Уилбър Смит
Мусон (28)

28.

С постепенното придвижване на изток, морето променяше както цвета, така и нрава си. Безпосочните и разбъркани водни хълмове на океана постепенно застанаха в дълги редици.

— Вълните на Добра Надежда — каза Нед Тайлър на Том и Дориан, като сочеше напред към мъгливия хоризонт. — Студената вода се среща с топлия въздух на Африка. Някои му казват Носът на Добрата надежда, но за други е Море на мъглите, а пък трети му викат Носът на бурите.

С всеки изминал ден, възбудата на борда нарастваше — толкова време не бяха виждали земя. От далечния континент пристигаха за поздрав първите му пратеници — птиците. Рибари долитаха, подредени в дълги формации, чайки с белоснежна гръд крещяха дрезгаво над тях, малки буревестници докосваха водата с ципести крака.

После забелязаха първите тъмни вълма йодни водорасли, откъртени от крайбрежните скали и донесени навътре от теченията. Огромни пасажи, подобни на сардина, рибки прелитаха над студените зелени води, а цели легиони хлъзгави и лъскави тюлени се радваха на изобилната храна. Когато корабът минаваше край тях, те надигаха глави за да разгледат хората на борда с огромните си воднисти очи.

Сега всяка вечер Хал нареждаше да се събират почти напълно платната, така че корабът едва-едва да пълзи по курса си през пенливата зелена вода. Призори пращаше Том и Дориан горе, за да се убедят, че отпред няма скала или риф, които да разпорят търбуха на кораба. Щом се убедеше, че пътят е чист, Хал заповядваше да се опънат всички платна и корабът се понасяше напред.

В седемдесет и третата утрин след излизане от пристанището на Плимут, Дориан показа на по-големия си брат един облак, който стоеше неподвижно на хоризонта, докато всички останали небесни образувания се премятаха и разтягаха под напора на вятъра. Двете момчета го загледаха, докато в един миг той се размърда, разтвори се и показа под себе си синя маса, права като отрязана със сабя.

— Земя! — прошепна Том.

— Възможно ли е? — попита невярващо Дориан.

— Да! Да! — Гласът на Том изведнъж се извиси. — Земя! — Той се изправи в разлюляния кош и посочи напред с треперещ показалец. — Земя! — закрещя Том. — Земя, ей!

Под него завря и закипя. Всичко живо се юрна по вантите. След миг реите бяха окичени с хора, виснали там като зрели плодове, крясъци и смях огласиха пространството.

Хал Кортни излезе бързо от каютата си, стиснал бронзовия цилиндър на далекогледа под мишница. Закатери се по главната мачта към коша, от който надничаха синовете му, бързо и уверено, без да спре нито за миг. Том с гордост забеляза, че въпреки продължителното катерене, баща му дишаше равномерно.

Вдигна тръбата до окото си и заразглежда синкавия силует в далечината, отделните му гънки и издатини.

— Е, мастър Томас, първият етап от океанското Ви плаване завършва с пълен успех. — Подаде му тръбата. — Какво виждаш? — Клекнал между двете момчета, той обгърна раменете им с ръце.

— Планина! — извика Том. — Голяма планина с равно било.

— Планината Тейбъл^[1]! — съгласи се Хал. Том още не си даваше сметка, какво изключително навигаторско постижение бе това. След повече от седемдесет дни без земен ориентир, баща им ги бе извел точно на тридесет и четири градуса южна ширина. — Хубаво я вижте тая земя пред вас! — каза им Хал. Изпита някакво особено силно предчувствие, сякаш завесата, криеща бъдещето, се бе вдигнала за миг пред вътрешния му взор. — Вижте я добре, защото тя е вашата орис.

— И моята ли, татко? — изцвърча Дориан.

— На двама ви. Там ще ви заведе съдбата. — Двете момчета мълчаха, загубили дар слово пред неочаквания изблик на бащата.

Тримата останаха в коша, докато слънцето стигна зенита.

— Днес няма нужда да правим измервания — засмя се Хал. — Можем да оставим това на Нед Тайлър и Алф Уилсън. Ние и така си знаем, къде се намираме, нали?

