Уилбър Смит
Мусон (73)

73.

Мусонът стихна и те останаха дълги месеци, легнали във вялата прегръдка на голямото безвремие между сезоните. После палмовите листа се раздвижиха, а облаците обърнаха посоката си и се отправиха назад през небесните простори.

— Тия два могъщи вятъра са най-голямото чудо в Океана на Индиите — каза Алф Уилсън на Том, докато седяха на предната палуба. Говореше на арабски, защото Хал продължаваше да държи, синът му да се упражнява всеки ден на този език, а и самият Том си даваше сметка, че тези знания ще му свършат добра работа, когато започне издирването на брат си. — От ноември до април духа от североизток и арабите наричат този вятър „каскази“ — продължаваше Алф. — От април до ноември се обръща назад и арабите му викат „куси“.

Именно куси бе докарал капитан Едуард Андерсън обратно при Flor de la Mar в светлата утрин на един ветровит ден. Под радостните приветствия на моряците от останалите кораби, окичили реи и ванти, „Йомен ъв Йорк“ мина през прохода в кораловия риф и хвърли котва до „Серафим“. Корабът още не бе успял да изпъне котвеното си въже, когато изпратената от Том лодка вече отиваше да доведе капитана при баща му.

Едуард Андерсън се появи в горната част на стълбата с изключително самодоволен вид, но първите му думи бяха за състоянието на Хал Кортни.

— Баща ми се възстановява бързо — слъга Том. — Много Ви благодаря за съчувствието, капитан Андерсън.

Отведе капитана в кърмовата каюта. Том се бе погрижил чаршафите да са чисти и току-що изгладени, а баща му да е сресан и измит. Подпрели го бяха с възглавници. Изглеждаше значително по-здрав, отколкото бе в действителност.

— Благодаря на Бога, задето Ви сварвам в такова добро разположение на духа, сър Хенри — приветства го Андерсън и седна в посочения му до койката стол.

Том напълни за двамата по чаша мадейра.

— Искаш ли да Ви оставя насаме, татко? — попита Том, докато му подаваше чашата.

— Разбира се, че не — бързо отвърна Хал и се обърна към Андерсън: — Синът ми пое командването за времето, през което съм нетрудоспособен.

Том го погледна втренчено. За първи път се споменаваше на глас за промяната в статута му.

Във всеки случай, Андерсън не показа каквато и да било изненада.

— Том пази честта на фамилията, сър Хенри.

— Стига сме Ви занимавали с нашите островитянски работи. — Хал направи опит да се изправи още, но бе пронизан от силна болка. Той се сгърчи и отпусна върху възглавниците. — Нямам търпение да чуя разказа Ви за всичко, което се е случило след нашата раздяла.

— Нося само добри новини. — Прекалената сдържаност и скромност не се числяха сред качествата на Андерсън. — Плаването към Цейлон мина без каквито и да било премеждия. Умряха само десетина пленници. Ван Грооте, холандският губернатор в Коломбо, ни оказа радушен прием. Отстъпчивостта му в преговорите бе неописуема. Явно се бяхме появили тъкмо навреме, защото неотдавнашна епидемия от вариола бе намалила драстично броя на обитателите в робските му тъмници. За щастие, бях информиран за това обстоятелство, преди да започнем пазарлъка, така че съумях да договоря много прилична цена.

— Колко?

— Тридесет и седем лири на глава — отвърна самодоволно Андерсън.

— Моите поздравления, капитан Андерсън. — Хал протегна ръка. — Това е значително повече от очакваното.

— Добрите новини не свършват дотук — усмихна се Андерсън. — Едрата шарка и набезите на Ал Ауф из тия води не позволили на Ван Грооте да транспортира голяма част от канелената реколта за последните две години. Складовете му бяха натъпкани до пръсване. — Андерсън намигна. — Вместо да взема платежно до банката в Амстердам за дължимата срещу робите сума, аз натоварих кораба с канела, при много изгодна цена. Няма никакво съмнение, че инвестицията ни ще се удвои, когато доставим стоката в Лондон.

— Още един път трябва да дам израз на възхищението си от вашата находчивост и здрав разум. — Разказаното от Андерсън видимо повиши настроението на Хал. Том не бе виждал баща си така въодушевен и жизнен от деня на раняването му. — Вятърът е благоприятен за курс към Добра Надежда. Трябва да вдигнем платна веднага, щом вашият „Йомен“ е готов. Кога смятате, че ще можем да потеглим?

