Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Monsoon, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2010 г.)

Издание:

Уилбър Смит. Мусон

ИК „Venus Press“, 2001 г.

История

  1. — Добавяне

94.

Заплахите на Бен Абрам и Ал Алама дадоха светкавично отражение върху поведението на Куш. Още на следващия ден Дориан и Тахи получиха по-просторни помещения в по-хубава част от харема. Сега разполагаха със собствено малко дворче и фонтан. Куш изпрати една робиня да помага на Тахи в готвенето и тежката домакинска работа. Освен това изпрати на Дориан голямо количество нови дрехи, а Тахи получи правото да посреща всеки ден пристигащите от града каруци с продукти, още при портата. Вече сама избираше месо и риба за двамата. И което беше най-важно: Дориан можеше да тича из целия харем. Все пак, въпреки непрестанните настоявания на Дориан, Куш не му позволяваше да излиза извън стените, освен за уроците при моллата в крепостта.

Но и това се промени, след като Дориан се оплака на Бен Абрам. От там насетне вече можеше да броди на пристанището и по целия остров, макар че един от хората на Куш ходеше постоянно по петите му. Свободата му беше толкова голяма, че Дориан започна отново да обмисля планове за бягство.

Те бяха по-скоро мисловни упражнения, отколкото действителни намерения. Щом започна да ходи редовно на брега с рибарските лодки, където продаваха току-що уловена риба и направи опит да се сприятели с рибарите, той разбра, че Куш е предугадил намеренията му. Изглежда бе предупредил всички островитяни да не разговарят с неверника. С постоянно мъкнещите се подире му пазачи, нямаше никаква възможност да открадне лодка или да получи помощ от местните рибари и моряци. В крайна сметка Дориан се примири с мисълта, че усилията му ще си останат безплодни. Започна да посвещава повече време на опитите да се сближи с войниците от крепостта, конярите от дворцовата конюшня и соколарите на принца.

Ясмини посрещна освобождаването на Дориан с голямо задоволство и след като установи, че няма видима съпротива от страна на Куш, стана постоянна сянка на момчето. Тя разбира се, не можеше и носа да си покаже извън стените на харема, но ходеше без умора по петите му и беше постоянен гост в помещенията, заемани от него и Тахи.

Нейният глас, вплетен в бръщолевенето на Джини, правеше безрадостната им атмосфера по-поносима. Тахи започна да я посвещава в тайните на готварското изкуство. Ясмини никога не бе опитвала да прави това по-рано и се зае с огромно удоволствие, като непрестанно тикаше на Дориан творенията си.

— Направила съм го само за теб, Доуи — чирикаше тя. — Харесва ти, нали? — Загрижено гледаше, как изчезва всяка хапка и повтаряше: — Хубаво е нали? Харесва ли ти?

Когато Дориан излизаше от харема за обиколките си на пристанището, брега и крепостта, тя крееше. Навърташе се около старата Тахи и маймунското й личице грейваше, когато Дориан се появеше и тя хукнеше да го посрещне.

Понякога тази привързаност ставаше толкова натрапчива, че Дориан излизаше от харема, само за да се освободи от нея. Отиваше в конюшните и прекарваше там часове наред в хранене, поене и тимарене на великолепните животни, срещу което получаваше правото да поязди някое от тях. Всичко научено от баща му и по-големите му братя в Хай Уийлд му влезе в работа. В прохладните вечерни часове конярите играеха „пулу“, персийското наименование за топка. Игра, към която бяха страстно привързани членовете на могулското имперско семейство и която бе възприета от поданиците на Оманския халифат. Топката се изрязваше от бамбуков корен и се удряше с чук от същия материал. Когато главният коняр опозна Дориан по-добре, той му позволи да се присъедини към момчетата на тренировъчното игрище. Дориан обичаше да усеща потния гръб на коня между краката си, когато се втурваше с ревящата тълпа през полето, блъскайки с кон и лакти останалите в мелето около топката. Много скоро усърдието и борбеността му накараха старите коняри да кимат одобрително.

— Ако е рекъл Аллах, от това момче ще излезе добър ездач.

Друго любимо място за Дориан стана дворцовата соколарна, където се намираха клетките с ловджийските соколи на принца. Близо до тези свирепи и красиви птици, той притихваше, превърнат цял във внимание и соколарите скоро проявиха разбиране към неговия интерес и започнаха да споделят знанията и опита си. Изучи цветистия им жаргон и понякога, по тяхна покана, ходеше да гледа как тренират птиците в полет, край мангровите горички в северния край на острова.

Друг път успяваше да се измъкне от пазача си и тръгваше да проучва крайбрежието, където откриваше заливчета и усамотени плажове. Събличаше дрехите и се хвърляше в океана, за да плува отвъд рифа, достигайки почти до пълно изтощение. После плуваше обратно и лягаше на белия пясък, вперил взор на юг, като си представяше платната на кораба на Том на хоризонта.

