Уилбър Смит
Мусон (153)

153.

Приближиха от подветрената страна, та да не надушат конете им другите коне и да ги поздравят с цвилене. Оставиха Ясмини при животните, а сами отидоха в края на гората. Лагерът беше шумен като кошер, а въздухът над него синееше от гъстия пушек на стотици огньове. Цареше голямо оживление: коняри и роби идваха и отиваха към коневръзите, мъже изчезваха в храстите по лични дела и се връщаха отново към постелите си, готвачи разнасяха насам-натам казани с варен ориз и раздаваха вечеря. Часовите бяха малко и особени грижи за ред не се полагаха.

— Абубакър не е никакъв войник — каза с презрение Батула. — Ал Салил никога не би допуснал такава неразбория.

Том го изпрати напред, а после, един по един, с непринудена походка и скрито оръжие, в лагера влязоха и останалите. Батула се насочи към празно пространство по средата на лагера, където се издигаше самотна кожена шатра. В светлината на огъня Том видя, че храстите около нея не са изсечени, но я пазят поне трима войника. Клечаха край шатрата, с оръжие в скута.

Батула се настани под едно дърво на стотина ярда от шатрата. След малко, към него се присъединиха и останалите, наклякаха в кръг, простряха роби около себе си и заприличаха в сумрака на която и да било друга групичка войници.

Настъпи внезапно раздвижване: трима араби в пищно облекло идваха към тях, следвани от личната си охрана. Ледено острие прониза сърцето на Том при мисълта, че по някакъв начин са ги усетили, но мъжете отминаха и се отправиха към шатрата.

— Оня със синята чалма и златната верига е принц Абубакър, дето ви разправях за него — прошепна Батула. — Другите двама са Ал Синд и Бин Тати, и двамата страховити войни и верни на Абубакър хора.

Том ги видя да влизат в шатрата, в която държаха в плен Дориан. Достатъчно близо бяха, за да чуват гласовете в нея. После се разнесе удар и вик от болка. Том понечи да скочи на крака, но ръката на Аболи го задържа. Откъм шатрата се донесоха още приказки, а след това Абубакър се приведе през изхода и спря за миг с думите:

— Дръж го жив, Бен Абрам, та да умре в по-големи мъки! — Абубакър се изсмя и пое назад, като мина толкова близо, че Том можеше да докосне края на робата му.

— Селям алейкум, велики господарю! — измърмори Том, но Абубакър дори не погледна към него и продължи към собствената си шатра.

Постепенно се възцари тишина. Гласовете малко по малко заглъхваха, а хората се гушеха под завивките край огньовете, чиито пламъци се превръщаха в пепел. Том и хората му лежаха около малък огън, накладен от Батула, покриваха глави, но не спяха. Тъмнината ставаше все по-гъста. Том следеше времето по хода на звездите. То се влачеше едва-едва. Най-накрая се пресегна и докосна гърба на Аболи.

— Време е! — Той се изправи бавно и пое към шатрата на Дориан. Наблюдавал бе пазача отзад. Главата му бавно се отпускаше, за да отскочи рязко нагоре, а после пак се отпускаше.

Том тихо го приближи отзад, надвеси се и удари темето му с цевта на пистолета. Усети как се чупи тънката кост и човекът политна напред, без да гъкне. Том клекна на неговото място и в същата поза, взел мускета му в скута. Изчака една минута, за да се убеди, че всичко е спокойно. Тогава започна бавно да се примъква напред, докато стигна стената на шатрата.

Нямаше как да разбере, дали са поставили пазач и край постелята на Дориан. Навлажни устни, пое си дъх и тихичко изсвири първите звуци на „Испански жени“.

Някой вътре зашава, а после се чу глас, който не си спомняше. Не беше детският глас на Дориан, какъвто го помнеше от последната им среща. Беше глас на мъж.

— Том?

— Тъй вярно, момче! Вътре чисто ли е?

— Само Бен Абрам е при мен.

