Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Monsoon, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2010 г.)

Издание:

Уилбър Смит. Мусон

ИК „Venus Press“, 2001 г.

История

  1. — Добавяне

3.

Макар слънцето още да не се бе показало над върхарите и само отделни лъчи стигаха фронтоните и куличките на голямата къща, цялото домочадие се бе изсипало отпред, за да ги изпрати за Лондон. Уилям с младоженката до себе си, Бен Грийн, управителят на имението и Еван, икономът на къщата, та чак до най-последната слугиня в кухнята и конярите.

По-старшите образуваха шпалир по стълбището пред главния вход, а простолюдието беше строено в редици на поляната отпред. Големият Дениъл и Аболи се кипреха на капрата, а конете пръхтяха пара в хладната утрин.

Хал прегърна отривисто Уилям, докато порозовялата от щастие и гордост влюбена съпруга го държеше за ръката. По нареждане на баща си, момчетата намусено чакаха зад гърба му ред, да се ръкуват с по-големия брат, за да могат да се втурнат с радостни викове към каретата.

— Може ли да се кача при Аболи и Големия Дениъл? — помоли Том и баща му кимна утвърдително.

— А аз? — заподскача пред него Дориан.

— Ти ще се возиш вътре с мен и мастър Уолш. — Уолш беше възпитателят, а пред Дориан се очертаваха четири дни плен с него и неговите учебници: латински, френски и аритметика.

— Моля те, татко, защо не и аз? — попита Дориан и сам си отговори: — Знам, защото съм най-малък!

— Ела, Дори — хвана го за ръка Гай и го помъкна към каретата. — Ще ти помогна с уроците.

Тегобите и несправедливостите на юношеството бяха бързо забравени, когато Аболи изплющя с камшика, каретата подскочи и потегли, а чакълът заскърца под железните шини на колелата й. Гай и Дориан се надвесиха от прозорците, за да помахат за сбогом, докато екипажът излезе на пътя и родната къща се изгуби от погледа.

Изпълнен с доволство, Том седеше на капрата между двамата си любимци. Големият Дениъл беше огромно мъжище, със сребриста грива, лъснала под островърхата му шапка. В устата нямаше нито един зъб, така че когато дъвчеше, обветреното му лице се диплеше като ковашки мех. Всеизвестно бе, че дори на тая възраст, той беше най-силният мъж в околията Девън. Том го бе виждал да вдига от земята някой непокорен кон, да го тръшка по гръб и задържа без особени усилия в това положение, докато ковачът го подковава. Бил е боцман на Френсис Кортни, а когато холандците убиват дядото на Том, Големият Дениъл започва да служи на неговия син, кръстосва южните морета с Хал Кортни, бие се редом с него срещу холандци и варвари, пирати и предатели и още десетина вида други врагове. Бил е гледачка на Уилям и близнаците, носил ги бе на гръб и дундуркал в огромните си, ласкави ръце. Можеше да разказва най-вълнуващите истории, за каквито мечтае всяко момче, строеше корабни модели, така истински във всеки свой детайл, сякаш всеки миг ще надуят платна към някое невероятно приключение, взели Том на юта[1]. Разполагаше с изключително занимателен репертоар от клетви, псувни и поговорки, които Том репетираше единствено в присъствието на Дориан и Гай. Том обичаше Големия Дениъл дълбоко и искрено.

Извън семейството, имаше само един човек, когото да обича повече от него. Аболи седеше от другата страна на Том, хванал юздите в черните си ръчища.

— Дръж аркебуза! — подаде ужасното оръжие Аболи, като знаеше каква огромна радост доставя на момчето с доверието си. Макар цевта да бе по-къса от ръката на Том, тя можеше да изхвърли две шепи смъртоносно желязо през зейналото като фуния дуло. — Покаже ли се някой разбойник, напълни му търбуха, Клебе! — Том за малко да се пръсне от гордост и се изпъчи между двамата.

Аболи бе използвал обръщението „Клебе“, което означава ястреб на горския език на Африка. Този прякор доставяше особено удоволствие на Том. Аболи го обучаваше на горския език защото, както сам бе обяснил, там ще го заведе съдбата. Това е предсказано от мъдра и красива жена още много отдавна. Африка го очаква. И той, Аболи, трябва да го подготви за мига, в който за първи път ще стъпи на нейна земя.

Аболи беше принц на своето племе. Фигурите на ритуалните белези, очертани от бразди и ръбове по черното му лице, доказваха царственото му потекло. Беше изкусен майстор на всяко оръжие, което му попадне — от африканска бойна тояга до най-фината рапира от Толедо. Сега, когато близнаците бяха достигнали необходимата възраст, Хал повери на Аболи задачата, да ги въведе в тайните на фехтоваческото майсторство. На тази възраст Аболи бе тренирал Хал, а по-късно и Уилям. И двамата бе превърнал в майстори на сабята. Том се отдаде на новото занимание със същата охота и жар, както баща си и Уилям, но за жалост, Гай не проявяваше същото желание и умение.

