Уилбър Смит
Мусон (77)

77.

„Гарванът“ се оказа достоен за репутацията си. Том стоеше до Люк Джарвис при руля, а катерът пореше нощните води на пролива. Люк искаше да научи всяка подробност от плаването им до Индиите и ненаситно разпитваше.

— Исусе! Как не съм знаел за това плаване на капитан Хал. Щях да се запиша начаса.

— Ами жена ти и децата? — светна бели зъби в тъмното Аболи.

— Няма да умра, ако не чуя повече бебешки плач или мрънкане на жена. — Люк дръпна от лулата си и огънчето озари суровите черти на лицето му. После извади лулата от устата си и посочи с нея на изток. — Виждате ли ония светлини там? Това е Кале. Бях там преди три нощи. Трябваше да товаря бренди. Каналът е пълен със стоки, като краставо куче с бълхи. — Той се усмихна алчно в звездната светлина. — А получи ли човек мандат, трябва да се разкарва за плячка чак до Ориента.

— Не изпитвате ли угризения, като търгувате с французите по време на война? — попита озадачено Том.

— Все някой трябва да го прави — отвърна Люк. — Иначе, откъде бренди за храбрите ни войничета? Аз съм патриот. — Това бе казано сериозно и Том не го подложи на съмнение. Той си мислеше за казаното по повод на френските търговски кораби, натъпкани със стока.

Когато „Гарванът“ швартова на плимутския кей, видяха че Уилям е удържал думата си. Беше изпратил голяма карета с меки ресори и слуги, готови да качат Хал в нея. Потеглиха с умерена скорост към Хай Уийлд и през целия път минаваха край групички мъже и жени, селскостопански работници, миньори и арендатори, наизлезли да приветстват с „добре дошъл“ Негово Превъзходителство лорд Кортни. Хал настоя да седне, за да могат да го виждат, а когато забележеше познато лице, караше кочияша да спре, за да стисне ръка на човека през прозореца.

Когато завиха през портите и каретата заскърца по алеята към къщата, всички слуги наизлязоха по стълбите. Някои от жените плачеха, заради състоянието на Хал, а мъжете поздравяваха с дрезгави гласове.

— Исус е с Вас, милорд! Сърцата ни се радват за благополучното Ви завръщане у дома.

Елис Кортни, съпругата на Уилям, чакаше на най-горното стъпало. Държеше бебето на ръце, мъничко създание с червено сбърчено личице. То заскимтя кисело, когато майка му го положи за момент в ръцете на Хал, но той се усмихна гордо и целуна бебето по темето, увенчано с гъста черна коса.

Прилича на маймуна, помисли си Том. После се вгледа внимателно в лицето на Елис. Макар да не бе имал възможност да я опознае, когато се омъжи за Уилям, той я бе харесал, воден от инстинкта си. Беше хубава и весела, а сега едва я позна. Излъчваше някаква меланхолия. Очите бяха пълни с тъга и макар кожата все още да бе свежа и гладка като на праскова, изразът на лицето оставаше загрижен. Когато внесоха Хал вътре, тя се забави на стълбите, за да поздрави Том.

— Добре дошъл у дома, братко! — Целуна го по бузата и направи реверанс.

— Имаш хубаво бебе. — Том го докосна с непохватни пръсти и бързо ги дръпна, когато бебето заскимтя отново. — Хубаво като майка си — допълни той неубедително.

— Благодаря, Том — отвърна тя с усмивка, а после снижи глас, за да не я чуят слугите: — Трябва да говоря с теб! Не сега, но при първа възможност. — Извърна се бързо и подаде бебето на една дойка, а Том последва баща си по стълбите.

След малко мина по коридора към задните стаи. Стигна до стаята на Дориан. Отвори вратата и застана на прага. Остра болка го прониза, докато оглеждаше малкото помещение. Имаше усещането, че братчето му е излязло току-що. Боядисаните в ярки цветове униформи на оловните му войничета блестяха строени по роти върху перваза на прозореца, а над леглото висеше направеното от Том хвърчило. Спомените бяха твърде болезнени. Затвори безшумно вратата и се спусна по задното стълбище.

Промъкна се през кухнята и конюшните, за да затича леко към параклиса на хълма. В криптата беше тъмно и прохладно. Едничък лъч светлина падаше през отвора на куполовидния й таван. Забеляза с облекчение ковчега с тялото на дядо си, положен на пода до каменния саркофаг, приготвен преди толкова време за него. Благополучно бе завършил дългото плаване от Бомбай през Добра Надежда до дома. Приближи ковчега, сложи длан върху капака му и прошепна:

— Добре дошъл у дома, дядо! Тук ще се чувстваш по-удобно, отколкото в пещерата на оня далечен и див бряг.

После тръгна покрай каменните гробове, докато стигна средния. Спря пред него и прочете надписа на глас:

— Елизабет Кортни, съпруга на Хенри и майка на Дориан. Взета от морето, преди да разцъфти напълно. Почивай в мир!