Тръгнеше ли към харема, където знаеше, че го очаква Ясмини, винаги носеше по някой подарък, за да успокои гузната си съвест. Един път перо от сокол, друг път оплетена от него гривна от конски косми, трети път — мидени черупки, събрани при рифовете. От тях й нижеше гердани.

— Бих искала да дойда с теб — каза тя с копнеж. — Много бих желала да плувам с теб и да гледам как яздиш.

— Нали знаеш, че не може — безцеремонно отвърна Дориан. Разбрал бе вече, какъв живот й предстои. Никога нямаше да излезе от харема без фередже и възрастна придружителка. Вероятно той щеше да си остане единственият й приятел, с когото няма кръвна връзка. Но дори и това щеше скоро да свърши, защото и двамата бяха на ръба на пубертета. Станеше ли жена, щяха да я омъжат. Тахи му каза, че този въпрос бил уреден, още когато била на четири години.

— Ще я дадат на един от братовчедите й, в земята на Великия Могул отвъд океана, за да се заздравят връзките между двете династии — каза тя, като наблюдаваше чувствата по лицето на Дориан при мисълта, че малката му другарка ще бъде изпратена при някакъв мъж, когото дори не е виждала, в далечна непозната земя.

— Тя ми е сестра. Не искам да отива! — избухна импулсивно Дориан. Сам остана изненадан от чувството на отговорност, което изпитваше към нея.

— Това няма никакво значение за теб! — грубо отвърна Тахи, криейки съчувствието си. — До една година ще станеш мъж. Куш внимателно следи за това. Той никога не пропуска. Още при първия признак ще ти забранят достъпа до харема завинаги! Дори и да останеш тук, ти никога повече няма да видиш лицето на Ясмини след този ден. Може би е по-добре дружбата ви да приключи като отрязана с ножа, който ще отбележи твоето възмъжаване.

Споменаването на ножа го разтревожи. Чувал бе другите момчета да разискват ритуала на обрязването и да си правят грубиянски шеги по този повод, но и през ум не му бе минавало, че той самият ще бъде подложен на това. И ето че Тахи му го заяви грубо в очите.

— Но аз не съм мюсюлманин! — възрази Дориан. — Не могат да ми сторят това!

— Никога няма да си намериш жена, ако запазиш това парче кожа — предупреди го тя.

— Не ми трябва жена и не желая да ми режат парчета!

Страхът от ножа се изостряше от зараждащото се чувство за вина пред Ясмини, заради предстоящата насилствена раздяла.

— Какво ще прави тя, когато няма да мога да се грижа за нея? — измъчваше се Дориан. — Та тя е още дете.

Един ден се прибра от скитанията си малко след обедната молитва. Косата му беше още мокра и твърда от морската вода. Тахи клечеше край оджака и вдигна поглед към него, когато застана на прага. С мъченически вид, той отговаряше на въпросите къде е ходил и какво е правил, като задоволяваше любопитството й само до степен, каквато намираше за разумна. После се огледа и попита небрежно, все едно че отговорът не го вълнува особено:

— Къде е Ясмини?

— Беше тук преди молитва, а после отиде при Батута, която си имала ново животинче. Мисля, че е сив папагал. — Дориан се пресегна през рамото й, за да грабне една от горещите безквасни питки от въглените в оджака. Тя го плесна през ръката. — Това е за вечеря. Веднага я остави!

— Нека Пророкът излее милостта си връз теб, Тахи! — Той тръгна със смях към градината, като късаше залци от питката и ги тъпчеше в уста. Носеше подарък за Ясмини — голяма спираловидна раковина с полирана лъскава вътрешност. Знаеше къде да я намери. В източната част на градината имаше развалини на гробница, издигната преди векове, в памет на един от ислямските светии. Над входа бе издълбан надпис, който Дориан успя с голям труд да разчете: „Абд Аллах Мухамад Али, починал в годината на Пророка 120“.

Гробницата бе увенчана с висок купол с бронзов, покрит с патина полумесец. Пред нея имаше молитвена площадка, ориентирана към свещения град Мека. В единия й край бе разположен огромен открит резервоар за дъждовна вода, в който правоверните са извършвали ритуалното обмиване преди молитва. Днес не се използваше и събираше птичи рояци през следобедите.

Ясмини и избраните й приятелки сред нейните полусестри обичаха да играят на тази площадка. Тук сплетничеха и се препираха, играеха причудливи игри, обличаха животинките си в детски дрехи и ги люлееха на ръце, правеха се, че готвят за въображаеми семейства.

Дориан стигна стълбището, което водеше нагоре към площадката, когато един вик откъм нея го накара да замръзне с крак на първото стъпало. Той веднага позна гласа на Ясмини, но онова което прониза сърцето му, беше неизразимата болка в него. Той се хвърли нагоре по древните стълби, гонен от нестихващия вик, ставащ все по-силен и смразяващ.