Уилбър Смит
Мусон (87)

87.

Пуснаха котва на половин миля нагоре по течението на река Медина, недалеч от Каус. По заповед на Том, Нед бе наредил да се заличи френското име на кораба, но новото още не беше изписано. Той не изпъкваше с нищо, на фона на останалите неголеми съдове, закотвени из реката. Всички членове на екипажа бяха задължени да не говорят с никой външен човек относно произхода и крайното назначение на кораба.

Доктор Рейнолдс дойде на борда веднага щом получи съобщението. Извади куршума, докато Том лежеше върху скара в новата си мъничка каюта. Аболи го държеше за ръцете, а Алф Уилсън — за краката. Рейнолдс намери мекото оловно топче още при първия разрез и го измъкна от подутата възпалена плът като костилка от слива. По повърхността му блестеше драскотина от досега с реброто на Том.

После, докато пациентът се гърчеше и потеше върху скарата, той проучи канала, оставен от куршума от външната страна на гръдната клетка.

— Ето ги и тях! Всичката вата и парче от ризата са набутани вътре от изстрела. — Хирургът измъкна с особена гордост вонящите си трофеи и ги вдигна високо с пинсетите, за да им се порадва Том, потънал в пот от болка и захапал парче дърво.

— Мисля, че оттук нататък ще заздравява без усложнения. — Докторът помириса гнойта от раната. — Мирише приятно като хубаво девънско ябълково вино. Кръвта ти още не е успяла да се зарази. За всеки случай, ще оставя в раната тръбичка, за да се източи напълно. След три дни ще дойда да я извадя.

Като махна тръбичката, Рейнолдс прогласи операцията за шедьовър на операционното майсторство. След това изпи кварта силно вино, предложено му от Том. Под неуловимото му влияние, прие начаса и без всякакви уговорки предложеното място на корабен лекар.

— През тая последна година, почти щях да пукна от отегчение. Нито една рана от мускет или сабя не зарадва дните ми. Само хреми и диарии — доверително разправяше Рейнолдс при втората кварта, както седяха край мачтата на откритата палуба. — Често си мислех за ония блажени дни при Брега на треската.

От недрата на кораба се разнесе поредица силни удари и след малко главният дърводелец провря глава през люка.

— Всичко е готово, капитане! Можете да опъвате платна, когато пожелаете.

Том бе наел трима местни дърводелци да помагат при преустройството на кораба. Те бяха работили на смени по цели дни и до късно през нощта, за да удовлетворят желанията му. Той им плати за отлично свършената работа и се сбогува с тях.

Междувременно бе изпратил Алф Уилсън и Нед Тайлър отвъд пролива, за да доведат най-добрите между уговорените за плаването моряци. Те чакаха знак от Том, пръснати по пристанища и рибарски селца от Плимут до Портсмут.

Том и мастър Уолш ги придружиха до Саутхемптън. Там обиколиха куп магазини и търговци, за да снабдят „Лястовицата“ с провизии и стоки, необходими за продължителното й плаване. От пътешествието с баща си Том знаеше, какви стоки най-много се търсят сред чернокожите племена на Африка.

Той поръча и плати почти два тона памучен американ, две хиляди глави на секири, пет тона медна тел, петстотин малки огледалца, един тон венециански стъклени мъниста, двеста фунта игли, сто евтини мускета с барутници и куршуми, и един тон разнообразни брошки и дрънкулки. По-голямата част от всичко това бе докарана без произшествия през пролива и натоварена в трюма, в рамките на една седмица.

Том остави мастър Уолш в Саутхемптън, да довърши покупките, а сам се върна на борда. По един, по двама, преметнали торби през рамо, започнаха да пристигат моряците. Поздравяваше всеки по име при стъпването му на борда и го караше да сложи кръстчето си в корабния списък. Бяха сред най-добрите моряци от „Серафим“ и останалите кораби от кервана. Том ги приемаше на борда с чувство на радостно облекчение. Всеки получаваше сребърен шилинг за добре дошъл и се спускаше в кубрика, да си избере място за койка.

Мастър Уолш пристигна на борда на една баржа, която бе наел, за да докара и последните количества стоки и припаси от Саутхемптън, през пролива до мястото, където лежеше на котва „Лястовицата“. Когато натовариха и тези количества, трюмът се напълни и корабът нагази дълбоко във водата. Алф Уилсън и Нед Тайлър обаче, още не бяха се върнали, така че се налагаше да ги изчакат. Том час по час отправяше тревожен поглед към брега, опасявайки се от приставите, които биха могли да са по дирите им.

Всъщност, беше сигурен, че блюстителите на закона вече душат по всички южни пристанища. Предполагаше, че са започнали от Плимут и оттам са продължили издирването. Пристигането им на остров Уайт, където скоро щяха да открият „Лястовицата“, беше само въпрос на време.

Имаше и още една грижа. Есента бе доста напреднала и скоро зимата щеше да простре сковаващи мрежи над пътищата към южните води. Във всеки случай, тия дни на очакване дадоха възможност на раната му да зарасне. Вече бе възстановил силите и енергията си и нямаше търпение да потегли на път.