— Дориан го няма днес. Но скоро ще дойде — високо каза Том. — Кълна се!

Продължи към саркофага на собствената си майка, надвеси се над капака му и целуна студените мраморни устни на релефния й образ. После коленичи и промълви:

— Ето, че се завърнах, мамо. Гай е добре. Той е в Индия, работи за Компанията на Джон. Женен е. Жена му, Керълайн, ще ти хареса. Хубаво момиче с приятен глас. — Приказваше й, като да бе жива и остана до саркофага, докато слънчевият лъч довърши своя кръг по каменните плочи и накрая угасна, потопил подземието в полумрак. Изкачи се опипом по стълбите и излезе в нощта.

Изправи се загледан към притъмнелите очертания на така познатите и толкова чужди днес хълмове. Зад тях съзря далечното море. То сякаш го мамеше отвъд мигащите светлинки на пристанището. Изпълваше го усещането, че е отсъствал цял един живот, но вместо да се успокои, цялото му същество бе обладано от изгарящото желание да тръгне на път. Африка беше някъде далеч и натам го дърпаше неспокойното му сърце.

— Интересно — прошепна той, — дали изобщо някога ще се почувствам уютно, ако се установя на едно място?

Когато стигна подножието на хълма, купчината сгради се бе превърнала в тъмна сянка, щръкнала сред плъпналите над полята нощни мъгли. Като стигна до стената на обора, Том рязко спря, забелязал някаква фигура под разперените клони на вековен бук, извисен мрачен и могъщ над поляната. Беше фигура на жена, цяла в бяло и Том изпита суеверен трепет, защото тя изглеждаше като нетленен дух. В имението се разправяха най-различни легенди за обитаващите го духове. Когато бяха малки с Гай, дойката им редовно ги плашеше с такива приказки.

— Няма призрак, който да ме уплаши — реши Том и събрал кураж, тръгна към момичето в бяло. То изглежда не усещаше приближаването му, докато не се изравниха. Тогава вдигна уплашен поглед и Том позна снаха си Елис. Щом и тя го позна, прихвана поли с ръце и затича към къщата.

— Елис! — извика Том и хукна подире й. Тя не се обърна, а затича още по-бързо. Настигна я върху чакълестата алея пред къщата и я хвана за китката.

— Елис, аз съм, Том. Не се плаши!

— Пусни ме! — уплашено отвърна тя и вдигна поглед към прозорците, които вече грееха с веселата светлина на свещите.

— Искаше да ми кажеш нещо — напомни й той. — Какво е то?

— Не тук, Том. Ще ни види заедно.

— Били? — Том бе озадачен. — Какво от това?

— Нищо не разбираш. Пусни ме!

— Не ме е страх от Черния Били — каза й той с хлапашко високомерие.

— А би трябвало — отвърна тя. Измъкна ръката си и изтича леко по стълбите към къщата. Останал на алеята с ръце на кръста, Том гледаше след нея. Вече щеше да се обърне, когато нещо го накара да вдигне поглед.

Брат му стоеше прав до един от високите прозорци на втория етаж. Светлината струеше зад гърба му, така че се виждаше само висок елегантен силует. И двамата останаха неподвижни известно време, после Том махна с досада и последва Елис вътре.

Том беше в стаята си, когато чу слаб звук, съвсем не на място, дори в тази старинна къща с всичките й скърцащи греди и свирене на вятъра над начупения покрив. Замръзна на мястото си с полуразвързана вратовръзка, заслушан с наведена глава. След малко звукът се донесе отново. Като отчаян вопъл на хванат в капан заек, тъничък и жаловит. Приближи прозореца и дръпна резето. Когато отвори широко капаците, в стаята нахлу морският бриз, а писъците станаха по-силни. Бяха на човек. Плачеше жена, а някакъв мъжки глас прекъсваше риданията й.

Том се надвеси от прозореца. Сега вече разбра, че звуците идват от долния етаж, където бяха разположени големите спални. Гласовете внезапно замлъкнаха и той се готвеше да затвори прозореца, когато дочу удар. Трябва да е бил доста силен, за да се чуе толкова ясно и сърцето на Том се сви при писъка на жената. Този път беше така остър и препълнен с болка, че Том веднага разпозна гласа.

— Тая мръсна свиня! — изръмжа той и се хвърли към вратата.

По риза и с развени краища на връзката той затича по коридора към стълбището, което взе на два скока.

Когато стигна вратата на бащините си покои, Том се поколеба. Дверите зееха широко отворени, а завесите на балдахина бяха вдигнати, така че виждаше фигурата на баща си под бродираната завивка. Беше облегнат на куп възглавници и когато забеляза тичащия Том, рязко извика:

— Не! Том, ела тук!

Той не му обърна внимание и продължи към вратата на Уилям в дъното на коридора. Натисна бравата, но тя се оказа заключена и той заблъска със свити юмруци.