Слънцето тръгна надолу по небосвода, а „Серафим“ усърдно следваше курса си срещу югоизточния вятър, напредвайки бавно, така че масоподобната планина се надигаше с тържествено величие, докато започна да им се струва, че запълва небето над главите им. Вече можеха да различат белезникави признаци на човешко присъствие в скалистите й поли.

— И ние сме участвали в изграждането на този форт — посочи им ги Хал. — Аболи и Дениъл, и Нед Тайлър, и аз.

— Разкажи ни! — помоли Дориан.

— Чували сте го сто пъти — възрази Хал.

— Няма значение, татко, нека го чуем още веднъж — присъедини се към молбата Том.

И така, седнали в коша на върха на главната мачта, те отново слушаха разказа на баща си, как преди двадесет и пет години целият екипаж на дядовия им кораб бил пленен от холандците и докаран в окови на Добра Надежда. Сър Френсис Кортни бил подложен на мъчения, за да каже къде е скрито съкровището на пленените от него холандски галеони. Когато не проронил и дума въпреки мъченията, понесъл търпеливо най-ужасни и нечовешки изпитания, холандците го изкарали на плаца и пред всички го екзекутирали.

Хал и останалите били осъдени на каторжен труд по издигане стените на крепостта, където се мъчили цели три години, докато успеят да избягат.

— Значи това е планината, в която е погребан дядо Френсис? — попита Том. — Знаеш ли, къде е гробът му, татко?

— Аболи знае. Той го свали от ешафода през нощта и под звездна светлина го занесъл на тайно място в планината.

Том помълча малко, замислен за празния саркофаг в параклиса на хълма над Хай Уийлд и надписа на него. Досещаше се за плановете на баща си, но сега не бе време да повдига въпроса. Щеше да изчака.

„Серафим“ се изравни с малък скалист остров, който охраняваше устието на залива под надвисналата планина. Гъсти плантации йодни водорасли пълнеха водите около него, а скалистия му бряг гъмжеше от лъскави тюлени. Наричаха го остров Робен — това бе холандската дума за тюлен.

— А сега трябва да сляза долу, за да наблюдавам закотвянето — каза им Хал.

— Кой ще стигне пръв! — викна Дориан и се хвърли към въжетата. Том му даде малка преднина и полетя след него. Петите им се мятаха около въжетата, докато падаха като круши към палубата. Том бързо настигна братчето си, но стисна въжето, намали скоростта си и го остави да тупне с пети, миг преди него.

— Печеля! Печеля! — развика се победоносно момчето.

Том разроши лъскавата му, меденочервена коса.

— Не се фукай! — каза му той и го бутна настрана. После погледна към групичката на носа. Мастър и мисис Бийти бяха там с всичките си дъщери. И Гай при тях. Всички бяха оживени и възбудени, сочеха различни характерни точки на този прочут африкански нос.

— Белият облак, който постоянно виси над платото, се нарича „Покривката“ — осведомяваше останалите Гай. — А онзи малък хълм южно от селището е „Лъвската глава“. Виждате формата му. — Както обикновено, той бе назубрил с подробности навигационните книги.

— Гай, защо не се качиш на главната мачта? — предложи Том незлобливо. — От там се вижда много по-добре.

Гай му хвърли студен поглед.

— Благодаря, но и тук се чувствам прекрасно. — Пристъпи по-близо до Керълайн и понечи да му обърне гръб.

— Няма от какво да те е страх — увери го Том. — Съвсем безопасно е.

Гай се нахвърли върху него:

— Страхливец ли ме наричаш? — В лицето му бе нахлула кръв, а гласът му трепереше от възмущение.

— Не съм казал такова нещо — засмя се Том и се обърна на пети, за да тръгне към руля, — но можеш да го приемеш, както решиш — допълни през рамо той.

Гай гледаше подире му и горчиво чувство на унижение го заля цял. Том бе поставил под съмнение смелостта му и после ей така, просто го бе зарязал, пред цялото семейство Бийти и пред Керълайн. Нещо щракна в съзнанието му и преди да разбере какво прави, той се втурна през палубата.