— Колко стар е Аболи, според тебе? — попита един път Дориан.

Том отвърна с цялата мъдрост на своята превъзхождаща възраст:

— Той е по-стар даже от татко. Трябва да е поне на сто години!

Върху гюлеподобната глава на Аболи нямаше нито косъм, което да издаде истинските му години и макар белезите и бръчките му да се бяха слели в неразличима плетеница, тялото му беше сухо и мускулесто, а кожата по него — гладка и лъскава като обсидиан[2]. Никой, нито самият Аболи не знаеше на колко е години. Историите, които разправяше, бяха по-интересни дори от най-добрите на Големия Дениъл. Разказваше за гиганти и пигмеи, за гори, пълни с невероятни животни, за големи маймуни, способни да разчекнат човек като скакалец, за животни с такива дълги шии, че могат да пасат направо от короните на дърветата, за пустини, в които можеш да се спънеш в големи като ябълки диаманти, както и за цели планини от чисто злато.

— Един ден ще отида там! — заяви пламенно Том в края на поредния вълшебен разказ. — Ще дойдеш ли с мен, Аболи?

— Да, Клебе. Един ден и двамата ще отплаваме натам.

Каретата подскачаше и се друсаше по неравния път, плискаше кал от дупките му, а Том седеше изправен между двамата мъже, напрегнал воля, да укроти възбудата. Когато стигнаха кръстовището преди Плимут, видяха на бесилката изсъхнала фигура във вериги, с палто, бричове и ботуши.

— Идната събота ще стане месец, откак виси тука — обади се Големия Дениъл. Вдигна шапка към ухиления череп на обесения разбойник и го приветства: — На добър път, Джон Уоркинг! Кажи някоя добра дума за мене на оня тарикат долу!

Вместо да продължи към Плимут, Аболи обърна конете по широкия, отъпкан друм, водещ на изток, към Саутхемптън и Лондон.

Лондон, най-великият град на света. На петия ден, когато все още имаха двадесет мили до града, те забелязаха пушеците му на хоризонта. Те се издигаха в небето, смесвайки се с облаците в кафеникава пелена, като над бойно поле. Пътят тръгна покрай Темза, широка и гъмжаща от нескончаема редица лодки и корабчета, баржи и шлепове, натоварени догоре с трупи и строителен камък, чували жито и мучащ добитък, сандъци, бурета и бали — търговска артерия на една цяла нация. Колкото повече наближаваха пристанището на Лондон, толкова по-оживена ставаше реката. Там бяха закотвени великолепни кораби и каретата отмина първите крайградски къщи, заобиколени от поля и градини.

Вече можеха да усетят миризмата на града, а пушеците му се сключиха над главите им като облак, който скри слънцето. Миризмата на града се засили. Воня на сурови кожи, мирис на топове новотъкан плат, на развалено месо, на коне и хора, на плъхове и кокошки, сярна смрад от горящи въглища, неописуеми миризми от помийните канали. Водите на реката станаха кафяви, а пътят се задръсти от коли и каляски, карета и каруци. Полето отстъпи място на безкрайни редици от каменни и тухлени къщи с общи покриви, а пресечките бяха толкова тесни, че две коли не можеха да се разминат в тях. Реката вече почти не се виждаше от огромните правоъгълни складове по двата й бряга.

Аболи водеше екипажа през множеството. Седнал до него, Том не можеше да осмисли всичко видяно. Очите му бягаха насам-натам, главата се въртеше над раменете му, а сам той бъбреше като възбудена катерица. Хал Кортни отстъпи пред молбите на Дориан и му разреши да се качи на покрива. Сега той стоеше прав зад Том и смесваше собствените си викове и смях с неговите.

Накрая прекосиха реката по изгърбен каменен мост толкова масивен, че мощните водни талази се надигаха пред опорите му и се втурваха като кафяв вихър между тях. По двете страни на моста имаше сергии, а парцаливи търговци се надпреварваха да хвалят стоката си.

— Пресни омари, милички мои! Живи стриди и миди!

— Ейл[3]! Сладък и силен! За едно пени си пиян, за две всичко забравяш!

Завърнали се от бойното поле офицери във великолепни униформи на гвардейските части на Крал Уилям се перчеха из тълпата, под ръка с красавици в бонета.

В реката бяха закотвени бойни кораби и Том нетърпеливо ги посочи на Дениъл.

— А-ха. — Той изплю парче тютюн през рамо. — Това там е старият „Дреднаут“ със седемдесет и четири оръдия. Той се сражава при Медуей. До него е „Кеймбридж“… — Дениъл изреждаше славните имена, а Том ги слушаше с вълнение.

— Виж там! — извика той. — Това трябва да е катедралата Свети Павел. — Том я позна по картинката от своя учебник. Куполът, едва наполовина завършен, зееше към небето замрежен от скелета.

Гай го чу и проточи шия през прозореца.