— Имам няколко случая на скорбут на борда, но мисля, че хората бързо ще се оправят на сушата. Трябва само да попълня запасите си от вода и да натоваря малко кокосови орехи. Мисля, че една седмица ще ми бъде достатъчна.

След четири дни корабите вдигнаха котва и един по един се изнизаха през прохода. Щом излязоха в открито море, опънаха всички платна и взеха курс на юг, за да минат през Мозамбикския проток и да продължат към най-южната точка на африканския континент.

През първите няколко седмици времето се задържа ясно, а вятърът благоприятен. Здравето на Хал се подобряваше в привичните условия на плаването и уютното полюшване на „Серафим“. Той всеки ден репетираше с Том ритуалите на Ордена на Свети Георги и Свещения Граал, подготвяйки го за посвещаване в рицарски сан. Напредъкът на неговия син му носеше особена радост.

След изтичане на първата седмица, Том нареди да се направи дневно ложе върху слънчевата половина на юта, където изнасяха баща му, за да усети отново полъха на вятъра и докосването на слънчевите лъчи по лицето си. Макар Том да носеше изцяло отговорността за „Серафим“, той намираше всеки ден време и за баща си. За тези дни усети, че привързаността му към него е станала по-силна от когато и да било в миналото. Разговорът им често се насочваше към Дориан и плановете им за неговото спасяване. Сватбата на Гай и Керълайн стана предмет на разговор само един път. За изненада на Том, баща му се отнесе към него като към зрял мъж.

— За теб е напълно ясно, Том, че това дете може да е твое, а не на Гай?

— И аз това си мисля — отвърна Том, прикривайки доколкото можеше смущението си с отговор, толкова прям, колкото бе и въпросът на баща му.

— Опасявам се, че в лицето на Гай си спечелил враг. Пази се от Гай! Той не прощава обиди и способността му да мрази е неизчерпаема.

— Съмнявам се, че въобще някога ще се срещнем отново. Той е в Индия, а аз… е, аз ще бродя из океаните.

— Съдбата понякога ни изиграва мръсни номера, Том, и океаните могат да се окажат не толкова безкрайни, колкото си мислиш ти.

Керванът стигна четиридесет и три градуса южна ширина и взе курс на запад, за да излезе при Добра Надежда. Скоро съзряха пенестия прибой по южното скалисто крайбрежие на Африка. Същия ден Хал извика Том в каютата си и му показа вписване в корабния дневник, отразяващо неговото повишение.

— Освен израз на моето доверие към теб, Том, това вписване ти дава и право на офицерски пай от плячката — каза баща му. — Той може да стигне и хиляда лири.

— Благодаря ти, татко.

— Бих искал да направя много повече за теб, но не е в рамките на възможностите ми. Уилям е първороден син и ти знаеш какво означава това — всичко остава за него.

— Не бива да се безпокоиш за мене. Аз мога сам да се оправя в живота.

— Това ми е ясно — усмихна се Хал и го стисна за лакътя. Вече бе значително по-силен от времето, когато напуснаха Flor de la Mar. Том усещаше мощта на пръстите му, а слънцето бе освежило цвета на лицето. — Сигурно защото стигнахме Добра Надежда и ни предстои плаване на север, мислите ми все по-често отлитат към Хай Уийлд. Недей да мразиш по-големия си брат, Том!

— Не аз го мразя, татко. Черният Били мрази мен!

— Това презрително прозвище издава истинските ти чувства към него, но когато няма да ме има, той ще бъде глава на семейството и има право да очаква от тебе уважение и лоялност.

— Ти бе този, татко, който ме научи, че уважение и лоялност се печелят, а не се изискват.

Хвърлиха котва доста далеч от брега срещу малкото холандско селище на нос Добра Надежда. Попълниха запасите си от питейна вода, купиха пресни плодове и зеленчуци, без да имат вземане-даване с холандските власти. След една седмица отново поеха по пътя си на север. Щом нагазиха водите на Атлантика, морето промени облика си, а здравето на Хал Кортни се влоши.

Характерните за района огромни вълни се нахвърлиха отгоре им в дълги сиви редици, разделени от дълбоки долини. Блъскаха кервана ден и нощ. Водата нахлуваше разпенена над носа и отнасяше от палубата всичко, което не бе здраво прикрепено. Воят на вятъра бе гласът на тая вълча глутница, а набезите й бяха безмилостни и непрестанни. С всеки изминал ден Хал отслабваше все повече и когато една бурна утрин Том влезе в каютата му, завари го плувнал в пот и зачервен. Ноздрите на Том се разшириха, усетили познатата воня на гнило и когато отметна завивките, видя върху чаршафа издайническите жълти петна гной.

