по пясъчната ивица. Обгорелият корпус на тримачтовия кораб бе изхвърлен на брега. Легнал на една страна, той показваше дъното си, а мачтите му бяха изгорели напълно.

— Никога няма да заплава пак — отбеляза със задоволство Нед Тайлър. — Натикахте плъха в дупката му, капитане.

— Следващият ни номер ще бъде, да го подмамим вън от нея — отвърна Хал. — Прати да повикат мастър Том при мен! — Том се плъзна надолу по задния щаг на фокмачтата и закуцука с ранения крак. Изглежда оздравяваше по-бързо, отколкото бе предрекъл доктор Рейнолдс. Хал го наблюдаваше с преценяващ поглед. Том беше станал по-висок от повечето моряци, с широки рамене и яки ръце на фехтувач. Косите му не бяха виждали ножица, откак напуснаха Англия и се спускаха по гърба му буйни, къдрави и черни като конска опашка. Хал му подари неотдавна бръснач, така че страните му бяха гладко обръснати и потъмнели от слънцето. Имаше характерния за рода нос и пронизващи зелени очи. Хубаво момче, помисли си Хал. Бащината привързаност сякаш се бе засилила, откак загуби Дориан и сега трябваше да овладява мощния прилив на чувства, който го заля. Подаде далекогледа на сина си и каза грубовато:

— Покажи ми точно мястото, където си се катерил по стената и прозореца на килията на Дориан!

И двамата впериха поглед в острова. Оръдейната канонада продължаваше и гъстият облак барутен дим се противеше на мусона, който се мъчеше да го отвее настрани.

— Северозападният ъгъл — посочи Том. — Виждаш ли китката по-високи палми? Точно над нея личи вдлъбнатина, обрасла в храсти, а неговото прозорче е първото вляво от нея. Мисля, че е то, макар че не съм абсолютно сигурен.

Хал взе далекогледа и го насочи към крепостта. Поради острия ъгъл, под който ранните утринни лъчи падаха върху крепостната стена, цепнатините на прозорчетата изпъкваха като тъмни сенки върху белите коралови блокове. Хал гледаше посочената от Том и болката му стана непоносима.

— Ако ме изпратиш на острова с Аболи и малък отряд… — започна настойчиво Том.

Хал го прекъсна с решително поклащане на глава:

— Не, Том! — Загубил бе вече един син, нямаше намерение да рискува друг.

— Знам къде да търся Дори — примоли се Том. — Има един куп места, през които можем да прехвърлим стената.

— Те ще ни очакват.

— Не можем просто да си седим със скръстени ръце — надигна разгорещено глас Том. — Един Господ знае, какво ще стане с Дори, ако не го измъкнем от ноктите им.

— Ще настъпим, само когато сме сигурни в успеха си. Междувременно Ал Ауф няма да стори нищо на Дориан. Изглежда го закриля някаква религиозна легенда. Някакво пророчество на техен светия.

— Как така? Пророчество и Дори? Откъде знаеш, татко?

— От Уазари, арабския капитан, когото заловихме. Червената коса на Дориан. Според легендата, такава коса е имал Пророк Мохамед. Тя е изключително рядко явление в Изтока и местните хора виждат в нея божествен промисъл.

— Не можем да разчитаме само на косата му!

— Достатъчно, Том! Връщай се на поста си! — В гласа му нямаше грубост и трябваше да призове на помощ цялото си благоразумие и решителност, за да устои на увещанията на момъка.

„Серафим“ отмина бавно форта и стрелбата постепенно спря, а вятърът отвя облака барутен дим. Хал пое друг галс и те заобиколиха северния край на острова. Взираше се във всяка подробност от брега, приближавайки, колкото позволяваше здравия разум, до рифовете.

Направил бе уголемено копие от картата на сър Френсис и сега то бе разгънато пред него в компасната будка. До надписите, оставени от баща му преди петдесет години, бе нанесъл собствените си наблюдения. Изпрати лотсмен на носа, за да измерва дълбочината, а един път нареди да се спусне лодка и прати Аболи да провери един възможен подстъп през рифа. Той бе почти стигнал плажа в отвъдния край на лагуната, когато над сто араби изскочиха от палмовата гора и обсипаха отблизо лодката с ураганен огън от мускетите си. Преди Аболи да ги изведе обратно през рифа, един от гребците бе ранен.

Когато завършиха обиколката на острова, Хал бе отбелязал върху картата десетина места, на които дебаркирането бе възможно. Когато отново се изравниха със залива, той спря и започна внимателно да изучава укреплението, както и всички съоръжения, издигнати от арабите пред стените му.

Опита се да прецени с колко души разполага Ал Ауф. Накрая реши, че са поне хиляда, но си даваше сметка, че истинската цифра може да е и два пъти по-голяма.