— Пази се, Том! — изкрещя Дориан, но предупреждението закъсня. Том бе започнал да се обръща, за да посрещне Гай, но той се стовари отгоре му с цялото си нараснало от инерцията тегло, докато противникът стоеше на един крак и полуизвърнат. Ударът запрати Том в лафета на едно оръдие и изкара въздуха от дробовете му.

Гай се метна на гърба му и сключи мъртва хватка с едната ръка около шията. Всички момчета бяха тренирали борба под ръководството на Големия Дениъл и макар Гай да бе непохватен и бавен в този спорт, той познаваше всички захвати и хвърляния. Сега се стараеше да използва докрай смъртоносната хватка. Опрял бе коляно в гърба на Том и дърпайки с дясната ръка сключената около шията на противника лява, искаше да прекъсне дишането му, а напрежението върху гръбнака можеше всеки миг да го пречупи. Том се гърчеше и отчаяно се мъчеше да разкъса хватката с пръсти, но въздухът не му стигаше и той постепенно губеше сили.

Екипажът бързо дотърча за представлението, надавайки високи викове, тропайки с крака и аплодирайки всеки своя любимец. После над общия шум се разнесе рев:

— Задно прехвърляне, Клебе!

Том реагира светкавично. Вместо да се противи на хватката, която го дърпаше назад, той промени посоката на усилието си и направи задно прехвърляне. Гай изведнъж бе блъснат силно назад и нямаше какво друго да стори, освен да освободи шията на Том и да се подпре на палубата, защото иначе щеше да строши ребрата си под тежестта му.

Том се извъртя във въздуха като котка и бе с лице към близнака си, преди да паднат на палубата. Стовари се върху Гай с колене и лакти върху корема и гърдите му.

Гай изписка като момиче и протегна ръце към смазания си корем, но брат му го бе яхнал и не му позволяваше да мръдне. Сви юмрук и го вдигна, за да удари с все сила Гай в лицето.

— Том, недей!

Беше гласът на баща им и Том замръзна. Пелената на гнева бавно се вдигна от погледа му. Отпусна юмрук и се изправи. Погледна презрително Гай и му каза:

— Следващия път няма да се отървеш толкова лесно. — Извърна се и си тръгна. Гай се изправи на крака, все още притиснал ръка към корема и се подпря на едно оръдие. Зрителите започнаха да се пръскат, разочаровани от баналния край на схватката.

— Том! — викна Гай и брат му се обърна. — Съжалявам, Том. Дай да стиснем ръце. Нека бъдем приятели. — Гай закуца към брат си, протегнал ръка с виновен и разкаян вид.

Том веднага се усмихна и тръгна назад. Пое протегнатата ръка и каза:

— Не знам защо изобщо започнахме.

— Аз знам — отвърна Гай и жалкият израз на лицето му се изкриви в страшна омраза. Бърз като усойница, той измъкна кинжала от висящата на пояса му кания. Острието бе дълго шест инча. Лъскава стомана с източен като игла връх. Насочи го към пъпа на Том със силен удар, като в същото време го дръпна с другата ръка срещу острието.

— Мразя те! — изкрещя той в лицето на брат си, а на устната му заблестя слюнка. — Ще те убия, заради онова, което стори.

Очите на Том се разшириха от страх и той рязко се извърна настрани. Върхът на кинжала намери хълбока му, разкъса ризата и разряза плитка рана под нея. От нея веднага бликна кръв, която напои дрехата и се застича надолу по крака му.

Керълайн изписка с тънък глас:

— Ти го уби!

Зрителите заприиждаха отново с ревове и свиркания.

Гай разбра, че не е улучил и започна отчаяно да размахва кинжала към лицето и гърдите на брат си. Том се навеждаше и отдръпваше, избягвайки всички удари, докато изведнъж неочаквано се втурна напред и удари с долната част на дланта Гай в ченето. Главата на близнака му се метна назад и той изпусна ръката на Том.