— Отваряй, дяволите да те вземат, Били! — изрева Том. Последва дълга тишина и той си пое дъх, за да извика отново, когато вратата безшумно се отвори и в рамката застана Уилям. Запълваше отвора с тялото си, така че Том да не може да погледне вътре.

— Какво искаш? — попита Уилям. — Как се осмеляваш да идваш пред вратата ми и да крещиш? — Той бе също по риза, а лицето му аленееше от гняв или напрежение, а в очите горяха бесни пламъци. — Марш оттук, мръсно нагло пале!

— Искам да говоря с Елис — не отстъпи Том.

— Вече си говорил с нея днес. Елис е заета. Не можеш да я видиш сега.

— Чух някой да пищи.

— Не е било оттук. Сигурно си чул чайка или пък писъка на вятъра в корниза.

— Имаш кръв по ризата. — Том посочи мъничките алени пръски по ръкава. Уилям погледна надолу и студено се усмихна. Измъкна дясната си ръка иззад гърба и засмука раната върху подутите й кокалчета. — Ударих се във вратите на шкафа.

— Искам да видя Елис.

Понечи да си проправи път, но в тоя момент чу гласа на Елис:

— Том, върви си, моля те! Не мога да говоря с теб сега. — Гласът й бе пълен с болка и сълзи. — Моля те, Том, послушай съпруга ми! Не можеш да влезеш вътре.

— Е, вярваш ли ми сега? — попита презрително Уилям. — Елис не иска да те види. — Отстъпи навътре и затвори вратата.

Том остана на мястото си, без да знае какво да прави. Вдигна ръка, да почука отново, но гласът на баща му го спря. Хал пак го викаше:

— Ела тук, Том! Искам да те видя!

Извърна се от вратата и отиде край бащината постеля.

— Татко, чух…

— Нищо не си чул, Том. Нищо.

— Обаче чух. — Гласът на Том беше пълнен с обида и гняв.

— Затвори вратата! Искам да ти кажа нещо. — Том се подчини и пак застана до леглото.

— Има едно нещо, което трябва да помниш докато си жив, Том. Никога не бива да се месиш в отношенията между мъж и жена. Елис принадлежи на Уилям. Той може да прави с нея каквото пожелае и ако ти застанеш помежду им, той има право да те убие. Нищо не си чул.

Когато слезе за вечеря, Том още кипеше от гняв. Върху дългата полирана маса имаше три прибора и Уилям бе заел вече мястото си начело.

— Закъсняваш, Томас — каза той с безгрижна усмивка, красив и натруфен с тежка златна верига около врата и рубинена брошка на гърдите. — Ние в Хай Уийлд сядаме в осем часа за вечеря. Моля те, да се съобразяваш с реда в тая къща, докато си неин гост!

— Хай Уийлд е родният ми дом — възрази студено Том. — Аз не съм гостенин.

— По въпроса може да се разисква, но аз заемам противоположно становище.

— Къде е Елис? — Том посочи с поглед празното място от ляво на Уилям.

— Съпругата ми е неразположена — спокойно отвърна Уилям. — Няма да ни прави компания тази вечер. Седни, ако обичаш!

— Странно е наистина, но нямам апетит. Има нещо в атмосферата тук, което прави храната отблъскваща. Няма да вечерям с теб тази вечер, братко Уилям.

— Както желаеш! — сви рамене Уилям и насочи вниманието си към високата чаша, която икономът пълнеше с червено вино.

В сегашното си настроение Том не смееше да рискува да остане под един покрив с брат си. Той си взе наметалото и хукна към конюшните. Викна високо и по стълбата от сеновала над оборите се спуснаха конярите. Оседлаха му кон и той измина първата миля в галоп, изправен на стремената и вперил поглед в тъмнината. Студеният нощен въздух охлади донякъде гнева му и той се смили над животното, като го подкара в тръс по плимутския път.

Намери Аболи и Люк Джарвис в кръчмата „Кралския дъб“, близо до пристанището. Те искрено му се зарадваха и Том пресуши първата халба ейл, без да я отделя от устни или да си поема дъх.

По едно време се изкачи по задната стълба в малка стаичка с прозорец към пристанището, придружен от някакво засмяно момиче, което го подкрепяше и което го хвана, за да не падне назад по стълбата.

Голото тяло белееше на светлината на лампата, а той потъваше в меката й, топла прегръдка. Тя се кикотеше в ухото му, притискаше се в него и той уталожи своя гняв върху й. След това, отново с кикотене, отказа да приеме предложената монета.

— Аз би трябвало да си платя, мастър Том — Всичко живо в града познаваше Том от дете. — Какъв сладък сте станал. От много месеци не са ме клатили така хубаво.

Доста след това, Аболи му попречи да приеме предизвикателството на друг попрехвърлил моряк, извлече го от кръчмата, закрепи го върху коня и поведе олюляващия се на седлото и гръмко запял младеж към Хай Уийлд.