Нощем в малката каюта го обземаха черни мисли за убийството на брат му и собствената му вина. Четеше и препрочиташе историята на Каин и Авел в Библията с изтъркана подвързия и не намираше утешителни неща за себе си в нея. Най-накрая, след двуседмично отсъствие, Нед Тайлър и Алф Уилсън се завърнаха. Те бяха изненадани от топлия прием, който им оказа Том.

— Джереми Комптън е премислил, а Уил Барнс и Джон Бърдхем не можахме да открием — каза с притеснен глас Нед.

— Няма нищо страшно, Нед — сърдечно отвърна Том и двамата се заеха с вахтените списъци, определяйки поста на всеки един. Нед бе първи помощник, Алф, Люк и Аболи — офицери. Имаше двадесет и седем видели и патили морски вълци. Това бе пълният екипаж на „Лястовицата“.

— Чакаме само още една доставка зелени и червени венециански мъниста — каза Том. — Ако имаме късмет, ще пристигне утре. Вдигаме платна при първия отлив, след като дойдат.

Настаниха се за последна нощувка в реката. Щом слънцето се спусна, скрито от дебел слой сиви облаци, пред Том се яви делегация, водена от Люк Джарвис. Том стоеше на носа, потънал в мисли, загледан към светлините на селото отсреща. Напускаше Англия завинаги, натъжен от започващото изгнаничество, в което му бе писано да изкара живота си до края, но в същото време душата му пееше пред възможността да започне най-после издирването на Дориан в оная загадъчна, мамеща земя, толкова далеч на юг.

— Някои момчета искат да пийнат последна халба в кръчмата и за последен път да целунат християнско момиче, преди да потеглим утре. Ще им разрешите ли да слязат на брега за един час, капитане? — попита с уважение Люк.

Том обмисли молбата. Не бе много разумно да ги пуска на брега, защото пийналият моряк, дори и най-добрият, подивява и не може да му се разчита.

— Няма да видят хубав английски ейл цели три години — настоя деликатно Люк.

Прав е, помисли си Том. Трудно биха приели отказа му. Осветените прозорци на кръчмата се виждаха. Бяха кажи-речи на една ръка разстояние. Не могат да направят кой знае каква беля.

— Ще отидеш ли с тях, мастър Джарвис, за да е сигурно, че няма да се проточи повече от час.

— Защо и Вие не дойдете с нас, капитане? Ако са Ви под око, ще се държат прилично и няма да се нарежат.

— Би било по-добре, отколкото да седиш тук и се тормозиш за работи, които може и никога да не се случат, Клебе — обади се тихо от мястото си при мачтата Аболи. — Момчетата ще бъдат поласкани, ако изпиеш по едно с тях за успеха на плаването ни.

Том остави кораба под командата на Нед Тайлър, а с него и неколцина моряка, които предпочетоха койката си пред чашката и слезе с останалите на брега в една от корабните лодки.

Кръчмата беше шумна и пълна с ловци на омари и рибари, както и с военни моряци от Кралския флот. Въздухът можеше да се реже с нож от синия тютюнев дим. Том поръча по халба ейл за момчетата и се оттегли с Аболи в един ъгъл, откъдето можеше да наблюдава помещението и вратата. Джим Смайли и един-двама от останалите подхванаха весел разговор с три жени в отдалечения край на кръчмата и след малко се изнизаха по двойки. Макар да бе завалял лек дъждец, те изчезнаха към полето.

— Няма да се отдалечат — успокои Аболи Том. — Казал съм им да не ходят далече.

Том не бе отпил и глътка от халбата си, когато двама непознати застанаха на прага и започнаха да изтръскват дъжда от високите шапки и раменете на пелерините си.

— Тия двамата не ми харесват — каза Том разтревожен и бутна чашата настрана. И двамата бяха едри мускулести мъжаги с мрачни и решителни лица. — Тия не са дошли за гуляй.

— Ти стой тук! — каза Аболи и стана. — Аз ще разуча едно друго за работата им.

Тръгна небрежно подир двамата, през тълпата пиячи, към стопанката и две прислужнички, които пълнеха халбите от канелката на двадесетгалоново буре.

— Добра вечер, мистрес — обърна се по-възрастният към стопанката. — Можем ли да разменим някоя приказка?

— Приказките са без пари. — Тя вдигна поглед и махна един кичур от очите си. — Дай половин пени за една чаша и си приказвай колкото щеш. — Мъжът хвърли монета и Аболи застана наблизо, за да чува всяка дума, без да се набива на очи.

— Търся един кораб — започна мъжагата.

— Ами дошъл си точно където трябва. Има кораби колкото щеш наоколо. А и военните са в Спитхед. Избирай който ти душа иска.

— Корабът, който търся е едномачтов. — Мъжът се усмихна предразполагащо, но погледът му остана студен и твърд. — Красив малък кораб на име „Лястовицата“.

Френското му произношение беше убийствено. После повтори името на английски. Аболи не изчака отговора на стопанката, а се отправи към мястото, където повечето техни хора се бяха скупчили на група, хилеха се и отпиваха ейл.