Гай се залюля към лафета на оръдието, а през ъгълчето на устата му потече кървава струйка от прехапания език. Продължаваше да държи кинжала насочен към лицето на Том и кресна:

— Ще те убия! — Зъбите му бяха потънали в собствената му кръв. — Ще те убия, мръсна свиньо такава!

Том разтриваше с една ръка контузеното си гърло, но с другата извади кинжала си.

— Хубава реч произнесе, братко — каза той с леден глас. — Дай да видим сега, как ще извършиш убийството, с което се хвалиш. — Тръгна към него с десния крак напред, танцуваше на върха на пръстите си, а кинжалът потръпваше в ръката му като готова за скок кобра. Гай отстъпи пред втренчения поглед на брат си.

Хал бързаше към тях, отворил уста да ги спре, но преди да пророни и звук, Аболи бе вече до него, стиснал здраво ръката му.

— Недей, Гундуане! — Гласът му бе тих, но настоятелен, доловим само за Хал сред женски писъци и одобрителните възгласи на тълпата. — Не бива да се разделят сдавени кучета. Това помага само на едното от тях.

— За Бога, Аболи! Те са ми синове!

— Вече не са деца, Гундуане. Те са мъже. Приеми ги като мъже.

Том се хвърли напред, насочил острието към корема на Гай. Той отстъпваше заднешком, като почти се препъваше в собствените си крака. Том мина отдясно и го подкара към носа. Мъжете се разстъпиха пред тях, за да им направят място и Хал разбра целта на Том: той вкарваше Гай в носовата част, както овчар загражда стадото си.

Лицето на Том бе безизразно и студено, но погледът му пламтеше, вперен в лицето на брат му. Хал се бе сражавал срещу мнозина и познаваше тази ледена заплаха, характерна само за очите на най-опасните майстори на сабята, този поглед на мъж, готов да убие. Знаеше, че пред Том вече не отстъпва брат, а враг, когото щеше да унищожи. Бе се превърнал в убиец и Хал се уплаши за Гай повече, отколкото се бе плашил някога за себе си. И все пак, знаеше че Аболи е прав. Вече по никакъв начин не можеше да спре хода на събитията. Не можеше да задържи Том — все едно да задържи скочил срещу плячката си леопард.

Раната на Том продължаваше да кърви. Разкъсаната риза показваше бялата кожа под нея и зейналата като усмихната уста рана, от която бликаше червената течност. Тя се стичаше по палубата и в обувките му, така че те пльокваха при всяка крачка. Но Том не усещаше раната. За него съществуваше единствено оня, който му я бе нанесъл.

Гай опря гръб о релинга. Заопипва с лява ръка дъбовите греди зад гърба си. Съзнанието, че е вкаран в капан го отрезви и гневът му изведнъж се замени със страх. Затърси с див поглед изход. Изведнъж ръката му напипа дългата дръжка на копие, поставено в специално сандъче край оръдейния лафет и страхът му се изпари като мараня под лъчите на изгряло слънце. Свирепа радост озари лицето му, когато захвърли кинжала и измъкна копието. При вида на тежкото оръжие с остър стоманен връх, Том отстъпи назад. Гай му се усмихна с кървава уста.

— Да видим сега! — изфука се той, наведе копието и мушна пространството пред себе си. Том отскочи, а Гай тръгна след него, протегнал копие далеч отвъд обсега на кинжала в дясната ръка на своя брат. Съсредоточи се и нанесе нов удар. Том пусна кинжала, скочи встрани, за да избегне лъскавия връх на копието, после се хвърли, преди Гай да успее да насочи оръжието към него и се вкопчи в дъбовата дръжка.

Мятаха се насам-натам по палубата с копието помежду си, блъскаха се и дърпаха, ръмжаха окървавени, отправяха си подбрани обиди и псувни. Най-накрая Том притисна близнака о борда, лице в лице и гърди до гърди, стиснали копието помежду си.

Том бавно го издигна до шията на Гай, където го натисна с цялата си тежест и сила. Гай огъна гръб над релинга. Копието подпираше брадичката му. Очите му отново се изпълниха със страх, чуваше бушуването на водата покрай борда долу, а стъпалата му се отделиха от палубата. Щеше да падне в морето, а не можеше да плува — водата го ужасяваше.

