Уилбър Смит
Мусон (69)

69.

Дориан не можа да заспи. Приповдигнатото чувство, което го обзе при срещата с принца, отдавна се бе изпарило и той отново лежеше уплашен и самотен. Разбираше, че за пореден път житейските обстоятелства се променят за него и отново щеше да бъде хвърлен в тъмните води на неизвестното. Колкото и да ненавиждаше еднообразието на своето пленничество, то поне бе нещо, с което беше свикнал. А и тук можеше да се радва на някои дребни утехи, като компанията на стария арабски доктор. Бен Абрам беше дружелюбно настроен към него и Дориан усещаше, че е от сърце. Освен другото, докато беше на острова, винаги щеше да живее с надеждата, че баща му и Том ще хванат следата, която води насам. А ако този страшен принц го отведе другаде, каква бе вероятността да го открият?

Не смееше да загаси лоената лампа, макар светлината й да привличаше комари в мъничката килия, но той предпочиташе да се чеше, вместо да лежи буден в тъмното. Палмовите клони шумоляха под неспирния напор на мусона извън крепостните стени. Той обхвана тяло с ръце и се заслуша в печалната песен, като се съпротивляваше с всички сили на изкушението да даде воля на сълзите си.

После дочу някакъв по-различен звук, толкова слаб, че едва успя да проникне през тъмната мъгла на мъката му. Замря, за да се разнесе отново, по-силен и отчетлив. Седна и посегна към лампата. Пръстите му така трепереха, че за малко да я изпусне.

Препъна се през килията към первазчето под прозореца и стъпи отгоре му, опънал веригата докрай. Остави лампата в отвора и наостри уши. Нямаше грешка — някой свиреше тихичко откъм края на гората, а щом позна мелодията, сърцето му щеше да изскочи от щастие.

Том! Щеше му се да изкрещи това име. Опъна веригата докрай. Опита се да изпее следващите строфи, но гласът му секна, а устните изтръпнаха от възбуда. Съсредоточи се и опита отново, като леко повиши глас, за да не го чуят пазачите в коридора или часовите върху стената над главата му:

Ще викнем ний, ще литнем ний над океана див,

Ще викнем ний, ще литнем ний над бурното море…

Свиренето секна от веднъж. Ослуша се, но друго не последва. Понечи да извика, но си даде сметка, че това може да привлече нечие внимание. Задържа езика зад зъбите, макар той да подскачаше и пареше там като живо въгленче.

Изведнъж край отвора в стената се чу драскане и гласът на Том прошепна:

— Дори!

— Том! О, знаех си, че ще дойдеш! Знаех, че ще удържиш на обещанието!

— Ш-шт, Дори! По-тихо! Можеш ли да излезеш през прозореца?

— Не, Том, прикован съм към стената с верига.

— Не плачи, Дори, ще те чуят!

— Не плача. — Дориан натика пръсти в устата си, за да заглуши риданията.

Главата на Том се показа в отвора.

— Дръж! — Дориан преглътна последното ридание и протегна две ръце през отвора. — Дай ръка! — Том се мъчеше да се провре през тесния процеп, но накрая се отказа.

— Нищо няма да стане, Дори! — Лицата им бяха само на стъпка разстояние. — Ще трябва пак да дойдем за теб.

— Моля те, не ме оставяй тук, Том! — примоли се Дориан.

— „Серафим“ е край брега. Татко, Аболи и аз, всички сме тук. Скоро ще се върнем да те вземем.

— Том!

— Не, Дори! Не вдигай такъв шум! Кълна ти се, ще се върнем да те вземем!

— Том, не ме оставяй сам! Том! — Брат му си отиваше. Не можеше да понесе това. Дориан дърпаше с все сила ръката му, за да го задържи.

— Пусни ме, Дори! Ще падна заради теб.

После от стената над тях се чу шум и някакъв глас викна на арабски:

— Кой е? Кой е там долу?

— Пазачите, Дори, пусни ме!

Изведнъж Дориан усети, как братовата му длан се изплъзва и в същото време от стената над него се разнесе мускетен изстрел. Разбра, че брат му е ударен, чу как тялото му пада надолу и се блъска със страхотен шум в земята.

— О, не! Моля ти се, Боже, не! — изкрещя Дориан. Опита се да протегне глава през процепа, за да разбере, дали брат му е убит, но веригата не му позволи.

Последва глъчка от гласове и безредни изстрели откъм горната част на стената. Скоро бъркотията обхвана целия гарнизон. След няколко минути чу арабски говор под прозорчето.

— Няма никой! — викнаха отдолу към пазачите на стената.

— Сигурен съм, че го улучих! — отвърнаха отгоре. — Там трябва да е.

— Не, няма никой… но виждам следи от падането му.

— Трябва да е избягал в гората.

— Кой беше?

— Франк. Лицето му беше съвсем бяло на лунната светлина.

Гласовете заглъхнаха към гората. После Дориан чу нови викове и мускетни изстрели, както и шум от лутащи се из гората хора. Постепенно цялата дандания се отдалечи.

До края на нощта Дориан седя на прозорчето. Чакаше и се ослушваше. Постепенно искриците надежда гаснеха една по една, а когато бледата зора освети залива и океана, от „Серафим“ нямаше и помен. Едва тогава той се примъкна върху овчата си кожа и зарови лице в копринената възглавница, за да задуши риданията и да попие в нея сълзите си.