Далекогледът сякаш оживя в ръцете му и воден от собствена воля, непрекъснато се насочваше към посоченото от Том прозорче в дебелата бяла стена.

— Предстои ни дълго и досадно чакане, докато пристигне Едуард Андерсън — предрече мрачно Хал и всички на борда се настроиха за монотонното всекидневие на обсадата.

Хал се опитваше да поддържа духа чрез редовни упражнения с оръдия, саби и мускети, но въпреки това дните се точеха мудно. На четири пъти скуката се разсейваше при вида на съдове, наближаващи острова откъм запад. Всеки път „Серафим“ вдигаше платна и подгонен от мусона тръгваше насреща им.

Три от корабите се оказаха лесна плячка — завладяваха ги бързо и без загуби, но четвъртият беше красива сто и тридесет футова джонка, малко по-къса от самия „Серафим“. Тя го въвлече в едно въодушевяващо преследване, демонстрирайки неподозирана скорост и моряшкото умение на уплашения си екипаж. „Серафим“ почти я бе изпуснал при залез-слънце, но Хал прозря намеренията на капитана й. Върна кораба назад към острова и призори я видяха да се промъква към залива. „Серафим“ се хвърли отгоре й, като успя да я спипа едва на половин миля от целта. Екипажът на джонката оказа мъжествена съпротива и преди да я завладеят един от моряците на „Серафим“ бе убит, а трима — ранени. Оказа се, че е собственост на принц Абд Мухамад ал Малик.

Принцът не се намираше на борда, но личната му каюта бе обзаведена като тронна зала на ориенталски владетел. Хал нареди да свалят килимите от стените и да ги пренесат заедно с мебелите в собствената му каюта.

Името на принца бе познато на Хал. Добре си спомняше другия кораб, срещнат преди да пленят „Минотавър“ и „Агнето“, който бе пуснат да продължи необезпокояван пътя си. Той бе собственост на същия човек и сега, видял неопровержими доказателства за неговото богатство, Хал се попита, дали не бяха сбъркали тогава. Нареди да спуснат въже от главната мачта и овеси примката му над главата на капитана на джонката. Застанал до осъдения, той го заразпитва надълго и широко.

— Да, ефенди — отговаряше с готовност уплашеният за живота си човек, — Ал Малик е богат и могъщ. Той е по-малък брат на халифа в Мускат. Разполага с над сто търговски кораба. Те кръстосват всички африкански и индийски пристанища, както и всички земи на Пророка. Редовно посещаваме Дар ал Шейтан, за да търгуваме с Янгири.

— Много добре ти е известно, че Ал Ауф е корсар, че всички купувани от него стоки са били заграбени от християнски кораби, че множество невинни моряци са загинали, за да стане това и че оцелелите са били продадени в робство.

— Знам само, че господарят ми ме е пратил да купувам стоки от Янгири, защото предлага много изгодни цени. А как се е сдобил с тия стоки не влиза в работата нито на мене, нито на господаря ми.

— Е, сега ще направя така, че да ти влезе в работата — сурово му обеща Хал. — Като купуваш откраднати от корсаря стоки, ставаш негов съучастник. — Обърна се към Аболи: — Претърси хубаво джонката! — Първите три пленени съда също възнамеряваха да търгуват с Ал Ауф. Явно новината за примамливите цени на Дар ал Шейтан се бе разнесла от Персийския залив до бреговете на Коромандел. В трите други джонки бяха намерили злато, приготвено за купуване на заграбени от пирата стоки. — Да видим дали и този обесник ще поеме отчасти разноските по обсадата на острова.

Докато хората му претърсваха джонката, Хал кръстосваше палубата. След половин час откриха тайника на капитана. Той раздра дрехата си и заскуба брада от мъка, когато четири сандъка бяха довлечени на палубата — твърде тежки бяха за носене.

— Имайте милост, ефенди! — зави капитанът. — Това не е мое. На господаря ми е. — Той падна на колене. — Вземете ли ми го, осъждате ме на смърт.

— Което напълно заслужаваш — сухо му отговори Хал и се обърна към Аболи. — Има ли друго нещо ценно в трюма?

— Празен е, Гундуане.

— Отлично, прехвърлете плячката на „Серафим“. — Хал се обърна към ридаещия капитан на джонката: — Тия сандъци са цената на свободата ти. Твоята и на кораба. Кажи на господаря си, че това е нищожна част от богатствата, които ще му измъкна, ако още един път прояви глупостта да търгува с пирати. Върви си сега с Бога и му благодари за избавлението си.

От борда на „Серафим“ загледа, как джонката поема по вятъра назад към африканския материк. После се спусна в каютата си, където Аболи бе наредил сандъците до стената.

— Отвори ги! — нареди Хал и Аболи откърти кофарите с кози крак.

