Уилбър Смит
Мусон (39)

39.

Хал обезвреди единия от противниците си, като промуши рамото му. Мъжът изпищя, изпусна сабята и стиснал раната с другата ръка заотстъпва от бойното поле. Другите двама загубиха кураж и също се оттеглиха. Хал можа да си отдъхне и се огледа в трепкащата светлина на огъня.

Сърцето му спря, когато видя Том изправен пред гигантския водач на хотентотите. Бяха твърде далече, за да може да се намеси, преди великанът да нанесе удара си. В гърлото му се надигна отчаян вик за предупреждение, но той овреме го заглуши. Само щеше да разсее Том.

Той стоеше бледен като пясъка под краката си, но лицето му бе спокойно и решително. Очите блестяха предизвикателно и в погледа, насочен над острието на сабята, нямаше и помен от страх. Хал очакваше, че той ще отстъпи пред човешката канара, надвиснала отгоре му. Наклонът на раменете, както и цялото положение на тялото показваха именно такова намерение. Но внезапно левият крак скочи напред и Том цял се хвърли, с протегната към гърлото на Ян Олифант сабя, като излетяла от лъка стрела. Огромният мъж нямаше време да спусне своето оръжие за защита, нито да се отмести от пътя на литналото острие. То попадна точно в ямката под адамовата ябълка, малко над мястото, където се събират двете ключици. Потъна дълбоко в гърлото, намери връзките между два прешлена на гръбнака и с лекота ги преряза. Острието продължи нататък, докато щръкна един фут зад тила на жертвата, лъснало окървавената си повърхност в светлината на пламъците.

Вдигнатата сабя падна от безчувствените пръсти на Ян Олифант, ръцете се спуснаха встрани, като за миг фигурата му се открои като разпятие на огнения фон и той рухна в цял ръст по гръб, с отпуснато безжизнено тяло. Сабята на Том се измъкна сама, а през отвора в дихателната тръба, ударът в земята изтласка последния въздух от дробовете, с мощно гъргорене и фонтан кървава пяна.

Известно време всички мълчаха замръзнали, вторачени в гротескното тяло. След това един от хотентотите срещу Хал изписка отчаяно и търти към дюните. Останалите хукнаха след него паникьосани, като оставиха убитите и ранените по местата им.

Том продължаваше да гледа убития от него човек. Лицето му се сгърчи и той се разтрепери от шока и напускащите го ярост и страх. Хал бързо отиде при него и обгърна раменете му с ръка.

— Добър бой, момче! — похвали го той и го притисна към себе си.

— Аз го убих! — прошепна Том, невярващ на очите си.

— Иначе той щеше да те убие — отвърна Хал. Огледа хората си, пръснати по плажа.

— Кой от вас стреля с фалконета? — викна Хал срещу вятъра. — Той спаси всички ни.

— Не съм аз.

— И аз не съм.

Погледите се обърнаха към лодката и спряха върху малката фигура на носа.

— Ти ли, Дориан? — попита Хал удивен.

— Да, татко. — Дориан вдигна пушещия в ръката му фитил.

— Двете малки на лъва — тихо промълви Аболи. — Трябва бързо да потегляме, преди да е слязъл гарнизонът от крепостта, привлечен от гърмежа и огъня. — Махна с ръка към пламъците.

— Имаме ли загуби? — извика Хал.

— Видях Дик Фостър да пада — викна Алф Уилсън в отговор и отиде към проснатото тяло. На гърдите зееше страхотна рана. Алф пипна вратната артерия на падналия. — Мъртъв е.

— Други? — попита Хал.

— Не, само този — отговори Алф.

Хал почувства облекчение. Можеше да е много по-зле — би могъл да загуби син или близък приятел.

— Добре, качете Дик в лодката. Ще го погребем по християнски, когато излезем в открито море. — Вдигна кожения чувал с останките на баща си.

— Какво да правим с тоя боклук? — ритна Големият Дениъл един от ранените хотентоти. Човекът простена. — Да вземем да ги изколим.

— Остави ги! Не губи време! — Хал огледа хората си и видя, че половината имат плитки рани или пробождания, но никой не си направи труд, да съобщи за това. За пръв път ги виждаше в битка. Наистина добър и сигурен екипаж, помисли си той със задоволство. Ще дадат да се разбере на Янгири или който и да е враг.

— В лодката! — нареди той и четирима души вдигнаха внимателно тялото на Дик Фостър и го сложиха вътре. Хал остави кожения чувал до него и скочи на мястото си при руля. Хората хванаха лодката и я затикаха през пясъка с такава лекота, сякаш бе от върбови клечки. Първата вълна вдигна високо носа, те се метнаха в лодката и бързо хванаха веслата.

— Греби! — викна Хал и втора бурна вълна се стовари върху лодката, така че хората потънаха до коляно във вода.

— Греби! — викна отново Хал и моряците напрегнаха всички сили. Лодката се вдигна под невъзможен ъгъл по следващата вълна. Стигнаха гребена и застинаха за миг. Поколеба се дали да се преобърне или не, после се втурна в ниското и падна с трясък.

— Греби! — изрева Хал и те излязоха от прибоя навътре, където вълните макар и високи, не бяха така стръмни и не заплашваха да ги преобърнат. Половината мъже оставиха веслата и започнаха да изхвърлят водата, докато останалите загребаха с всички сили към далечния „Серафим“.

— Дориан! — извика Хал сина си. — Седни до мен! — Вдигна наметалото и загърна с него момчето, като здраво го притисна под прикритието му. — Как си се научил да стреляш с фалконета?

— Том ми показа — колебливо отвърна Дориан. — Лошо ли постъпих?

— Добре постъпи. — Хал го притисна по-силно. — Бог вижда, че по-добре и не можеше.