Уилбър Смит
Мусон (93)

93.

Една сутри Куш пристигна с връзка ключове и извика с острия си писклив гласец:

— Тахи, трябва да приготвиш момчето за посещение при благочестивия молла. — Хвърли на рогозката вързоп чисти дрехи. — Ще се върна да го взема след обедната молитва. — Гледай да е готов или ще накарам да те напердашат до кръв.

Биволската кола чакаше при портата и Дориан се изкатери в нея, почти извън себе си от радостно оживление, заради възможността да излезе от мрачния затвор. Тахи нямаше да дойде с него, но й бе позволено да се погрее на слънце в градината, докато го няма.

Куш се возеше до Дориан отпред, като се усмихваше и го галеше.

— Тази роба ти стои добре. От най-високо качество е. Виж само бродерията по яката. Коприна! Точно същата има и принц Абд Мухамад ал Малик. Специално съм ти я избрал. Виждаш ли как те глезя!

Колкото повече приближаваха палата, толкова по-неспокоен и приятелски настроен ставаше Куш.

— Хапни си от тия канелени сладки! Любимите ми са. И на тебе ще ти харесат. Искам да си доволен, Ал Амхара!

Когато белите стени на крепостта изникнаха пред очите им, Куш даде по-преки напътствия:

— Ако Ал Алама, Бог да благослови името му, попита как съм се отнасял към тебе, трябва да му кажеш, че съм ти бил като баща. Че си получавал най-добрата храна, най-прясната риба и най-подбрани плодове.

— И че си ме заключил в задушна и смрадлива стая като престъпник? — невинно попита Дориан.

— Това не е вярно! Може би съм прекалил малко с грижите за твоята безопасност. Това е всичко. — Макар да се усмихваше, погледът му бе студен като на кобра. — Не се опитвай да ми създаваш неприятности, малък неверник! По-добре е да съм ти приятел, отколкото враг. Можеш да питаш оная дърта тлъста свиня Тахи. Тя ще ти каже.

Слязоха от колата във външния двор на крепостта. Куш го хвана за ръка и го поведе из лабиринта на сградата. Изкачиха няколко стълби и последната ги изведе на тераса, високо над пристанището. Тя се издигаше над водите на протока към африканския материк.

Дориан се огледа с любопитство. Цяло удоволствие бе да види отново морето и да почувства соления полъх на мусона по лицето си, който да издуха застоялите миризми от харема. Веднага забеляза моллата и бързо направи знака на уважение, като докосна устните и сърцето си. Ал Алама го поздрави и каза:

— Нека Аллах не сваля усмивката от лицето ти, малкия!

Под бамбуковия сенник, до моллата бе седнал с кръстосани крака още един човек. Той сърбаше гъсто кафе, а до него бе изправено високо стъклено наргиле.

— Селям алейкум, стари татко — поздрави с уважение Дориан и мъжът се извърна, да го погледне. Сърцето на Дориан литна от радост, а лицето му се озари от щастие, когато го позна. Спусна се да го прегърне.

— Бен Абрам! — Той се притисна в стария доктор. — Мислех си, че никога вече няма да те видя. Мислех, че си още на острова с Ал Ауф.

Старецът се освободи внимателно от прегръдката и оправи разрошената си брада. Не беше прилично да се показва пред външни хора дълбокото чувство, което ги свързваше.

— Я да те видя! — Бутна Дориан на ръка разстояние и заразглежда лицето му. Изразът му се промени. — Виждаш ми се бледен. Какво е станало с теб, дете мое? — Той се завъртя и погледна към Куш, който се помайваше неспокойно в края на терасата. — Ти ли си се грижил за момчето? Какво си му сторил, евнух? — Извън харема, Куш беше само домашен слуга. При това кастриран. Бен Абрам не направи опит да прикрие презрението си.

— Нека Аллах и всичките му светии са ми свидетели! — Бузите на Куш се тресяха, а по брадичката му изби пот. — Грижех се за него с любов. Угаждах му така, сякаш е истински син на господаря.

Бен Абрам погледна Дориан за потвърждение, като знаеше, че ще получи прям отговор.

— Заключил ме е в една порутена малка стая от деня, в който пристигнахме. Храни ни със свинска помия и не ми разрешава да говоря с никого, освен с бавачката, през цялото това време.

Бен Абрам изгледа студено евнуха и той падна на колене.

— Беше по нареждане на принца, Ваше Превъзходителство. Заповяда ми да внимавам да не избяга.

— Принцът е платил една лака злато за това дете. Официално го е прогласил за свой син — отвърна Бен Абрам с тих, изпълнен със заплаха глас. — Когато Негово височество се завърне от Мускат, аз лично ще го осведомя как си се грижил за сина му.

— Само си изпълнявах дълга, милостиви господарю — зафъфли Куш.

— Много добре знам как изпълняваш този дълг по отношение на поверените ти жени и деца, евнух. — Бен Абрам направи многозначителна пауза. — Понякога ми се налага да наказвам ония, които не се подчиняват на господарските повели.