Том беше здраво опрян на краката си, но едното му стъпало бе потънало в кръв и се плъзгаше в обувката като в олио. Изведнъж изгуби равновесие, краката му избягаха назад и той тежко падна по лице на палубата Гай бе освободен и се заклати към вантите на главната мачта, цял в пот и зяпнал за въздух. Хвана се за вантите и погледна през рамо назад.

Том се изправи на крака, наведе се за кинжала и хукна към Гай като дива котка.

— Спрете го! — викна Гай ужасен. — Накарайте го да спре! — Но шумът на зяпачите бе оглушителен и се засили още, при вида на устремения с кинжал в ръка и див блясък в очите Том.

Гай се обърна и подгонен от паника, бързо започна да се катери по вантите. Том се забави само колкото да захапе кинжала в зъби и също пое нагоре.

Публиката от палубата вирна глави. Никой не бе виждал до тоя момент Гай над палубата и дори Хал се изненада от бързината, с която напредваше. Том скъсяваше дистанцията, но съвсем бавно.

Гай стигна реята и седна на нея. Погледна надолу и за момент му се зави свят. После видя лицето на Том под себе си, което се уголемяваше. Видя безмилостно стиснатите челюсти и кръвта по лицето и ризата му. Погледна отчаяно нагоре, но духът му падна при вида на извисеното тяло на мачтата. Даваше си сметка, че всеки фут нагоре налива вода в мелницата на Том. За него оставаше открит само един път и той запълзя към края на високата рея. Чуваше приближаващия Том и този шум го накара да запълзи по-бързо. Не смееше да погледне към разпенената така далече долу зелена вода. Хлипаше от ужас, но продължи да пълзи, докато стигна самия край на реята. Погледна назад и видя Том на стъпка от себе си. Гай беше в капан безпомощен. Том се изправи и възседна гредата. Извади кинжала от устата си. Беше ужасяваща гледка: целият в кръв, с побеляло от ярост лице и лъснал нож в ръка.

— Моля те, Том — проплака Гай, — не исках да те нараня. — Протегна две ръце, за да се защити и загуби неустойчивото си равновесие върху реята. Заклати се силно, размаха ръце като криле на мелница, тялото му се изнасяше все по-навън и по-навън, докато полетя надолу с див писък, извивайки се и премятайки се, преди да удари водната повърхност в разбъркана купчина от крайници и да потъне.

Том остана замръзнал на мястото си, докато убийствената пелена на гнева освободи съзнанието му и тогава погледна надолу, ужасен от стореното. Гай бе потънал. Нямаше и помен от него в пенестата следа на кораба.

Той не може да плува! Ужасяващата мисъл накара Том да се сгърчи върху реята. Той го бе направил! Той бе убил собствения си брат! Библейският ужас от стореното го прониза цял. Изправи се върху реята и погледна назад по килватера. И тогава забеляза изплувалия на повърхността Гай. Размахваше ръце и издаваше едва доловим плачевен вик, като ранена чайка.

Чу командите на баща си от палубата:

— Обърни кораба! Спуснете лодка! Човек зад борда!

Преди още корабът да реагира на руля и да завърти нос по вятъра, Том се съсредоточи и скочи от реята. С главата надолу и изпънати напред ръце, той описа дъга и се вряза в океана. Потъна така дълбоко, че усети налягането на водата върху гръдния си кош. Обърна се нагоре и бясно зарита към повърхността. Изскочи до кръста над нея и въздухът нахлу със свистене в дробовете му. Корабът го бе отминал и вече завиваше по вятъра.

Погледна по протежение на килватера и не видя нищо, но въпреки това заплува с всичка сила, като пенеше водата зад себе си и почти не усещаше щипенето на солта върху отворената си рана. Прецени горе-долу къде бе забелязал брат си, застана на място и се огледа задъхан. Нямаше и следа от Гай.

О, Господи, ако се удави, никога повече няма… Той не довърши мисълта си, а пое дълбоко въздух, преобърна се докато главата му се насочи право към дъното, ритна силно и потъна под повърхността. Широко отворените му очи виждаха единствено зеленината на водата, прорязана от ивици слънчеви лъчи. Гмурка се надолу, докато болка разцепи дробовете му. Трябва да излезе, за да вдиша.