Том извади джобното си ножче и стената на шатрата се разтвори под острието му. Една бледа ръка се подаде през отвора. Том я стисна здраво и Дориан го издърпа при себе си в шатрата, където се прегърнаха, коленичили гърди срещу гърди.

Том понечи да заговори, но гласът му бе задавен. Прегърна Дориан с всички сили и си пое дъх.

— Бог да ни е на помощ, Дориан Кортни! Не знам какво да кажа.

— Том! — Дориан протегна здравата си ръка и хвана кичур гъста, набита с прах коса от тила на брат си. — Толкова съм щастлив да те видя отново. — Английските думи звучаха като чужди в устата му, а сам хлипаше надвит от слабостта на тялото и силата на обзелите го чувства.

— Не прави това, Дори или и аз ще се разплача! — каза Том и се извърна, за да избърше очи с опакото на ръката си. — Хайде, да те изведем оттук, момче! Колко зле си ранен? Ще можеш ли да вървиш, ако двамата с Аболи те подкрепяме?

— Аболи? И той ли е тук? — попита Дориан с трепнал глас.

— Тук съм, Бомву — избуча Аболи в ухото му, — но за това ще има достатъчно време по-късно. — Вмъкнал бе убития пазач през разреза в стената на шатрата. Катурнаха го с Том върху постелята на Дориан и го завиха с неговото вълнено одеяло. Бен Абрам помагаше да си навлече робата и да скрие пламтящи коси под чалмата.

— Върви с Бога, Ал Салил! — прошепна той и се извърна към Том: — Аз съм Бен Абрам. Помниш ли ме?

— Никога няма да забравя теб и добротата ти към моя брат, стари приятелю! — Том хвана ръката му. — Бог да те благослови!

— Ти изпълни клетвата си! — каза тихо Бен Абрам. — А сега трябва да запушиш устата ми и да ме вържеш, защото иначе Абубакър ще отмъсти на мен, когато разбере, че Ал Салил е избягал.

Вързаха Бен Абрам и измъкнаха Дориан през цепката. Отвън го изправиха на крака, като го крепяха от двете страни. След това бавно поеха през заспалия лагер. Батула и Люк Джарвис вървяха като привидения отпред и заобиколиха един огън. Някакъв арабин се размърда, седна и се вторачи в тях, когато минаваха край него, но не обели и дума, отпусна се отново на земята и покри глава.

— Дръж се, Дори! — шепнеше Том в ухото му. — Почти излязохме. — Продължиха към гората и когато се намериха между дърветата, Том понечи да въздъхне с облекчение. Точно в тоя миг някакъв дрезгав глас викна съвсем отблизо на арабски:

— Що за хора сте? Изправете се, в името на Бога и се представете!

Том посегна към сабята, но Дориан спря ръката му и отговори на същия език:

— Нека Аллах бъде милостив към теб, приятелю! Аз съм Мустафа от Мухаид и съм болен от дизентерия. Приятелите ме водят на скришно в храстите.

— Не си сам в мъките си, Мустафа. Мнозина боледуват от тая болест в лагера — съчувствено откликна часовият. — Мир за тебе и за червата ти също!

Продължиха бавно нататък. Изведнъж в нощта изникна Батула.

— Оттук, ефенди! — прошепна той. — Конете са близо.

Чу се удар от конско копито и от тъмнината се появи Ясмини, хукнала към Дориан. Те се вкопчиха един в друг, зашепнали любовни слова, но Том нежно ги раздели и заведе Дориан при най-силния кон. Вдигнаха го с Аболи на седлото, където той се олюля несигурно. Том върза глезените му с ремък, прекаран под корема на коня, а зад гърба му качиха Ясмини.

— Здраво да го държиш, сестричке, — каза й Том! — Да не вземеш да го изтървеш настрани!

Възседна собствения си кон и хвана юздата на дориановия.

— Води ни у дома, Аболи! — промълви той и се обърна към заспалия лагер. — Ще спечелим само няколко часа преднина. После ще полетят след нас като рояк стършели.