— Спомням си момичето Фатима — унесе се в спомени Бен Абрам.

— Тя беше пачавра и блудница — оправда се Куш.

— Тя беше на шестнадесет и влюбена — възрази докторът.

— Пускаше при себе си едно похотливо животно, което прехвърляше стената на харема.

— Той беше млад воин, офицер от дворцовата гвардия — поправи го Бен Абрам.

— Беше мой дълг, господарю! Не съм искал да умира. Исках само да дам урок на останалите.

Бен Абрам спря с ръка по-нататъшните оправдания.

— Чуй ме, евнух и повярвай онова, което ще ти кажа: Ако още нещо лошо се случи на това момче… Не! Ако от днес нататък не се отнасяш към него с най-голямо внимание, ще имам грижата да запищиш даже по-силно от малката Фатима.

Ал Алама слушаше най-внимателно всичко това. Сега заговори той:

— Съгласен съм с всичко казано от Бен Абрам. Детето и бавачката му да получат прилични стаи и добра храна! Няма да го затваряш или да му налагаш излишни ограничения. Трябва да се движи свободно, като всеки друг син на принца. Той ще ме посещава през ден за уроци и аз подробно ще го разпитвам как се отнасят към него. А сега, махай се от очите ми! — Даде знак с ръка да си върви. — Чакай долу, да прибереш после момчето!

Докато се измъкваше, Куш отправи към Дориан пълен с отрова поглед.

Бен Абрам се обърна отново към момчето:

— Много неща имам да ти разправям. Чу ли за сражението на острова след твоето заминаване?

— Не. Не! Нищо не съм чул. Разкажи ми, стари татко! Разкажи ми всичко!

— Не всички новини са добри — предупреди го Бен Абрам и започна бързо да разказва. Дориан слушаше с голямо внимание. Той възкликна с вълнение и гордост, когато научи за превземането на крепостта на Flor de la Mar и затова как Том убил Ал Ауф със собствените си ръце.

— Ал Ауф беше звяр. Така се гордея с Том. Бих желал да съм видял това със собствените си очи. — След това заплака, като научи за раняването на баща си и загубата на двата му крака.

— Мъртъв ли е, стари татко? Моля те, кажи ми, че е жив!

— Истината, малкият, е, че не знам. Когато брат ти ми позволи да напусна острова, беше жив. Мисля, че твоят брат имаше намерение да го върне в Англия.

— В Англия? — Дориан беше отчаян. — Това е толкова далеч. Може и никога да не се върне. Изоставил ли ме е Том? — Сълзи напълниха очите му и преляха през клепачите. Остави ги да се леят безпрепятствено по бузите.

Бен Абрам хвана ръцете му и усети, че момчето трепери, сякаш има треска.

— Брат ти е добър човек. Мъж на честта. Прояви голяма доброта към мене.

— Но ако се е върнал в Англия — избухна Дориан и с мъка преглътна, — той ще ме забрави. Никога няма да го видя пак.

— В такъв случай такава ще е волята Божия. Междувременно ще бъдеш син на принца и трябва да се отнасяш с послушание към неговите желания. — Бен Абрам се изправи на крака. — А сега трябва да слушаш благочестивия молла, защото той се е завърнал от Мускат преди принца и по нареждане на Негово Височество, ти трябва да бъдеш обучаван от него.

Като изсърба безброй чашки кафе и като смучеше от наргилето, Бен Абрам изчака да свърши религиозната лекция, протекла през най-горещите часове на деня. Един-два пъти се намеси с коментар и зададе въпроси, но през повечето време остана мълчалив. Присъствието му действаше успокояващо на Дориан.

Слънцето бе започнало да хвърля дълги сенки от палмите по крайбрежния пясък, когато Бен Абрам помоли за благословията на моллата и заведе Дориан при колата и Куш, за да го върнат в харема.

Бен Абрам спря достатъчно далеч от евнуха, за да не бъде чут и каза на Дориан:

— Ще се виждаме всеки път, когато мога. Когато идваш на уроци при моллата. — После снижи глас: — Брат ти беше много добър към мен. Ако не бе той, и мен щяха да продадат в робство. Като отплата, обещах да ти предам едно съобщение. Не можех да го направя пред моллата. Трябва да го чуеш само ти.

— Какво е съобщението? Моля те, кажи ми, стари татко!

— Брат ти ми поръча да предам, че винаги ще остане верен на клетвата, която ти е дал. Ти помниш ли я?

— Каза, че ще се върне да ме вземе. Даде смъртоносна клетва.

— Да, малкият. Той потвърди обещанието си пред мен. Той ще се върне. Не би трябвало да ти го казвам. То е против интересите на моя господар, но и не мога да те лиша от утехата на братовите думи.

— Знаех си, че никога няма да забрави тази клетва. — Дориан докосна ръкава на стареца. — Благодаря ти, че ми каза.