Том го наблюдаваше и видя кимването, което не можеше да означава нищо друго, освен тревога. Стана и навлезе в тълпата, като внимаваше да не привлича внимание, ходеше от моряк на моряк, тупваше го по рамото и му казваше нещо тихичко. Аболи правеше същото и малко по малко изкараха хората под ръмящия дъжд.

— Какво има? — попита Люк.

— Приставите са по петите ни — каза Аболи. — Къде са Джон Смайли и другарите му?

— Разтоварват в едни малки розови пристанища — отвърна Люк.

— Свирни им да се прибират — нареди Том. — Няма да чакаме отлива.

Люк поднесе към устата си окачената на ремъчка около врата свирка от китова балена и свирна два пъти пронизително. Джон Смайли дотича почти веднага от сенките зад кръчмата. Другите се препъваха подире му, връзвайки гащи и тикайки ризи в поясите.

— Към лодката, момчета — викна им Том — или ще ви оставим.

До кейчето с лодката нямаше и сто крачки, но те бяха стигнали едва средата на това разстояние, когато един гръмлив глас изрева подире им:

— Томас Кортни! В името на закона, останете, където сте!

Том се извърна и видя двамата мъжаги да бързат откъм кръчмата към тях.

— Имам ордер за арест, подписан от Главния съдия на Англия! Обвинен сте в кървавото убийство на лорд Кортни!

Тия викове сякаш му сложиха крила на раменете.

— Бягайте към лодката, момчета!

Стигнаха каменните стълби с голяма преднина, но тук се скупчиха поради теснотата на прохода и двамата едри мъже започнаха бързо да приближават. Всеки от тях бе измъкнал сабя изпод плаща си, а тежките им ботуши думкаха по каменната настилка.

— Стойте! В името на закона!

— Аз ще ги задържа! — избоботи Аболи и се извърна срещу приставите. — Влез в лодката! — Вместо това Том също застана с лице срещу служителите на закона и сега двамата бяха изправени рамо до рамо.

— Ами раната ти? Още не си в състояние да въртиш сабя. Никога ли няма да слушаш какво ти приказвам? — попита Аболи.

— Само когато не дрънкаш глупости — отвърна Том и прехвърли сабята в лявата ръка, защото незаздравялата напълно рана отдясно направо го пронизваше.

— Ако ме принудите да сторя това, ще ви убия! — предупреди той приближаващата двойка с тон, който би трябвало да ги спре.

Те се поколебаха, колкото да направят играта по-интересна.

— Ние сме служители на закона. Нападнете ли ни, рискувате много. — Странният вид на престъпниците срещу тях ги объркваше: единият хаймана с изкривен нос, а другият — черен гигант с надрана мутра.

— Аз пък съм убиец с окървавени ръце. Още една смърт нищо не е за мен — изсмя се зловещо Том. — А тоя дивак тука яде хората сурови. Най обича главите. Всяко кокалче осмуква.

Аболи свали шапка от огромната си глава и се облещи насреща им, като изкриви татуирано лице в страховита гримаса. Приставите отстъпиха, без да искат. Том чу, как отзад и последният от хората му скача в лодката, а веслата проскърцват върху ключовете си.

— Идвайте в лодката, капитане! — извика Люк Джарвис.

— Отблъснете! — отвърна Том и скочи към приставите. — Внимавай! Защитавай се!

Насочи се към по-близкия, принуди го да отстъпи, развъртял сабя на инчове от лицето му. Мушкаше и сечеше, разкъсваше плата на пелерината с върха на сабята, като внимаваше да не го нарани.

Приставите разбраха от първия допир, че противникът ги превъзхожда с няколко класи и се оттеглиха преди намесата на Аболи. Люк Джарвис извика отново.

Том хвърли поглед назад. Лодката се полюляваше край кея, а гребците държаха веслата в готовност.

— Време е да си вървим — каза той на арабски и направи още две стъпки към приставите, което ги накара да побегнат в паника. После двамата с Аболи изтичаха към пристана. Хвърлиха се във водата, с издути като балони наметала и цопнаха долу.

Щом се показаха на повърхността, лодката се устреми към тях. В една ръка Том стискаше сабята, а с другата гребеше странично. Екипажът на лодката измъкна и двамата от водата и мощно загреба към стоянката на „Лястовицата“. Стигнали кораба, те вдигнаха лодката на бака, където я привързаха здраво и изтеглиха котвата от тинестото дъно.

Приставите бяха реквизирали малка лодка. Когато преполовиха разстоянието от кея до „Лястовицата“, корабът вдигна главното си платно и пое вечерния бриз. Тръгнали по тесния воден ръкав към откритите води на пролива, минаха съвсем близо до лодчицата на закона. Единият пристав се бе изправил на кърмата и размаха сабя към застаналия на руля Том.

— Не можеш да се измъкнеш! — извика той през делящото ги пространство. — Ръцете ти са изцапани с кръв и ние ще те надушим, където и да се скриеш на тая земя.

Том не отговори, замръзнал с втренчен поглед напред. Малката лодка заподскача в килватера им.