Викна към наблюдателя на палубата, да потърсят доктор Рейнолдс, който долетя начаса. Той свали превръзката от левия крак и меките му черти се изпънаха тревожно. Чуканчето бе страхотно подпухнало, а ръбовете на скоро зарасналата рана бяха зейнали яркочервени, с процеждаща се между тях гной.

— Опасявам се, че сме изправени пред дълбока вътрешна инфекция, сър Хенри. — Докторът помириса гнойта и направи гримаса. — Тази течност не ми харесва. Намирисва на гангрена. Трябва незабавно да направя разрез.

Докато Том държеше баща си за раменете, докторът вкара един дълъг скалпел дълбоко в раната, а Хал се гърчеше и стенеше от болка. Когато Рейнолдс измъкна скалпела, от дупката рукна дебела струя жълто-червена гной, примесена с чиста кръв, която покри дъното на подложеното под чуканчето гърне. — Мисля, че пресушихме извора на злото. — Рейнолдс изглеждаше много доволен от количеството и цвета на изтеклата течност. — А сега ще Ви пусна кръв, за да смъкнем температурата. — Кимна към помощника си. Навиха ръкава на нощницата му и пристегнаха с кожен турникет ръката над лакътя. Когато го притегнаха здраво, вените на Хал изпъкнаха по вътрешната страна на ръката, като сини върви под бледата кожа. Рейнолдс обърса използвания вече скалпел в ръкава си, след което опита остротата на върха му с палец. Боцна издутата вена и загледа, как тъмна кръв закапа в гърнето, за да се смеси с жълта гной.

— Една пинта би трябвало да е достатъчна — измърмори докторът. — Мисля, че вече отстранихме болестните течности. И макар да го казвам аз, уверявам Ви, че това е най-добрата работа, която може да се види в отсамната част на земното кълбо.

През следващите седмици здравословното състояние на Хал бе променливо. По цели дни лежеше блед и неподвижен в койката с вид на умиращ. После отведнъж се съвземаше. Когато прекосиха екватора, Том отново можа да го изнесе на палубата, за да се порадва на слънцето и Хал оживено се разприказва за дома, явно обхванат от носталгия по зелените поля и дивата пустош на Хай Уийлд. Заговори за книгите и ръкописите в библиотеката си.

— Всички корабни дневници от ранните плавания на дядо ти са там. Тях мога да ти оставя, Том, защото ти си мореплавателят, а на Уилям няма да му вършат никаква работа.

Като се сети за сър Френсис, радостното оживление отстъпи място на тъга.

— Тялото на дядо ти ни очаква в Хай Уийлд. Андерсън го е изпратил от Бомбай. Ще го положим в саркофага, в криптата под параклиса. Той ще се радва да си бъде отново у дома, както се радвам и аз. — Скръб заля лицето му при тия мисли. — Том, ще имаш ли грижата и за моето настаняване в криптата? Искам да лежа до баща си и трите жени, които съм обичал. Майка ти… — Той млъкна, неспособен да продължи.

— До този ден още много вода ще изтече, татко — каза Том с нотка на безнадеждност в гласа. — Още изпитания ни предстоят. Ние сме се клели. Трябва да намерим Дориан. Ти трябва отново да бъдеш здрав и силен.

Хал прогони с усилие черния пристъп на отчаяние.

— Прав си, разбира се. Всичките тия жалби и хленч не водят към добро.

— Накарах дърводелците да ти направят нови крака. От здрав английски дъб — каза Том окуражително. — Ще те изправим, преди да стигнем Хай Уийлд.

Том изпрати да повикат главния дърводелец. Дребният и кльощав уелсец донесе двата дървени, едва-едва оформени крака, за да ги покаже на Хал. После двамата с Том изиграха цял театър, докато ги мереха и гласяха към чуканчетата.

Хал проявяваше жив интерес, хилеше се с тях и правеше тъпи забележки.

— Дали не можем да ги снабдим с компас и вятърно петле, та да ми е по-лесно в навигацията? — Но когато дърводелецът се оттегли, мъката го налегна отново. — Никога няма да се движа свободно с тия пънове на краката си. Опасявам се, че ще трябва сам да тръгнеш за Дориан, Том. — Вдигна ръка, за да спре възраженията му. — Но аз ще удържа думата си и ще ти помогна с всичко, което мога.