Трите по-рано пленени джонки бяха дали богат урожай, но всичко дотук бледнееше в сравнение с онова, което се разкри пред погледите им в четирите отворени сандъка. Монетите бяха опаковани в малки платнени торбички. Хал разпра една с кинжала си и върху писалището му се посипа златен поток. Веднага забеляза, че повечето монети са мохури, всяка щампована с трите хълма и слон — печата на Могулската империя. Имаше обаче и други: златни динари от ислямските султанати с религиозни цитати по тях, както и няколко древни тетрадрахми от времената на персийските сатрапи, чиято уникатна стойност далеч превъзхождаше тази на метала, от който бяха сечени.

— Десет души биха броили цяла седмица това имане — забеляза Хал. — Дай по-добре да го претеглим! — Нека мастър Уолш донесе корабните везни и му отпусни двама души да помагат!

Уолш се поти през целия остатък от деня плюс част от нощта, преди да представи окончателния си доклад:

— Невъзможно е да се направят точни измервания в движение — оплака се дребнаво той. — Стрелката не може да се успокои.

— Няма да те държа отговорен за една-две унции — успокои го Хал. — Кажи ми резултата от измерванията си и аз ще го приема за достоверен, докато стигнем пристанищния кантар в Лондон.

— Теглото е шестстотин и пет фунта, за да бъдем точни или… по-скоро неточни — усмихна се на собствената си шега Уолш под смаяния поглед на Хал. Чак толкова много не бе очаквал. За Бога! Та това бе почти лака рупии. Огромно състояние в каквито и монети да го сметнеш. Към него следва да се прибави златото и среброто, взето от другите три кораба. Общата стойност надвишаваше значително цената на двата пленени кораба.

— Цяла лака рупии — размисли се на глас Хал и погледът му се върна към четирите сандъка с разбити кофари, подредени до стената. Нещо около тая сума се мъчеше да изплува на повърхността на съзнанието му. — Лака рупии! Тази цена бе определил Ал Ауф пред Уазари за червената глава на детето от пророчеството. Цената за Дориан.

Колкото повече обмисляше този възможност, толкова по-вероятна ставаше тя. Златото бе предназначено за откупуването на Дориан. Тази мисъл му донесе много по-голяма радост от самото злато. Щом Ал Малик изпраща злато на Ал Ауф, за да откупи Дориан, значи синът му е още затворен в обсадената крепост жив и здрав.

— Благодаря ти, мастър Уолш, свършил си добра работа.

— Никога не ми бе минавало през ум, че видът на такова голямо количество злато може да се окаже противен — оплака се той от уморителната работа и Хал се качи на палубата, за да продължи безконечното си бдение.

— Моля те, Господи, нека Андерсън пристигне по-скоро! — прошепна той, загледан над блещукащите сини води към смарагдовата зеленина на острова, обрамчен от бял коралов пясък. — Или поне дай ми сили да се сдържам.

Проточи се друга седмица. И в една ослепително ярка утрин, когато морето се бе проснало гладко като тепсия под прежурящите лъчи на слънцето, от мачтата се разнесе изпълненият с радост вик на Том:

— Платно на хоризонта!

Нетърпелив да чака докладите на наблюдателя, Хал се изкатери по вантите и скочи в коша до Том.

— Ето го! — Том сочеше на юг. Няколко минути Хал мислеше, че синът му е сбъркал, защото неговият хоризонт си оставаше пуст, докато накрая забеляза ефимерно петънце, което изчезна същата секунда. Концентрира погледа си върху мястото и то се появи отново, мъничка ръбеста снежинка.

— Прав си! — възкликна ликуващо Хал. — Кораб с правоъгълни платна.

— Два! — поправи го Том. — Два кораба. Могат да бъдат само „Йомен“ и „Минотавър“.

— Да слезем да ги посрещнем с добре дошли!

Приближаващите петна бързо се превръщаха в „Йомен“ и „Минотавър“. Хал ги наблюдаваше нетърпеливо през далекогледа и едва разпозна „Минотавър“. Големият Дениъл бе извършил чудеса за краткото време, което бе имал за ремонта. Корабът сияеше с новата си боя и дори когато дойде съвсем близо, по корпуса и такелажа му не можеше да се види и помен от поражения. Затова пък, старият „Йомен“ носеше всички издайнически белези на дългата и неравна борба с бурния океан.

Хал размени флагови сигнали за поздрав и когато двата кораба се изравниха с него, обърнаха носове срещу вятъра и спряха, от „Йомен“ спуснаха лодка. Приветливото червендалесто лице на Андерсън светеше на кърмата като пристанищен фар, докато го возеха към „Серафим“, а въжената стълба изкачи с неподозирана за такова едро тяло пъргавина. Енергично сграбчи подадената му от Хал ръка и каза:

— Научих от Вашия мастър Фишър, че доста сте поработили в мое отсъствие, сър Хенри, и сте взел голяма плячка. — Огорчението в гласа и израза на лицето му бяха очевидни. Право на дял от плячката имаха само ония капитани, които са участвали пряко в завладяването й.