— Новата Свети Павел — поправи го той. — Старата катедрала е изгоряла по време на Големия пожар. Архитект е майстор Рен, а куполът ще бъде почти триста шейсет и пет стъпки висок…

Но вниманието на двамата му братя отгоре вече бе отлетяло другаде.

— Какво е станало с ония постройки там? — попита Дориан, като посочи към опушени развалини, пръснати посред новите сгради по бреговете на реката.

— Всички са изгорели по време на Пожара — отвърна Том. — Виждаш ли как строят новите?

От моста навлязоха в най-оживената част на града. Бъркотията от екипажи и хора стана невъобразима.

— Идвал съм тук преди Пожара — каза им Дениъл. — Дълго преди вас да ви е имало в плановете. Улиците бяха два пъти по-тесни от сега, а хората си изсипваха цукалата направо в канавките… — Той продължи да развлича момчетата с нови живописни подробности от бита на града преди две десетилетия.

В откритите ланда, с които се разминаваха, виждаха достолепни джентълмени, издокарани по последна дума на модата, а до тях госпожици в блестяща коприна и така прекрасни, че Том беше сигурен в небесния им произход.

Някои от другите жени, тези които висяха над улиците от прозорците, имаха по-малко свят вид. Една от тях си хареса Аболи и му отправи недвусмислена писклива покана.

— Какво искала да ти покаже, Аболи? — опули очи Дориан.

Дениъл заби пръсти в гривата си и каза:

— По-добре ще е за тебе, мастър Дори, никога да не разбереш. Защото разбереш ли, после мира няма да видиш.

Най-накрая стигнаха до „Плуга“ и колелата затропаха по калдъръма, докато Аболи завиваше към портите на странноприемницата. Стопанинът се втурна да ги посрещне с поклони и кърпа, в която бършеше ръцете си.

— Добре дошъл, сър Хал! Не Ви очаквахме по-рано от утре.

— Пътят се оказа по-добър, отколкото мислех. Бързо стигнахме. — Хал се измъкна вдървено навън. — Донеси кана бира, да изплакнем праха от гърлата си — нареди той, докато влизаше в странноприемницата. Тръшна се на един стол в предното помещение.

— Обичайната Ви стая Ви очаква, сър Хал, а също и стая за момчетата.

— Добре. И нека конярите ти се погрижат за конете и нека дадат стая на прислугата ми.

— Имам писмо от лорд Чайлдс във връзка с Вас, сър. Нарежда ми най-строго, да го уведомя за пристигането Ви на минутата.

— Направи ли го? — попита с остър поглед Хал. Никълъс Чайлдс беше председател на надзорниците на английската Източноиндийска компания, но той я управляваше като да му е бащиния. Човек с огромно богатство и влияние в града и двореца. Короната беше основен акционер в Компанията, така че Чайлдс разполагаше с благоволението на самия суверен. Не беше човек, на когото може да се гледа с лека ръка.

— В тази минута изпратих съобщението, сър.

Хал отпи от бирата и възпитано се оригна зад дланта си.

— Можеш вече да ме заведеш горе. — Той се изправи и стопанинът го поведе по стълбите, като вървеше с гърба напред и се кланяше на всяко трето стъпало. Хал одобри предоставените му помещения. Сам той разполагаше със салон и отделна трапезария. Момчетата заемаха стаята отсреща, а Уолш, наставникът им — тази до тях. Трапезарията щяха да използват като занималня, защото Хал бе решил да не позволи да пропуснат нито ден от уроците си.

— Татко, може ли да излезем да разгледаме града, моля те? — обади се Том.

Хал погледна към Уолш.

— Знаят ли си уроците, които сте им определил за пътуването?

— Мастър Гай, да. Но другите… — отвърна предвзето Уолш.

— Първо свършете, каквото ви е наредил мистър Уолш! — намръщи се Хал. — Докато не бъде напълно доволен, никакво излизане навън!

Когато двамата се обърнаха, Том се озъби зад гърба на възпитателя.

Пратеникът на Никълъс Чайлдс пристигна преди Аболи и Дениъл да бяха свалили тежките кожени куфари от покрива на каретата. Лакей в ливрея се яви пред Хал и с поклон му връчи запечатан с восък пергамент. Той му даде монета и с нокътя на палеца счупи печата на Източноиндийската компания. Писмото бе написано от секретар: „Лорд Чайлдс настоява за удоволствието да споделите вечерята му в осем часа тази вечер в «Бомбай хаус».“ Под това бе допълнено с ръката на Чайлдс: „Осуалд Хайд ще бъде единственият друг гост. Н. Ч.“

Хал подсвирна тихичко: интимна вечеря със стареца и канцлера на Негово Величество Крал Уилям Трети. Нещо интересно се мъти. Той се усмихна и усети тръпка на възбуда да минава през тялото му.

Бележки

[1] Ют — кърмова надстройка.

[2] Обсидиан — стъкловидна тъмна скала, образувана при бързо изстиване на вулканична лава, използвана за изработване на украшения.

[3] Ейл — подобно на бирата питие на малцова основа, произвеждано при бърза ферментация и сравнително висока температура.