След две седмици, когато корабът бе легнал в края на мудните води на Саргасово море на тридесет градуса северна ширина и шестдесет градуса западна дължина, Том се спусна във влажната тишина на бащината каюта, за да свари Хал свит в постелята си. Кожата му бе опъната върху костите на черепа твърда и жълта като пергамент, подобна на мумията, донесена от Александрия след едно плаване на негов предтеча и изправена в отворения си ковчег до стената в библиотеката на Хай Уийлд. Том извика доктор Рейнолдс и го остави на грижите му. След това, неспособен да понася повече атмосферата на каютата, изтича на палубата и загълта горещия въздух на дълги глътки.

— Няма ли край това плаване? — изстена той. — Не го ли закараме час по-скоро, той няма да види Хай Уийлд. Господи, дай ни вятър, да се приберем по-скоро!

Хвърли се към вантите на главната мачта и ги заизкачва, без да спира, докато стигна коша. Остана там, вперил поглед в неясния и мъглив северен хоризонт. Измъкна кинжала от канията му и го заби в мачтата. Остави го там, защото от Аболи бе научил, че така се призовава вятъра. Започна да подсвирква „Испански жени“, но това го наведе на мисли за Дориан и премина към „Зелени ръкави“.

Цяла сутрин свири за вятър и малко преди пладне погледна към кърмата. Повърхността на морето приличаше на огледало, чийто покой се нарушаваше единствено от щръкнали тук-там саргасови водорасли. И тогава забеляза тъмносинята ивица, подгонена от вятъра в тяхна посока.

— На палубата! — викна Том. — Вятър откъм кърмата! — И мъничките фигури на вахтените плъзнаха по палубата и вантите, за да опънат платната и уловят вятъра. Той подкара и четирите кораба пред себе си. „Серафим“ продължаваше да води, а „Йомен“, „Минотавър“ и достолепното „Агне“ следваха в колона. От този ден насетне вятърът духаше постоянно от запад, без да отслабва дори нощем. Том остави кинжала си да стърчи от главната мачта.

Сушата срещнаха при островите Сцили и скоро отправиха поздрав към първото платно на хоризонта. Оказа се малка, открита рибарска лодка с тричленен екипаж.

— Какво ново? — извика към тях Том. — Нищо не знаем от осемнадесет месеца.

— Война! — извикаха в отговор. — Война с французите.

Том събра капитан Андерсън и другите двама корабни капитани на борда на „Серафим“, за импровизиран военен съвет. Би било цяла трагедия да изведат докрай изпълнено с толкова опасности плаване, да стигнат почти до дома и да попаднат накрая в плен на френски капери^[1]. Хал се радваше на един от възходите си и разполагаше с достатъчно сили, за да вземе участие в дискусията. Затова Том ги събра в неговата каюта.

— Трябва да решим, как да постъпим. Можем да хвърлим котва в Плимут, а можем и да продължим през Канала до устието на Темза.

Андерсън държеше на Плимут, но Нед Тайлър и Алф Уилсън искаха да продължат до Лондон. След като всички изложиха становищата си, Том каза:

— Стигнем ли Блекуол, ще можем да разтоварим корабите направо в складовете на Компанията и плячката ще бъде изкарана на търг за броени дни. — Потърси с поглед подкрепата на баща си и като видя, че той кима окуражително, продължи: — Ако влезем в Плимут, един Господ знае колко време ще останем затворени там. Предлагам, да хвърлим ръкавица на френските капери и да вземем курс на север.

— Том е прав — обади се Хал. — Колкото по-скоро разтоварим, толкова по-добре ще се чувствам.

Поставиха екипажите в състояние на повишена готовност, удвоиха броя на мачтовите наблюдатели и поеха през Канала на север. На два пъти през следващите дни забелязаха странни кораби, без опознавателни флагове, но с френски вид, да се навъртат наоколо. Том подаваше сигнал за сгъстяване на строя и двата пъти непознатите подвиваха опашки на изток, където зад хоризонта се спотайваше френският бряг.

Стигнаха устието на Темза два часа преди зазоряване, а в сумрака на умиращия зимен ден и четирите кораба швартоваха край кейовете на Компанията в реката. Преди още сходнята да допре кея, Том викна към представителя на Компанията, застанал там готов да ги приветства:

— Съобщете на лорд Чайлдс, че пристигнахме с огромна плячка! Трябва да дойде веднага!