И тогава забеляза под себе си неясно синьо-бяло петно, елека и ризата на Гай. Преобръщаше се безжизнено като някакъв отломък. Пренебрегнал цепещата болка в гърдите, той се спусна още надолу, докато докосна брат си по рамото. Сграбчи го за яката и започна да го дърпа нагоре. Макар да риташе с всички сили, тежестта на отпуснатото тяло го задържаше. Секундите се превръщаха в една безкрайна болка. Гърдите му горяха, нуждата от кислород го влудяваше. Усети как силата напуска краката му. Пръстите започнаха да изпускат яката на Гай. Зеленината го изпълни цял и зрението му се замъгли. В мрака започнаха да избухват звезди.

Дръж се! Безмълвният вик стегна хватката върху яката на Гай и даде нови сили на краката му.

Светлината стана по-ярка, зеленото избледня и изведнъж главата му щръкна в слънчевото царство на диханието. Пое толкова въздух, че щеше да се пръсне и направи същото още един път. Сладко усещане изпълни цялото тяло и върна силите му. Сграбчи дебел кичур мокра коса и измъкна главата на брат си над повърхността.

Той се бе удавил. У него нямаше живот. Очите му бяха отворени, изцъклени и безжизнени. Лицето — восъчно бяло.

— Дишай! В името на Бога, дишай! — крещеше Том срещу това бяло и бездиханно лице, а после обгърна гърдите му с две ръце и силно стисна. Този номер го знаеше от Аболи и той свърши работа. Мъртвешки застоял дъх се изтръгна от гърлото на Гай, смесен с морска вода и бълвоч. Всичко това се изля върху лицето на Том и той отпусна хватката. Гръдният кош на Гай се изду по рефлекс и въздухът шумно нахлу вътре през отворената уста. Още два пъти изстиска водата от гърдите на брат си, като внимаваше да не потопи лицето му.

При третия опит Гай се задави, закашля и започна да диша сам. Очите му примигнаха, все още без да виждат, после погледът бавно се избистри. Дишаше с големи усилия, прекъсван често от спазмите на кашлицата, но постепенно съзнанието му се събуди.

— Мразя те — прошепна той в лицето на Том. — Пак те мразя. Винаги ще те мразя.

— Защо Гай, защо?

— Трябваше да ме оставиш да се удавя, защото един ден ще те убия.

— Защо? — отново попита Том.

— Знаеш защо — отвърна Гай. — Много добре знаеш.

Никой от близнаците не бе чул приближаващата лодка, но сега Хал Кортни им викаше:

— Дръжте се, момчета! Идвам.

Екипажът на голямата спасителна лодка гребеше здраво, а Хал я насочи право към братята. По негова заповед веслата се насочиха едновременно към небето и няколко чифта здрави ръце измъкнаха двете момчета от водата.

Доктор Рейнолдс чакаше при релинга, докато издигаха Гай към борда на „Серафим“. Том стоеше до баща си и с неестествена отчужденост наблюдаваше, как санитарите отнасят брат му.

— Той ме мрази, татко — прошепна Том.

— Дай да видим тая рана, момче — с дрезгав глас отвърна бащата.

Том погледна надолу с безразличие. Морската вода почти напълно бе спряла кървенето.

— Нищо не е — каза Том. — Драскотина. — Отново погледна Хал. — Той ме мрази. Това бе първото нещо, което ми каза щом дойде в съзнание. Какво да правя?

— Гай ще го преодолее. — Хал вдигна ризата на сина си, за да види по-добре раната. — Ще забрави и ще прости.

— Не, няма — поклати глава Том. — Каза, че винаги ще ме мрази. Той ми е брат. Помогни ми, татко. Какво да сторя?

Хал нямаше отговор на тоя въпрос. Твърде добре познаваше ината и проклетията на по-малкия близнак — негова слабост и негова сила. Знаеше, че Том е прав. Гай нямаше да му прости никога.