— Имам неотложна задача за кораба Ви, сър, и смятам, че под носа ни лежи много по-голямо богатство — увери го Хал, като си мислеше, че би било жестоко от негова страна веднага да се похвали с истинския размер на плячката от арабските джонки. — Елате в каютата ми!

Щом се настаниха, прислужникът на Хал им наля по чаша мадейра и ги остави насаме.

— Нося Ви писма от мастър Бийти и сина Ви Гай — каза капитан Андерсън и извади зашит в платно пакет изпод наметалото си.

Хал го остави настрана, за да го отвори и прегледа впоследствие и попита:

— Как я кара Гай? — Въпросът бе заден нехайно — Хал нямаше търпение да премине към по-належащите проблеми, но отговорът на Андерсън го стресна:

— Беше в добро здраве, когато го видях последния път, но научих че много скоро му предстои да се жени.

— Боже мой, човече! Той е само на седемнадесет — озъби се Хал. — Никой не ме е питал. Сигурно нещо грешите, сър.

— Уверявам Ви, няма грешка, сър Хенри. — Андерсън почервеня още повече и се размърда сконфузено в стола.

— Коя е жената? — попита Хал. — В Бомбай положително се усеща недостиг от млади госпожици. — Тревогата накара Хал да скочи на крака и закрачи из каютата, вбесен от теснотата й, станала още по-голяма заради пищните мебели, отмъкнати от арабската джонка.

— Осведомен бях, че това е мистрес Керълайн Бийти. — Едуард Андерсън измъкна от ръкава си кърпичка в крещящи цветове и попи от лицето избилата го от притеснение пот, преди да продължи: — Имам основания да мисля, че съществуват причини за ускоряване на сватбата. Всъщност, трябваше да се състои един-два дни след моето заминаване от Бомбай. Така че, вашият син почти със сигурност вече е женен мъж.

Хал спря изведнъж, зашеметен от неотвратимостта на отблъскващата истина.

— Том! — каза той на глас.

— Не, сър Хенри, не ме разбрахте правилно. Гай, не Том.

— Простете ми, мислех на глас! — помоли за извинение Хал. Ударът бе отвлякъл вниманието му от неотложните задачи, но следващата забележка на Андерсън го върна към действителността.

— Мастър Фишър ми съобщи ужасяващата новина, че вашият най-малък син е попаднал в ръцете на неприятеля. Съчувствам Ви най-искрено, сър Хенри!

— Благодаря Ви, капитан Андерсън. Много разчитам на вашата подкрепа за освобождаването на момчето ми.

— Корабът и екипажът ми са изцяло на Ваше разположение. Това се разбира от само себе си.

— Дайте тогава, да хвърлим един поглед върху състоянието на нещата!

Беше имал на разположение дълги седмици, за да обмисли всяка подробност от плана за предстоящото нападение и сега започна да го излага пред Андерсън. Остатъка от деня прекараха затворени в кърмовата каюта. Обсъдиха и най-малката подробност от предстоящата операция — от системата за сигнализация между корабите и между корабите и брега, до разпределението на хората, които щяха да участват в атаката и разделянето им в по-малки бойни единици под командата на отделни офицери. След това, в продължение на един час разискваха подготвените от Хал карти. Когато Андерсън бе готов да се прибере на „Йомен“, слънцето вече залязваше.

— Не забравяйте какво Ви казах, капитан Андерсън. Ал Ауф се крие в тази крепост от години. През цялото това време арабски търговци от всички краища на океана са се стичали към острова като мухи на лайно. Домъкнали са огромни количества злато и сребро за закупуване на роби и крадени стоки. Плячката, която съм взел преди Вашето идване, ще се окаже нищожна, в сравнение с натрупаното на острова. Уверен съм, че на Flor de la Mar ще открием съкровище далеч по-голямо от което и да било, донесено в Англия от Дрейк или Хокинс.

Очите на Едуард Андерсън блеснаха при тая мисъл, а Хал продължи да го вдъхновява:

— С участието си в това начинание, Вие ще заслужите рицарски сан и аз ще употребя цялото си влияние в рамките на достопочтената Компания, за да го получите. С дела си от плячката, ще можете да си купите прекрасно имение. След това вече никога няма да Ви се наложи да излезете в открито море.

Двамата стиснаха ръце.

— До утре — широко се ухили червендалестата муцуна на Андерсън. Ръкостискането му бе от все сърце.

— Предупредете хората си, че синът ми се намира в крепостта! — каза Хал с желязна нотка в гласа. — Да не стане някоя беля в суматохата!