Два часа преди полунощ, каретата на Чайлдс, с ярки светлини от двете страни, затрополи през портала, предвождана от двама конника, които й правеха път. Кочияшът опъна юздите в началото на кея и Чайлдс почти се катурна през вратичката на каретата, преди колелата да са спрели напълно. Той затрополи тежко по сходнята на „Серафим“, зачервил бузи и кривнал перука, като движеше безмълвно устни от вълнение.

— Ти кой си? — лавна срещу Том. — Къде е сър Хенри?

— Милорд, аз съм синът на сър Хенри, Томас Кортни.

— Къде е баща ти, момко?

— Очаква Ви долу в каютата си, милорд.

Чайлдс се завъртя около себе си и посочи „Минотавър“.

— Какъв е тоя кораб? Прилича на наш, но не мога да го позная.

— Това е „Минотавър“, милорд, но пребоядисан.

— „Минотавър“! Отнели сте го от корсарите? — Чайлдс не дочака отговор. — А оня до него? Той какъв е?

— Трофей, милорд. Холандски кораб, пълен с китайски чай.

— Бог да те поживи, момко! Ти си вестител на добри новини. Заведи ме при баща си!

Хал седеше в капитанското кресло, прикрил осакатените си крака с полите на кадифено наметало. Облечен беше в сюртук от тъмносиньо кадифе. На гърдите му грееше изработеният от злато и скъпоценни камъни медальон на Ордена на Свети Георги и Свещения Граал. Макар лицето му да бе много бледо, а очите дълбоко хлътнали в орбитите си, той седеше изправен и горд.

— Добре дошъл на борда милорд! — поздрави той Чайлдс. — Моля да ме извините, задето не ставам, но съм леко неразположен.

Чайлдс стисна ръката му.

— Добре сте дошъл наистина, сър Хенри! Нямам търпение да чуя разказа за всичките Ви приключения. Видях вече двата пленени кораба, а синът Ви ми даде известна представа за техния товар.

— Седнете, моля! — Хал посочи стола до себе си. — Докладът ми ще отнеме известно време. Всичко съм изложил писмено, но бих искал да Ви разкажа лично за нашата експедиция. Но първо, чаша вино! — Кимна на Том да напълни приготвените върху сребърен поднос чаши.

Чайлдс седеше наведен напред и внимателно слушаше разказа на Хал. От време на време задаваше някой въпрос, но през по-голямата част слушаше в пълно мълчание. Хал прочете на глас товарителниците на кервана. Когато най-накрая млъкна, изтощен от дългите приказки, Чайлдс се пресегна и взе пергаментовите свитъци от ръката му. Разгледа ги внимателно със светнали от алчност очи. Накрая вдигна поглед и каза:

— Откак започна войната с французите, цената на потребителските стоки се увеличи почти двойно. Заедно с двата кораба, стойността на плячката, която сте завладял за нас ще възлезе може би на петстотин хиляди лири. Ръководството на Компанията ще бъде повече от благодарно и мисля, че бих могъл от името на Негово Величество да заявя, че Короната ще изпълни поетото обещание. Вие ще станете Хенри Кортни, Барон на Дартмут, преди да е изтекла седмицата.

Чайлдс го поздрави с вдигната чаша.

— Знаех си, че изпращам с тая мисия точно когото трябва. Мога ли да пия за Вашето здраве и благосъстояние, сър Хенри?

— Благодаря, милорд, щастлив съм, че Вие сте доволен.

— Доволен? — засмя се Чайлдс. — Нямам думи да дам израз на своето задоволство, възхищение и смайване от безпределната Ви находчивост и кураж. — Наведе се напред, за да сложи ръка на коляното на Хал. На лицето му се появи недоумение. Погледна надолу и затърси с ръка липсващия крайник.

— Сър, Хенри! Господи, човече! Краката ви! Загубил сте краката си?!

Хал се усмихна слабо.

— Да, милорд, трябваше да се заплати определена цена. Ние, моряците, наричаме това „сметката на касапина“.

— Трябва да Ви изведем от тоя кораб. Ще ми бъдете гост в „Бомбай хаус“, докато се възстановите. Каретата ми е на кея. Ще извикам лекарите си, най-добрите в Лондон. Нищо няма да Ви липсва, обещавам.